Стефан Цвайг
Огнена тайна (15)

Последният сън

Ето какво се беше случило: тук отдавна вече го търсеха и очакваха. Майка му, въпреки гнева си, изплашена от лудото побягване на възбуденото дете, бе накарала да го потърсят в Семеринг. Всички бяха вече страшно развълнувани и обзети от опасни предположения, когато един господин съобщи, че видял детето към три часа пред гишето на гарата. Там бързо установиха, че Едгар е взел билет за Баден и тя замина незабавно подире му. Преди нея тръгнаха телеграми за Баден и Виена, до баща му, пълни с тревога, и от два часа всичко бе вдигнато на крак да търси беглеца.

Сега те го държаха в ръцете си, но без насилие. Въведоха го със сдържано тържествуване в стаята, но колко страшно му беше, че не усеща всички тия остри укори, които му отправяха, защото виждаше все пак в очите им радост и обич. И дори това преструване, това лицемерно ядосване трая само един миг. После баба му отново го прегърна насълзена, никой не говореше вече за вината му и той се почувствува заобиколен от чудна грижовност. Слугинята му съблече палтото и му донесе друго, по-топло; баба му го запита не е ли гладен и не иска ли нещо; те го питаха и измъчваха с нежна загриженост, но като забелязаха смущението му, престанаха да го питат. Той пак усети сладостно тъй пренебрегнатото и все пак липсващо му чувство — да бъде напълно дете; обзе го срам от дързостта му през последните дни: да пожелае да се откаже от всичко това, за да го замени с измамливата наслада от собствена самота.

В съседната стая издрънча телефонът. Той чу гласа на майка си, чу отделни думи: „Едгар… се върна… ела… последния влак“ и се учуди, че тя не се нахвърли свирепо върху него, а само го обгърна с един тъй странно сдържан поглед. Разкаянието в него ставаше все по-силно и той страстно искаше да се измъкне от всичката тая грижовност на баба си и на леля си, да влезе при нея, да я помоли за прошка, да й каже, съвсем смирено, само на нея, че пак иска да бъде дете и да слуша. Но когато тихо се изправи, баба му попита, леко изплашена:

— Къде отиваш?

Той наведе засрамен глава. Те изпитваха вече страх за него, дори само като мръднеше. Той бе наплашил всички, те се бояха, че може пак да избяга. Как можеха да разберат, че никой не се разкайваше заради това бягство повече от него!

Масата беше сложена и му поднесоха набързо приготвена вечеря. Баба му седна при него и не го изпускаше из очи. Тя, лелята и слугинята го затвориха в един мълчалив кръг и той се чувствуваше дивно успокоен от тази топлота. Смущаваше го само това, че майка му не влезе в стаята. Ако тя можеше да предположи колко смирен беше той, сигурно би дошла!

Изведнъж вън изтрополи кола и спря пред къщата. Другите толкова се изплашиха, че и Едгар се обезпокои. Баба му излезе, в тъмнината се разнесоха гласове и той веднага разбра, че беше дошъл баща му. Едгар боязливо забеляза, че отново беше сам в стаята и дори тази кратка самота го обърка. Баща му беше строг, беше единственият човек, от когото той действително се боеше. Едгар се вслуша в гласовете отвън; баща му сигурно беше много възбуден, говореше високо и сърдито. От време на време се долавяха придобрителните гласове на баба му и майка му, които явно искаха да го накарат да се успокои. Но гласът остана твърд, твърд като стъпките, които сега идваха насам, все по-близо и по-близо, бяха вече в съседната стая, пред самата врата, която изведнъж се разтвори.

Баща му беше висок. И Едгар се почувствува неизказано малък пред него сега, когато той влезе нервиран и явно разгневен.

— Отде ти дойде на ума да бягаш, хлапак такъв? Как смееш да създаваш такива страхове на майка си?

Гласът му беше гневен, махаше буйно с ръце. Зад него, с леки стъпки, влезе сега и майката. Лицето й беше потъмняло.

Едгар не отговори. Чувствуваше, че трябва да се оправдае, но как, как да разкаже, че са го измамили и набили? Ще разбере ли той това?

— Е какво, не знаеш да говориш? Какво се случи? Можеш спокойно да кажеш! Не ти ли харесваше нещо? Човек трябва да има някаква причина, когато рече да бяга! Обиди ли те някой?

Едгар се колебаеше. Споменът отново го разсърди и той понечи да обвинява. Тогава изведнъж видя — сърцето му веднага спря да бие — как майка му направи зад гърба на баща му някакво странно движение. Движение, което той отначало не разбра. Но сега тя го погледна и в очите й се четеше коленопреклонна молба. И леко, съвсем леко, тя вдигна пръста си към устата в знак на мълчание.

