Стефан Цвайг
Огнена тайна (2)

Бързо приятелство

Когато на следната сутрин слезе в хола, баронът видя там детето на хубавата непозната в усърден разговор с двете момчета от асансьора, на които показваше картини в една книга от Карл Май. Майка му я нямаше, навярно беше заета още с тоалета си. Едва сега баронът внимателно разгледа малкия. Той беше боязливо, неразвито, нервно момче на около дванайсет години, с несръчни движения и мрачно стрелкащи очи. Както повечето деца на тази възраст, то правеше впечатление на уплашено, като че ли са го изтръгнали от съня му и са го поставили внезапно в чужда среда. Лицето му не беше некрасиво, но още съвсем неизразително; изглеждаше, че борбата на мъжественото с детинското едва сега започваше — всичко в него беше още само замесено, но неоформено; нямаше нито една чиста линия, а само смесица от бледнина и неспокойство. Освен това то беше тъкмо в онази неизгодна възраст, когато децата никога не са добре облечени, когато ръкавите и панталоните висят отпуснати около слабите стави и още никаква вътрешна суетност не ги кара да се грижат за външността си.

Като шареше нерешително нагоре-надолу, момчето правеше доста жалко впечатление. Пречеше на всички. Ту биваше тласкано настрани от портиера, когото, изглежда, отегчаваше с всевъзможни въпроси, ту запречваше входа; навярно нямаше никакви приятелски връзки. В детската си потребност да бърбори то се стремеше да се сближи със служещите в хотела, които му отговаряха, когато имаха време, но веднага прекъсваха разговора, щом се появеше някой възрастен или трябваше да се върши нещо разумно. Баронът гледаше усмихнат и с интерес нещастното момче, което наблюдаваше любопитно всички и от което всички нелюбезно бягаха. Веднъж той улови един от тия любопитни погледи, но черните очи веднага се скриха боязливо в себе си, когато той ги издебна по време на търсенето им, и се прикриха зад спуснатите клепки. Това развесели барона. Момчето започна да го интересува и той се допита дали това дете, което сигурно беше много страхливо, не би могло да му послужи като най-бърз посредник за сближаване. Във всеки случай реши да опита. Последва незабелязано момчето, което току-що бе излязло навън и в своята детска потребност от нежност милваше розовите ноздри на един бял кон, докато — то наистина нямаше късмет — и тук коларят го пропъди твърде грубо. Оскърбено и отегчено, то пак се засуети наоколо със своя празен и малко тъжен поглед. Тогава баронът го заприказва.

— Е, млади момко, харесва ли ти тук? — каза изведнъж той, стараейки се да говори колкото е възможно по-радушно.

Детето силно се изчерви и боязливо впи очи в него, дръпна някак уплашено ръката си и започна смутено да се обръща наляво-надясно. За пръв път му се случваше непознат господин да започне разговор с него.

— Благодаря, доста — едва промълви то. Последната дума бе по-скоро преглътната, отколкото изречена.

— Чудно — засмя се баронът, — това място е толкова скучно, особено за млад човек като тебе. Какво правиш през целия ден?

Момчето беше все още твърде смутено и не можа веднага да отговори. Нима наистина този непознат елегантен господин търсеше да завърже разговор с него, от когото иначе никой не се интересуваше? Тази мисъл го направи едновременно страхлив и горд. То с мъка дойде на себе си.

— Чета, а освен това често се разхождаме. Понякога се возим на кола, мама и аз. Трябва да закрепна тук, бях болен. Затова трябва и много да стоя на слънце, така каза лекарят.

Последните думи то изрече вече доста уверено. Децата винаги се гордеят с някоя болест, защото знаят, че опасността удвоява значението им пред техните близки.

— Да, слънцето е добро нещо за млади господа като тебе, кожата ти ще почернее. Но ти не би трябвало цял ден да стоиш на едно място. Момчета като тебе би трябвало да тичат, да лудуват, пък и да правят малко пакости. Струва ми се, ти си много послушен, приличаш на домосед с тая голяма дебела книга под мишницата. Като си помисля какъв обесник бях аз на твоите години! Всяка вечер се връщах в къщи със съдрани панталони. Не бива човек да бъде прекалено послушен!

Детето, без да ще, се усмихна и това пропъди страха му. То с удоволствие би отговорило нещо, но всичко му се струваше твърде дръзко, твърде самонадеяно пред този мил непознат господин, който говореше така приятелски с него. То никога не е бивало палаво, а винаги малко стеснително и затова сега се обърка съвсем от щастие и срам. Така му се искаше да продължи разговора, а нищо не му хрумваше. За щастие в същия миг край тях мина голямото жълто бернардско куче на хотела, подуши и двамата с муцуната си и с удоволствие се остави да го погалят.

— Обичаш ли кучета? — запита баронът.

— О, много! Баба ми има едно във вилата си в Баден и когато отиваме да живеем там, то е по цял ден с мене. Но само през лятото, когато отиваме на гости там.

— Ние имаме у дома, в имението, струва ми се, двайсетина. Ако бъдеш послушен тук, ще ти подаря едно. Кафяво с бели уши, съвсем малко. Искаш ли?

Детето се изчерви от удоволствие.

— О, да.

