Стефан Цвайг
Огнена тайна (12)

Буря

„Сън ли беше това, страхотен, опасен сън?“ — пита се Едгар на следната сутрин, когато се събужда разчорлен, обзет от някакъв хаотичен страх.

Чувствуваше в главата си мъчителен, глух тътен, ставите му бяха сякаш вцепенени, вдървени и сега, като се огледа, той уплашено забеляза, че е още облечен. Той скочи, отиде зашеметен пред огледалото и се дръпна уплашен от собственото си бледо, разкривено лице, което показваше върху челото една червеникава подутина. Той с мъка събра мислите си и със страх си спомни всичко: нощната борба вън в коридора, втурването си в стаята и че после, трескаво треперещ, бе се хвърлил облечен и готов за бягство в леглото. Там трябва да е заспал, изпаднал в този тъп, забулен сън, в който всичко това се беше върнало още един път, само че другояче и още по-страшно, с влажния дъх на прясна, още лееща се кръв.

Долу се чуваха стъпки, които скърцаха по пясъка, долитаха гласове като невидими птици и слънцето нахлу дълбоко в стаята. Трябва да беше вече късно преди обед, но часовникът, който той уплашено запита, показваше полунощ: във вчерашната си възбуда бе забравил да го навие. И тази несигурност, че виси някак си неопределено във времето, го обезпокои, засилена от чувството, че не знае какво всъщност се беше случило. Бързо се изправи и слезе долу, стаил в сърцето си безпокойство и леко чувство на виновност.

В салона за закуска майка му седеше сама на обичайната маса. Едгар въздъхна облекчено, че врагът му не беше там, че няма да бъде принуден да гледа омразното му лице, което вчера разгневен бе ударил с пестника си. Все пак, когато пристъпи към масата, той се почувствува неуверен.

— Добро утро — поздрави той.

Майка му не отговори. Тя дори не го погледна, а наблюдаваше със странно неподвижни зеници далечната местност. Тя изглеждаше много бледа, около очите й имаше леки сенки, а ноздрите й нервно потреперваха — издайнически белег на нейното възбуждение. Едгар прехапа устни. Това мълчание го обърка. Той всъщност не знаеше дали вчера е наранил тежко барона и дали тя знаеше въобще за това среднощно сблъскване. Тази неизвестност го мъчеше. Лицето й обаче оставаше все тъй вцепенено и той не се опита да я погледне от страх, че сведените очи можеха неочаквано да се дигнат иззад спуснатите клепки и да го заловят. Той се държеше съвсем мирно, не смееше дори да прави шум, вдигаше и слагаше съвсем предпазливо чашата, като поглеждаше скрито пръстите на майка си, които играеха много нервно с лъжицата и както бяха свити, изглежда, издаваха скрит гняв. Той седя така четвърт час: с тягостно чувство, очаквайки нещо, което не идваше. Нито една дума, нито една-единствена дума не го избави от това положение. И накрая, когато майка му стана, все още незабелязала неговото присъствие, той не знаеше какво трябва да прави: да остане сам тук на масата или да я последва. Накрая той все пак се изправи, тръгна покорно след майка си, която усърдно продължаваше да не го гледа, и чувствуваше неотстъпно при това колко смешно беше неговото влачене подире й. Той правеше крачките си все по-малки, за да изостава все по-далеч от нея, докато тя, без да му обърне внимание, влезе в стаята си. Когато най-сетне Едгар се качи горе, намери се пред една заключена врата.

Какво се бе случило? Той не разбираше вече. Вчерашната му сигурност го беше напуснала. Да не би вчера да е бил несправедлив, като е нападнал барона? И готвеха ли му те някакво наказание или някакво ново унижение? Трябваше нещо да стане, чувствуваше той, твърде скоро трябваше да стане нещо ужасно. Между тях имаше някаква натегнатост като пред наближаваща буря, електрическо напрежение между два заредени полюса, което трябваше да се разрази в мълния. И той мъкна бремето на това предчувствие дели четири самотни часа със себе си, от стая в стая, докато слабият му детски врат се пречупи под някаква невидима тежест и на обед той отиде пак на масата вече съвсем покорен.

— Добър ден — каза той.

Трябваше да разкъса това мълчание, което виснеше над него като черен облак.

Майката пак не отговори, гледаше пак встрани от него. И с подновен ужас Едгар се почувствува изправен срещу един обмислен, сгъстен гняв, какъвто не бе срещал никога в живота си. Досега техните караници бяха винаги само яростни изблици повече на нервите, отколкото на чувствата, изпаряващи се бързо в една усмивка на придобряване. Този път обаче, това му стана съвсем ясно, той бе изровил някакво диво чувство от глъбините на сърцето й и се изплаши от тази необмислено предизвикана сила. Ядеше едва-едва. В гърлото му заседна нещо сухо, което застрашаваше да го задуши. Майка му се правеше, че не забелязва нищо. Само сега, на ставане, тя се обърна сякаш случайно назад и рече:

— Качи се после горе, Едгар, имам да говоря с теб.

Думите й не прозвучаха заплашително, но все пак тъй леденостудено, че Едгар потрепери от тях, сякаш внезапно бяха сложили ледени окови около шията му. Упоритостта му беше смазана. Мълчаливо, като бито куче я последва в стаята й.

