Агата Кристи
Триъгълникът в Родос (3)

Глава трета

Три дни по-късно Еркюл Поаро реши да се разходи до хълма на пророка. Бе много приятно да тръгнеш по пътя, виещ се все по-високо и по-високо сред златисто зелените ели, да усещаш как човешките същества с всичките им дребнави страсти остават нейде в низината. Колата спря пред ресторанта. Поаро излезе и тръгна на разходка из гората. Най-сетне достигна място, което действително му се стори връх на света. Нейде далеч долу, изпълненото с тъмна синева море се разстилаше под краката му.

Извисил се високо над света и далеч от всякакви грижи той най-сетне се почувства спокоен. Внимателно застла с палтото си дънера на едно дърво и седна върху него.

„Не ще и дума, че le bon Dieu^[1] си знае работата. Странно е обаче, че си е позволил да сътвори някои конкретни човешки същества — рече си на ум. — Eh bien, поне за малко ще се откъсна от всичките им проблеми.“

Внезапно усети нечие присъствие. Към него се бе затичала дребна жена с кафяво палто и кафява пола. Бе Марджъри Голд и този път не се преструваше. Лицето й бе мокро от сълзи.

Поаро нямаше как да се измъкне. Тя вече бе при него.

— Мистър Поаро, трябва да ми помогнете! Толкова съм нещастна, че просто не зная какво да правя! О, Боже, какво да правя? Какво да правя?

Погледна го с измъчено лице и го улови за ревера. Сетне, сякаш забеляза в изражението му нещо, което я разтревожи и леко отстъпи назад.

— Какво… какво има? — попита тя, заеквайки.

— Помолихте ме за съвет, madame? Добре ли ви разбрах?

— Да… да… — отвърна нерешително тя.

— Eh bien, ще ви го дам — гласът му бе неучтив, направо груб. — Напуснете това място веднага, преди да е станало късно.

— Какво? — погледна го учудено тя.

— Нали ме чухте? Напуснете острова.

— Да напусна острова ли?

Очите й бяха изпълнени с недоумение.

— Точно това ви казвам.

— Но, защо? Защо?

— Такъв е моят съвет. Ако цените живота си.

— Какво искате да кажете? — възкликна тя. — Та вие ме плашите. Настина ме плашите!

— Намерението ми бе точно такова — отвърна сериозно Поаро.

Тя се отпусна и прикри лицето си с ръце.

— Не мога! Той не иска да дойде! Имам предвид Дъглас. Тя не го пуска. Вече го е подчинила духом и тялом! Той не иска да чуе нищо против нея. Побъркал се е. Вярва на всичко, което му казва! Че съпругът й я биел… че била невинна жертва… че никой не я разбирал… Дъглас въобще не иска да ме погледне, все едно, че ме няма! Развод иска… да съм му дала свобода. Внушил си е, че тя ще се разведе с мъжа си и ще се омъжи за него. Страх ме е. Чантри няма да я отстъпи. Не е от тези мъже. Снощи показала на Дъглас някакви петна по ръката й — мъжът й я бил малтретирал. Дъглас побесня. Той е с рицарско възпитание… Боже мой, страх ме е! Какво ще стане? Кажете ми какво да сторя?

Еркюл Поаро не бе отместил погледа си от хълмистите брегове на Азия, простиращи се отвъд морето.

— Вече ви казах. Напуснете острова, преди да е станало твърде късно — отговори й той.

— Не мога. Не мога — поклати тя глава. — Освен ако Дъглас…

Поаро въздъхна и сви рамене.