Думите просто се изплъзнаха от устата му, пламенни и жадни. Но веднага след това то като че ли се изплаши и замислено промълви:

— Но мама няма да позволи. Тя казва, че не може да търпи кучета вкъщи. Създавали много ядове.

Баронът се усмихна. Най-сетне разговорът стигна до майката.

— Толкова строга ли е майка ти?

Детето размисли малко и погледна за миг към него, като че питаше дали може да довери всичко на този непознат господин. Отговорът беше предпазлив:

— Не, мама не е строга. Сега, понеже бях болен, тя ми позволява всичко. Може би ще ми позволи да имам и куче.

— Да я помоля ли аз?

— О, моля ви, сторете го! — възкликна момчето. — Тогава мама сигурно ще позволи. А как изглежда кучето? Има, бели уши, нали? Умее ли да носи апорт?

— Да, умее всичко.

Баронът неволно се усмихна, като видя горещите искри, които изскачаха бързо от детските очи. Първото смущение беше сломено из един път и страхливо задържаната буйност кипна. Предишното стеснително, наплашено дете се беше превърнало мигновено в палаво момче. „Да беше и майката такава — помисли неволно баронът, — така пламенна зад своя страх!“

Но детето не го остави вече на мира с нескончаемите си въпроси:

— Как се казва кучето?

— Каро.

— Каро! — възкликна детето.

То чувствуваше потребност да се смее и да се радва на всяка дума, зашеметено от неочакваната случка, че някой пристъпва приятелски към него. Самият барон се учуди от бързия си успех и реши да кове желязото, докато е горещо. Той покани момчето да се разходи малко с него и бедното хлапе, жадуващо от седмици за другарско общуване, беше във възторг от тази покана. Без да мисли, то дърдореше всичко, което новият му приятел искаше да изтръгне от него с незначителни, уж случайни въпроси. Скоро баронът знаеше всичко за семейството, преди всичко, че Едгар е единствен син на виенски адвокат, вероятно от заможната еврейска буржоазия. А с ловки подпитвания той бързо се осведоми, че майката не се е изразила много възторжено за пребиваването им в Семеринг и се е оплакала от липсата на приятно общество; нещо повече, стори му се дори, че долавя в уклончивия начин, по който Едгар отговори на въпроса му дали майката обича бащата, че там не всичко е в ред. Той почти се засрами от лекотата, с която изтръгна всички тия малки семейни тайни из устата на простодушното момче, защото Едгар, горд, че нещо от това, което има да разкаже, може да заинтересува един възрастен, просто натрапваше доверието си на своя нов приятел. Детското му сърце биеше от гордост — разхождайки се, баронът бе сложил ръката си на рамото му, — че всички хора го виждат в такава близост с възрастен човек; лека-полека то забрави своето собствено детинство и бъбреше свободно и непринудено като пред връстник. Както се виждаше от разговора му, Едгар беше твърде умен, малко преждевременно зрял като повечето болнави деца, които често са били в обществото на възрастни, и с една забележително свръхчувствителна страст към привързаност или враждебност. Виждаше се, че няма спокойно отношение към нищо — за всеки човек или предмет то говореше или с възторг, или с омраза, която беше тъй силна, че то неприятно разкривяваше лицето си и то ставаше почти злобно и грозно. Нещо диво и буйно, може би още като последица на неотдавна прекараната болест, придаваше фанатична жар на думите му и изглеждаше, че неговата непохватност не беше нищо друго освен трудно потискан страх от собствената му страстност.

Баронът спечели лесно доверието му. Не мина половин час и той вече държеше в ръцете си това горещо и неспокойно сърце. Наистина тъй неизказано лесно е да се мамят децата, тия наивници, чиято любов тъй рядко се търси. Той трябваше само да се пренесе сам в миналото си и детският разговор му стана тъй естествен, тъй непринуден, че момчето скоро го почувствува като равен на себе си и след няколко минути изгуби всяко чувство за разстояние. То се топеше от щастие, че в това самотно място внезапно е намерило приятел, и то какъв приятел! Забрави малките момчета във Виена, забрави тънките им гласчета и наивния им брътвеж, като че ли някакъв порой отнесе образите им в този нов час! Цялата му мечтателна страст принадлежеше сега на този нов приятел, на неговия голям приятел, и сърцето му се разтвори широко от гордост, когато на раздяла новият приятел го покани още веднъж да дойде пак утре сутринта и след това му помаха с ръка отдалеко, също като брат. Тази минута беше може би най-хубавата в целия му живот. Толкова лесно е да се измами дете! Баронът се усмихна подир бягащото момче. Посредникът беше вече спечелен. Той беше сигурен, че момчето ще измъчва сега майка си, докато я изтощи, разказвайки й, ще повтаря всяка отделна дума — при това си спомняше със задоволство как умело бе вмъкнал няколко комплимента за нея, как винаги бе говорил само за „хубавата майка“ на Едгар. Той бе сигурен, че общителното момче няма да намери покой, докато не го сближи с майка си. Той самият нямаше нужда вече да мръдне пръста си, за да намали разстоянието между себе си и красивата непозната, можеше вече спокойно да мечтае и да се наслаждава на местността, защото знаеше, че две горещи детски ръце строяха за него моста към нейното сърце.