Стефан Цвайг
Огнена тайна (11)

Нападението

Едгар се дръпна от прозореца задъхан. Тресеше го от ужас. Никога в живота си не се бе чувствувал тъй близо до такова тайнствено нещо. Светът на вълненията, на увлекателните приключения, онзи свят на убийства и измами в книгите му бе се намирал винаги, по негово мнение, там, дето бяха приказките, непосредствено зад сънищата, в недействителното и непостижимото. Сега обаче изведнъж му се струваше, че е попаднал тъкмо в средата на този страхотен свят и цялото му същество бе трескаво разтърсено от ненадейната среща. Кой беше този тайнствен човек, който влезе тъй неочаквано в техния спокоен живот? Беше ли наистина убиец, та винаги търсеше отдалечени места и искаше да завлече майка му там, дето беше тъмно? Струваше му се, че предстои нещо страшно. Не знаеше какво да прави. Утре, беше сигурен в това, ще пише или телеграфира на баща си. А не би ли могъл да направи това сега, тая вечер? Майка му не беше в стаята си, бавеше се още с тоя проклет чужд човек.

Между вътрешната и външната, леко подвижна тапицирана врата имаше тясна празнина, не по-голяма от вътрешността на дрешник. Той се свря в това тъмно кътче, за да може да подслуша стъпките им в коридора. Защото беше решил да не ги оставя нито един миг сами. Сега, в полунощ, коридорът беше празен и само бледо осветен от една-единствена лампа.

Най-сетне — минутите му се сториха страшно дълги — чу по стълбите внимателни стъпки. Вслуша се напрегнато. Не беше бързо крачене, както когато някой отива право в стаята си, а провлечени, несигурни, твърде бавни стъпки като по безкрайно труден и стръмен път. А между тях постоянно се долавяше шепот и пак мълчание. Едгар трепереше от възбуда. Те ли бяха сега, все още ли беше той с нея? Шепотът беше твърде далечен. Но стъпките, макар и още колебливи, се приближаваха все повече. И ето, изведнъж чу омразния глас на барона; той говореше нещо тихо и дрезгаво, неразбираемо, а веднага след това чу и гласа на майка си, която поривисто се бранеше:

— Не, не днес! Не.

Едгар трепереше, те се приближаваха все повече и той трябваше да чуе всичко. Всяка стъпка, колкото тиха и да беше, предизвикваше болка в гърдите му. А гласът — колко грозен му се струваше той сега, този алчен, противен глас на презрения човек!

— Не бъдете жестока! Тъй красива бяхте тази вечер.

А другият глас:

— Не, не бива, не мога, пуснете ме!

Толкова страх имаше в гласа на майка му, че детето се изплаши. Какво още иска от нея? Защо се страхува тя? Те се приближаваха все повече и навярно бяха вече точно пред неговата врата. Непосредствено зад тях стои той, разтреперан и невидим, на една педя, запазен само от една тънка, тапицирана врата. Гласовете са сега съвсем близко, той чува дишането им.

— Елате, Матилда, елате!

Той отново чува как майка му изстенва, сега по-слабо, сякаш сломена в съпротивата си.

Но какво е това? Та те пак тръгват в тъмнината. Майка му не влезе в стаята си, а я отмина! Къде я влачи той? Защо тя не говори вече? Да не й е запушил с нещо устата, да не й е стиснал гърлото?

Тия мисли го подлудяват. Той открехва малко вратата с разтреперана ръка. Вижда двамата в тъмния коридор. Баронът е прегърнал с ръка майка му през кръста и тихо я води нататък: тя изглежда да е отстъпила вече. После баронът спира пред своята стая.

„Иска да я отвлече — изплашва се детето, — сега ще извърши страшното.“

Той блъсва диво вратата, затръшва я и се втурва навън, след двамата. Майка му изкрещява, когато из тъмнината нещо внезапно се хвърля върху нея, и сякаш изгубва съзнание; баронът с мъка я държи да не падне. Но в същата секунда той усеща върху лицето си един малък, слаб пестник, който разбива устната му върху зъбите, и нещо, което котешки се вкопчва в тялото му. Той пуска изплашената жена, която бързо побягва, и започва да удря напосоки с пестник, без да знае от кого се брани.

Детето съзнава, че е по-слабо, но не отстъпва. Най-сетне, най-сетне настъпи дългоочакваният момент — да даде воля на вероломно погазената обич, на натрупаната страстна омраза. То удря слепешката с малките си пестници, прехапало устни в трескава, безумна възбуда. Но и баронът го е познал вече и замахва, пълен с ненавист, срещу тоя потаен шпионин, който вгорчаваше последните му дни и разваляше играта му; той отвръща грубо на ударите, където свари. Едгар простенва, но не отстъпва и не вика за помощ. Те се борят една минута мълчаливо и ядно в полунощния коридор. Постепенно обаче баронът съзнава колко смешна е неговата борба с това невръстно момче; той здраво го сграбчва, за да го тръшне настрана. Но детето, усетило как мускулите му отслабват, разбира, че в следната секунда ще бъде победеният, набитият; то забива с дива ярост зъбите си в тая силна, здрава ръка, която иска да го улови за врата. Ухапаният неволно надава глух вик и отпуща ръце за една секунда, която детето използува да побегне в стаята си и да се заключи отвътре.

Тази среднощна борба бе траяла само една минута. Никой отдясно и отляво не беше я чул. Всичко е тихо. Всичко изглежда потънало в сън. Баронът изтрива окървавената си ръка с носната кърпичка, взира се неспокойно в мрака. Никой не е подслушвал. Само горе мъждука нещо, струва му се — подигравателно: последната неспокойна светлина.