Стефан Цвайг
Огнена тайна (10)

Следи в лунната светлина

Келнерът, който донесе яденето на арестувания в стаята Едгар, затвори вратата. Зад него щракна ключалката. Детето скочи побесняло: това сигурно се вършеше по поръчение на майка му — да го заключат като зло куче! Нещо мрачно се надигна в душата му.

„Какво става сега долу, докато аз стоя заключен тук? Какво ли говорят сега двамата? Да не би сега там да се извършва онова тайно нещо, а аз ще го изпусна? О, тази тайна, която усещам винаги и навсякъде, когато съм сред възрастни, заради която те нощем заключват вратата си, която ги кара да говорят по-тихо, когато случайно вляза при тях, тази велика тайна, която от няколко дни е тъй близко пред мене, почти пред ръцете ми, и която аз все още не мога да уловя! Какво не направих вече, само и само да се добера до нея! Веднъж откраднах книги от писалището на татко и ги прочетох; в тях пишеше за всички тия чудновати неща, само че аз не ги разбрах. Трябва да има някакъв печат върху нея, който аз ще трябва да строша, за да я открия, може би в мене, може би в другите. Питах слугинята, молих я да ми разясни тия места в книгите, но тя ми се изсмя. Страшно е да бъдеш дете, да си пълен с любопитство и все пак да не смееш да питаш никого, да бъдеш винаги смешен пред големите, като че си нещо глупаво или безполезно. Но аз ще я открия, чувствувам, че сега скоро ще я узная. Една част държа вече в ръцете си и няма да се спра, докато не овладея цялата тайна!“

Той се вслуша дали не иде някой. Вън между дърветата вееше лек вятър и чупеше на стотици трептящи отломки неподвижното отражение на лунната светлина по клоните.

„Не е добро това, което двамата имат наум, инак не биха търсили такива жалки лъжи, само и само да ме отпратят. Сега сигурно те, проклетите, ми се присмиват, че са се отървали най-сетне от мене, но аз ще се смея последен. Колко глупав излязох, че допуснах да ме заключат, че им дадох една секунда свобода, вместо да се прилепя до тях и да дебна скрито всяко тяхно движение! Знам, че възрастните винаги са непредпазливи и че и те ще се издадат. Те винаги мислят за нас, че сме още много малки и вечер винаги спим; забравят, че можем и да се преструваме на заспали и да подслушваме, че можем да се правим на глупави, а да бъдем твърде умни. Неотколе, когато леля ми доби дете, те отдавна знаеха предварително това, но се показаха пред мене удивени, сякаш бяха изненадани. Но и аз знаех това, защото ги бях чул да говорят преди няколко седмици, една вечер, когато мислеха, че съм заспал. Така ще ги изненадам и този път, тия подлеци! О, ако можех да надзърна през вратата, да ги наблюдавам скрито сега, когато се мислят сигурни. Може би, ако позвъня, момичето ще дойде, ще отключи и ще попита какво искам. Или бих могъл да тропам, да строша някой съд — тогава пак ще отключат. И в същата секунда бих могъл да се измъкна и да отида да ги подслушвам. Но не, няма да го направя. Никой не бива да види как подло постъпват те с мене. Аз съм твърде горд за това. Утре ще им го върна с лихвите.“

Долу се чу женски смях. Едгар изтръпна: това може да е майка му. Тя имаше наистина основание да се смее, да му се надсмива, на него, малкия, безпомощния, зад когото се завърташе ключът, щом станеше досаден, когото хвърляха в ъгъла като вързоп мокри дрехи. Той предпазливо се надвеси през прозореца. Не, не беше тя, а няколко непознати, палави момичета, които дразнеха едно момче.

Изведнъж, в същата минута, той забеляза колко ниско беше неговият прозорец над земята. И в тоя миг, почти неусетно, изникна мисълта: да скочи навън сега, когато те се мислеха сигурни, и да ги подслуша. Обзе го трескава радост от това решение. Струваше му се, че държи вече в ръцете си великата, разискрена тайна на детството.

„Навън, навън!“ — мислеше разтреперан той.

Нямаше никаква опасност. Хора не минаваха. И той скочи. Получи се само един съвсем лек шум от скърцащия чакъл, който никой не чу.

В тия два дни проследяването и дебненето бяха му станали жизнена наслада. И сега, когато се промъкваше със съвсем тихи стъпки край хотела и избягваше старателно силното отражение на светлините, той изпитваше сладострастие, примесено с леки тръпки на страх. Изпърво, залепил предпазливо бузата си до стъклото, той погледна в ресторанта. Обичайното им място беше празно. После занадзърта наред, прозорец след прозорец. В хотела не се осмеляваше да влезе, страхуваше се, че случайно може да се срещне с тях из коридорите. Не ги виждаше никъде. Беше вече почти отчаян, когато внезапно видя две сенки, които се появиха на вратата, той се дръпна назад, сви се в тъмното — край него минаха майка му и нейният неизбежен спътник. Значи, беше дошъл тъкмо навреме. Какво говореха? Той не можа да разбере. Те говореха тихо, а вятърът шумолеше твърде неспокойно в дърветата. После се чу ясен смях, гласът на майка му. Такъв смях той не беше слушал досега от нея — някакъв странно рязък, сякаш скокотлив, възбудено нервен смях, който го отчужди и го изплаши. Тя се смееше. Значи, това, което криеха от него, не можеше да бъде нещо опасно, нещо много голямо и властно. Едгар се разочарова малко.