Тя удължи мъчението му, като остана няколко минути мълчалива. Минути, през които той чуваше да бие часовникът и навън смеха на едно дете; чуваше и сърцето си, което биеше буйно в гърдите му. Но и тя навярно беше твърде несигурна, защото, когато започна да му говори, не го гледаше, а му обърна гръб.

— Не искам да говоря повече за вчерашното ти държане. Това беше нещо нечувано и аз се срамувам сега, като си спомня за него. За последиците ще бъдеш виновен само ти. Сега ще ти кажа само това: тук ти беше за последен път сам между възрастни. Току-що писах на баща ти да ти вземе домашен учител или да те изпрати в пансион, за да се научиш да се държиш добре. Няма повече да се ядосвам с тебе.

Едгар стоеше с наведена глава. Той чувствуваше, че това беше само въведение, заплашване, и чакаше неспокойно същественото.

— Ще се извиниш веднага на барона.

Едгар трепна, но тя не допусна да я прекъсне.

— Баронът замина днес и ти ще му пишеш писмо, което аз ще ти продиктувам.

Едгар пак се раздвижи, но майка му беше твърда.

— Без възражения! Ето хартия и мастило, седни!

Едгар вдигна глава. Очите й бяха твърди, показваха несломимо решение. Никога не беше виждал майка си такава, тъй твърда и хладнокръвна. Обзе го страх. Той седна, взе перото, но наведе лицето си ниско над масата.

— Горе датата. Писа ли? Под нея остави един ред празен. Така! Многоуважаеми господин бароне! Удивителна. Остави пак един ред свободен. Току-що научавам, за голямо мое съжаление — написа ли? — за голямо мое съжаление, че вече сте напуснали Семеринг — Семеринг с „г“ на края, — ето защо трябва писмено да ви съобщя това, което възнамерявах да сторя лично, именно — по-бързо, няма нужда от краснопис! — да ви помоля да извините вчерашното ми поведение. Както сигурно ви е казала майка ми, още не съм закрепнал след тежката болест и съм твърде раздразнителен. Виждам често нещата преувеличени и в следния миг се разкайвам…

Превитият над масата гръб се изправи бързо. Едгар се обърна: упоритостта му пак се събуди.

— Това няма да пиша, това не е вярно!

— Едгар!

Гласът й заплашваше.

— Не е вярно. Не съм сторил нищо, за което да се разкайвам. Не съм направил нищо лошо, за което да се извинявам. Аз само ти се притекох на помощ, когато ти извика!

Устните й станаха съвсем бледи, ноздрите й се изопнаха.

— Викала съм за помощ! Ти си побъркан!

Едгар кипна и из един път скочи.

— Да, ти извика за помощ, вън в коридора, нощес, когато той те сграби. „Оставете ме, оставете ме“ — викаше ти. Толкова високо, че аз го чух чак в стаята си.

— Лъжеш, не съм била никога с барона тук в коридора. Той ме изпрати само до стълбите…

Сърцето на Едгар спря да бие при тая смела лъжа. Гласът му пресекна, той втренчи в нея стъклените си зеници.

— Ти… не си била… в коридора? И той… не те е държал? Не те е дърпал насила?

Тя се засмя. Студен, сух смях.

— Ти си сънувал.

Това беше твърде много за детето. Наистина той знаеше вече, че възрастните лъжат, че винаги намират малки, дръзки извъртания, лъжи, които се провират през тесни бримки, и коварни двусмислици. Но това нахално, студено отричане лице срещу лице го накара да побеснее.

— Да не съм сънувал и тия синини по челото?

— Кой знае с кого си се бил. Но аз няма повече да споря с тебе, ти трябва да се подчиняваш. Точка. Седни и пиши.

Тя беше много бледа и се стремеше със сетни сили да запази самообладание.

Но сега в Едгар нещо рухна, угасна последният пламък на вярата му. Той не можеше да разбере как така просто може да се тъпче истината с крака — като запалена клечка кибрит. Нещо се смрази в него и всичко, което казваше, беше остро, злобно, необуздано.

— Така ли, сънувал съм? Това, което стана в коридора, и тия синини? И това, че двамата снощи се разхождахте там, в лунната светлина, и че той искаше да те отведе по пътя надолу, може би и това? Мислиш ли, че ще се оставя да ме заключваш в стаята като малко дете? Не, не съм толкова глупав, колкото вие мислите. Зная много работи.

Той я гледаше нахално право в лицето и това сломи силата й: да вижда лицето на собственото си дете непосредствено пред себе си и разкривено от омраза! Гневът й избухна неудържимо:

— Хайде, пиши веднага! Или…

— Или какво?…

Гласът му беше станал сега предизвикателно-нахален.

— Или ще те набия като малко дете.

Едгар пристъпи една крачка напред и само се изсмя подигравателно.

В същия миг ръката й го удари по лицето.

Едгар извика. И като давещ се, пляскащ с ръце край себе си, с глухо бучене в ушите и червени искри пред очите, той сляпо започна да отвръща на ударите с пестници. Усещаше, че удря в нещо меко, после лицето й, чу вик…

Този вик го опомни. Изведнъж видя сам себе си и съзна чудовищността на своята постъпка: че бие майка си. Връхлетя го страх, срам и ужас, неотразима потребност да се махне сега, да потъне в земята, да избяга далеч, далеч, само и само да не остава повече под тоя поглед. Той се втурна към вратата, спусна се бързо по стълбите, излезе от хотела на улицата и побягна, сякаш подире му беше насъскана бясна хайка кучета.