Стефан Цвайг
Огнена тайна (13)

Първо опомняне

Чак надолу по пътя най-сетне той се спря. Трябваше да се хване за едно дърво, тъй силно трепереше цялото му тяло от страх и възбуда, тъй силно хриптеше дъхът му из разгорещените гърди. Подире му летеше ужасът от собственото му престъпление, стисна го за гърлото и започна да го мята като в треска насам-натам. Какво да прави сега? Накъде да бяга? Защото още тук, в близката гора, само на четвърт час от хотела, в който живееше, го обзе чувството на изоставеност. Всичко изглеждаше другояче, по-враждебно, по-злобно, откакто остана сам и безпомощен. Дърветата, които вчера шумяха братски около него, из един път се стълпиха застрашително мрачни. А колко по-чуждо и по-неизвестно ще бъде това, което го чакаше? Тази самотност сред широкия, непознат свят замая детето. Не, той не можеше да я понася, още не можеше да я понася сам. Но при кого да избяга? От баща си се страхуваше — той лесно се дразнеше, беше недостъпен и би го изпратил веднага обратно. А Едгар би предпочел да навлезе в опасната и чужда неизвестност, отколкото да се върне обратно; струваше му се, че не би могъл вече да гледа лицето на майка си, без да си спомни, че го е ударил с пестника си.

Тогава му дойде наум за баба му, тази стара, добра, приветлива жена, която от дете го беше разглезила и винаги го закриляше, когато вкъщи му се караха или бяха несправедливи спрямо него. Ще се скрие при нея, в Баден, докато се уталожи първият гняв, ще пише оттам писмо на родителите си и ще поиска прошка. В този четвърт час той вече толкова се смири само от мисълта, че е изправен срещу света сам със своите неопитни ръце, че започна да проклина гордостта си, тази глупава гордост, която един чужд човек беше вкарал с лъжа в кръвта му. Та той не искаше да бъде нищо друго освен предишното дете, послушен, търпелив, без оная надменност, която сега вече му се струваше смешна с прекалеността си.

Но как да стигне в Баден? Как да прехвръкне чак там? Той бързо бръкна в малкото си кожено портмоне, което винаги носеше в себе си. Слава богу, вътре още блестеше новата златна монета от двадесет крони, която му бяха подарили за рождения ден. Не беше се решил досега да я похарчи. Но почти всеки ден бе поглеждал дали е още там, като й се наслаждаваше, чувствуваше се богат с нея и постоянно я лъскаше с носната си кърпичка с чувството на благодарна нежност, докато тя започваше да блести като малко слънце. Но — внезапната мисъл го изплаши — ще му стигне ли тя? Той бе пътувал често в живота си с железницата, без дори да си помисли, че за това трябва да се плаща или пък колко би могло да струва — дали една крона или сто. За пръв път почувствува, че имаше факти в живота, за които никога не бе мислил, че всички тия неща, които го заобикаляха, които бе държал между пръстите си и с които бе играл, имаха известна собствена стойност, особена тежест. Той, който допреди един час се мислеше всезнаещ, почувствува сега, че е минал нехайно покрай хиляди тайни и въпроси и се срамуваше, че неговата бедна мъдрост се препъна още в първото стъпало към живота. Той се отчайваше все повече и несигурните му стъпки ставаха все по-малки, докато стигна до станцията. Колко често бе мечтал за това бягство, колко често бе мислил да се втурне в живота, да стане император или цар, войник или поет, а сега гледаше боязливо малката осветена къща и мислеше само дали тия двайсет крони ще му стигнат да го отведат при баба му. Релсите блестяха далече в равнината, гарата беше пуста и безлюдна. Едгар боязливо се промъкна към касата и шепотом запита — за да не то чуе някой друг — колко струва един билет до Баден. Иззад тъмното гише се подаде едно учудено лице, две очи се усмихнаха на колебаещото се дете иззад очилата:

— Цял билет ли?

— Да — смотолеви Едгар, но съвсем не гордо, повече със страх, че билетът може да струва твърде много.

— Шест крони.

— Моля!

Той облекчено бутна лъскавата, многообична монета, върнаха му дребни пари и Едгар из един път се почувствува неизразимо богат, сега, когато държеше в ръката си кафявото парче мукава, което му гарантираше свободата, а в джоба му звучеше приглушената музика на сребро.

Узна от разписанието, че влакът ще пристигне след двайсет минути. Едгар се сви в един ъгъл. Няколко души стояха на перона без работа и без да мислят за нещо. Безпокоеше го мисълта, че всички ще гледат в него, ще се чудят как такова дете може вече да пътува самичко — сякаш бягството и престъплението бяха отпечатани на челото му. Той въздъхна облекчено, когато най-сетне отдалеч влакът изрева за пръв път и после се приближи с грохот. Влакът, който трябваше да го отнесе в света. Чак когато се качи, забеляза, че билетът му беше за трета класа. Досега той беше пътувал само в първа класа и отново почувствува, че тук нещо е променено, че съществуваха различия, които той не знаеше. Други хора бяха сега негови съседи, не тия от по-рано. Няколко работници италианци, с корави ръце и груби гласове, с мотики и лопати в ръце, седяха точно срещу него и гледаха с тъпи, безутешни очи напреде си. Те сигурно бяха работили до изнемога на пътя, защото неколцина от тях бяха уморени и спяха в тракащия влак, облегнати с отворени уста върху твърдите и мръсни дъски.

„Те са работили, за да спечелят пари“ — помисли си Едгар, но не можеше да си представи колко са взели; почувствува обаче отново, че парите бяха нещо, което човек не всякога има, а трябва някак да се сдобие с тях. За пръв път сега проблесна в съзнанието му, че той съвсем естествено бе свикнал с една атмосфера на удобства и че вдясно и вляво от неговия живот зееха дълбоки, тъмни бездни, до които неговият поглед не бе стигал. Той из един път забеляза, че съществуват професии и призвания, че около живота му бяха стълпени тайни, съвсем близко до него, но въпреки това несъгледани. Едгар научи много неща в тоя един час, откакто беше сам, започна да вижда много неща от това тясно купе с прозорци, които гледаха навън. И полека-лека в тъмния му страх започна да цъфти нещо, което още не беше щастие, но все пак удивление пред разнообразието на живота. Чувствуваше всяка секунда, че бе избягал от страх и малодушие, но че за пръв път бе действувал самостоятелно, беше преживял нещо от действителността, която досега беше отминавал. За пръв път може би той самият стана тайна за майка си и за баща си, както светът досега бе тайна за него. Гледаше с друг поглед през прозореца. Струваше му се, като че за пръв път вижда цялата действителност, като че от всички неща беше паднало някакво було и те му показваха сега всичко, съкровените си цели, скрития нерв на своята дейност. Къщи прелитаха пред очите му като отнасяни от вятъра и той се замисли за хората, които живееха вътре: дали са богати или бедни, щастливи или нещастни, дали и те копнееха като него да знаят всичко, дали и там има деца, които също така само са си играли досега с нещата, както бе си играл той. Кантонерите, застанали с развяващи се флагчета по пътя, му се сториха за пръв път не както досега халтави кукли и мъртви играчки, неща, поставен там от безразличната случайност, а разбра, че това е тяхната участ, тяхната борба с живота. Колелата се въртяха все по-бързо, влакът се спусна по витите серпантини надолу към долината и планините ставаха все по-неясни, все по-далечни — бяха стигнали вече равнината. Той погледна още веднъж назад: планините бяха вече сини и призрачни, далечни и недостижими. И му се стори, че там, дето те се губеха бавно в замъгления небосвод, бе останало и неговото собствено детство.