Но защо излизат те от хотела? Къде отиват сега сами в нощта? Там високо, горе, сигурно ветрове размахваха исполински крила, защото небето, допреди един миг чисто и лунно ясно, изведнъж потъмня. Черви платна, хвърляни от невидими ръце, обвиваха от време на време луната и нощта ставаше тогава така непрогледна, че едва се виждаше пътят; после, когато луната се освобождаваше, той отново заблестяваше ясно. Над цялата местност се разливаше хладно сребро. Тази игра между светлината и сенките беше тайнствена и възбудителна като играта на жена с голота и покривала. Ето, местността отново разголи своята бяла снага: Едгар съгледа напряко по пътя движещите се силуети, по-право — един, защото те вървяха силно притиснати един до друг, като че ли някакъв вътрешен страх ги сливаше в едно. Но къде отиваха двамата сега? Боровете стенеха, гората беше страхотно възбудена, сякаш в нея се виеше юдино хоро.

„Ще ги последвам — помисли си Едгар, — те не могат да чуят стъпките ми в това бучене на вятъра и гората.“

И докато двамата вървяха долу по широкия светъл път, той прибягваше леко горе в гората, от дърво на дърво, от сянка на сянка. Следваше ги упорито и неумолимо, благославяше вятъра, който заглушаваше стъпките му, а го проклинаше, задето постоянно отнасяше надалече думите, които идваха отдолу. Беше сигурен, че ще улови тайната, ако поне един път успее да чуе техния разговор.

Двамата долу вървяха безгрижно. Те се чувствуваха блажени сами в тая дълбока бурна нощ и се загубиха в своето растящо възбуждение. Никаква догадка не ги предупреждаваше, че горе, в тъмнината на гъстите клони, следят всяка тяхна крачка и две очи ги бяха сграбчили с цялата мощ на омразата и любопитството…

Внезапно се спряха. Едгар също застана и се прилепи плътно до едно дърво. Обзе го неудържим страх. Какво ще стане, ако сега тръгнат назад и се върнат преди него в хотела, ако той не може пак да се скрие в стаята си и майка му я намери празна? Тогава всичко щеше да бъде загубено, тогава те щяха да узнаят, че тайно ги е дебнел, и той не би могъл вече никога да се надява, че ще им изтръгне тайната. Но двамата се бавеха, явно спореха нещо. За щастие имаше лунна светлина и той можеше да види всичко ясно. Баронът посочи един тъмен, тесен страничен път, който водеше надолу в долината: лунната светлина там не струеше, както тук на пътя, като широка пълна река, а падаше само на капки и на чудновати лъчи през храстите.

„Защо иска да слезе долу?“ — трепна нещо в Едгар.

Изглеждаше, че майка му каза „не“, но той, другият, я увещаваше. Едгар забеляза по начина на неговите движения колко настойчиво говореше. Страх обзе детето. Какво искаше този човек от майка му? Защо се опитваше той, този подлец, да я завлече в мрака? От книгите, които представляваха за него светът, възкръснаха изведнъж живи спомени за убийства и отвличания, за мрачни престъпления. Той сигурно искаше да я убие и затова го беше отстранил, а нея беше примамил сама тук. Да вика ли за помощ? Убиец! Викът стоеше вече в гърлото му, но устните му бяха засъхнали и не издадоха никакъв звук. Нервите му се обтегнаха от възбуждение, едва можеше да се държи на крака; смразено от страх, детето посегна да се хване за един клон, но той се счупи под ръцете му.

Двамата уплашено се обърнаха и втренчиха очи в тъмнината. Едгар се опря занемял на дървото, с притиснати ръце, свил малкото си тяло в сянката. Пак настъпи гробна тишина. Но те изглеждаха уплашени.

— Да се върнем — чу той гласа на майка си.

Думите прозвучаха страхливо из устата й.

Баронът, вероятно сам обезпокоен, се съгласи. Двамата тръгнаха бавно и плътно притиснати един до друг. Едгар се наслаждаваше на тяхното вътрешно смущение. Наведе се и започна да пълзи из гората, раздирайки до кръв ръцете си; стигна така до завоя на гората и оттам затича стремглаво, задъхан, към хотела и с няколко скока се качи горе. Ключът, с който го бяха заключили, стоеше за щастие отвън; той го отвъртя, втурна се в стаята и веднага легна в кревата си. Трябваше да си отпочине няколко минути, защото сърцето му биеше неудържимо в гърдите, като езика на звънец.

После се реши да стане, облегна се на прозореца и зачака да дойдат. Мина дълго време. Те навярно бяха вървели бавно, много бавно. Той гледаше предпазливо иззад тъмната рамка. Сега те наближиха, по дрехите им падаше лунната светлина. Изглеждаха призрачни в тая зелена светлина и пак го обзе сладостния ужас дали този човек действително е убиец и какво страшно произшествие бе осуетил той със своето присъствие. Виждаше ясно бледите като тебешир лица. Лицето на майка му изразяваше някакво томление, каквото не беше виждал у нея; баронът, напротив, изглеждаше суров и сърдит. Сигурно защото намерението му не беше сполучило.

Сега те бяха вече съвсем близо. Едва пред хотела техните фигури се отделиха една от друга. Дали ще погледнат нагоре? Не, не вдигнаха очи.

„Вие сте ме забравили — помисли детето с дива злоба, с тайно ликуване, — но не и аз вас. Мислите си, че спя или не съществувам, но скоро ще съзнаете заблудата си. Ще дебна всяка ваша стъпка, докато изтръгна тайната на тоя подлец, страшната тайна, която не ме оставя да спя. Ще разбия вашия съюз. Аз не спя.“

Двамата пристъпиха бавно към вратата. И след като влязоха, един подир друг, техните сенки пак се прегърнаха за една секунда и веднага се скриха в осветената врата като една-единствена черна ивица. Площадът пред хотела заблестя отново в лунната светлина като широко снежно поле.