Детето почувствува как изведнъж по цялото му тяло се разля нещо топло, някакво страшно буйно блаженство. Той разбра, че тя му възлагаше да пази тайната, че върху малките му детски устни лежеше една съдба. Изпълни го буйна, ликуваща гордост, че тя му се доверява, завладя го внезапна готовност за саможертва, желание да увеличи още повече вината си само за да покаже до каква степен вече е мъж. Той се окопити:

— Не, не… Нямаше никакъв повод. Мама беше много добра към мене, но аз бях невъзпитан, държах се лошо… и после… после побягнах, защото се страхувах.

Баща му го погледна смаяно. Той беше очаквал всичко, но не и това признание. Гневът му беше обезоръжен.

— Е, щом съжаляваш, няма нищо. Днес няма да говоря повече. Вярвам, че друг път ще мислиш какво вършиш! Втори път да не става такова нещо!

Той се спря и го погледна. Сега гласът му стана по-мек.

— Изглеждаш много бледен. Но ми се струва, че си пораснал. Надявам се, че няма вече да вършиш такива детинщини; та ти наистина не си вече дете и би трябвало да бъдеш разумен.

През цялото време Едгар гледаше само майка си. Стори му се, че нещо искреше в очите й. Или това беше само отражението на пламъка? Не, нещо влажно и светло блестеше там, а около устните й лежеше усмивка, която му изказваше благодарност. Изпратиха го да си легне и той не се натъжи от това, че го оставиха сам. Имаше да премисли толкова неща, тъй различни и сложни неща. Цялата болка от последните дни се преля в могъщото чувство на първата преживелица, той беше щастлив, обзет от тайнственото предчувствие на бъдни събития. Вън в мрачната нощ шумоляха тъмните дървеса, но той не изпитваше никаква боязън. Бе загубил вече всякакво нетърпение пред живота, откакто знаеше колко богат беше той. Струваше му се, че днес за пръв път бе видял живота гол, не вече забулен от хилядите лъжи на детството, а в първата му сластна, опасна красота. Той никога не бе мислил, че дните могат да бъдат така сгъстени от многократния преход на болката и насладата и го ощастливяваше мисълта, че му предстоят още много такива дни, че цял един живот го чака, за да му разбули тайната си. Обзе го първата догадка за многообразието на живота, повярва за пръв път, че е прозрял същината на хората, че те се нуждаят един от друг, дори тогава, когато изглеждат враждебно настроени, и че е много сладко да бъдеш обичан от тях. Беше вече неспособен да мисли с омраза за нещо или някого, не жалеше за нищо и дори за барона — прелъстителя, неговия заклет враг — откри ново чувство на благодарност, защото той му беше отворил вратата към този мир на първите чувства.

Беше твърде сладко и томително да се мисли в тъмнината за всичко това, примесено с леки образи от сънищата; и той почти заспиваше вече. Изведнъж му се стори, че вратата се отваря и някой пристъпва тихо към него. Той сам не си вярваше вече, беше и твърде сънлив, и затова не отвори очи. И тогава усети над себе си едно лице, което нежно, топло и кротко докосна неговото; знаеше, че е майка му, която го целуваше и милваше с ръка косата му. Почувствува целувките, почувствува сълзите и отвърна кротко на милувката, защото знаеше, че това значи помирение, благодарност за неговото мълчание. Чак по-късно, след много години, откри в тия неми сълзи светия обет на застаряващата жена, че отсега нататък ще принадлежи само нему, само на детето си, че се отказва от авантюрата и се разделя с всички свои желания. Той не знаеше, че тя му беше благодарна за спасяването си от една безплодна авантюра и сега, с тази прегръдка, му оставяше горчиво-сладкото бреме на любовта като наследство за бъдещия му живот. Тогавашното дете не разбра всичко това, но чувствуваше, че е нещо блажено да бъдеш обичан така и че тази любов го свързваше вече с великата тайна на света.

Когато после тя дръпна ръката си от него, когато устните й се откъснаха от неговите и нейният силует тихо прошумоля навън, след нея остана още нещо топло — дъхът върху устните му. Обзе го томителният копнеж да усеща още често такива меки устни и да бъде прегръщан още така нежно; но тази тръпна догадка за тъй силно бленуваната тайна беше вече забулена от сянката на съня. Пъстрите картини от последните часове преминаха още един път пред него, още един път се разлисти примамливо книгата на неговата младост. После детето заспа — започна по-дълбокият сън на неговия живот.