Агата Кристи
Триъгълникът в Родос (1)

Глава първа

Еркюл Поаро бе седнал на белия пясък и се взираше в искрящата синя вода. Бе облечен грижливо и малко контешки в бял спортен костюм, а на главата си носеше сламена шапка. Принадлежеше към старото поколение, убедено в необходимостта да се пази от слънцето. Мис Памела Лайъл, която бе седнала до него и говореше безспирно, бе представител на съвременните схващания и потъмнялото й от слънцето тяло бе покрито с минимално възможното количество дрехи.

От време на време тя прекъсваше своите словоизлияния, за да разтрие за сетен път тялото си с една мазна на вид течност от някакъв флакон.

От другата й страна, излегнала се удобно върху хавлиена кърпа с ярки цветове, си почиваше най-добрата й приятелка, мис Сара Блейк. Тенът на мис Блейк бе безупречен и това бе причина мис Памела от време на време да отправя завистливи погледи към нея.

— Още не съм почерняла — констатира тя със съжаление. — Мистър Поаро, бихте ли имали добрината да ми помогнете? Да, точно там, под дясната плешка. Че не мога да я достигна сама.

Поаро се отзова на молбата й, а после внимателно изтри омазнената си ръка с носна кърпа. Мис Лайъл, чиито основни занимания бяха да наблюдава хората около нея и да се опива от звука на собствения си глас, продължи да говори.

— Оказах се напълно права за тази жена — за онази с роклята от Шанел ми е думата. За Валънтайн Дейкър-Чантри. Веднага я познах. Нали е чудесна? Веднага разбрах как успява да подлудява хората. Тя просто намира, че й се полага и така битката вече е наполовина спечелена. А двойката, която пристигна снощи, се казва Голд. Мъжът е много привлекателен.

— Младоженци ли са? — попита Сара приглушено.

Мис Лайъл поклати глава отрицателно с жеста на човек с богат житейски опит.

— О, не! Дрехите й не са дотам нови. Няма как да не разпозная една младоженка. Мосю Поаро, не намирате ли, че най-интересното нещо на света е да наблюдаваш хората? Да научаваш много неща за тях просто, като ги наблюдаваш?

— Ти не само ги наблюдаваш, мила — рече любезно Сара. — Ти им задаваш и безброй въпроси.

— Със семейство Голд още не съм разговаряла — отвърна достойно мис Лайъл. — А и не виждам защо човек да не проявява интерес към ближните си. Човешката природа е нещо изключително интересно. Нали така, мистър Поаро?

Този път бе достатъчно добра, за да даде на съседа си възможност да й отговори.

— Ca depend^[1] — отвърна Поаро, без да отмества поглед от морската синева.

Памела бе изненадана от отговора му.

— Моля ви, мистър Поаро! Та нима съществува нещо така интересно, ако щете така непредвидимо, като човешкото същество?

— Непредвидимо ли? С това не съм съгласен.

— Но хората са наистина непредсказуеми! Тъкмо, когато сметнете, че сте ги разбрал, и те извършват нещо съвсем неочаквано.

Еркюл Поаро поклати глава.

— Не, не е вярно. Много рядко се случва някой да стори нещо, което да не е dans son caractere^[2]. Хората са по-скоро монотонни.

— Въобще не мога да се съглася с вас! — каза мис Памела Лайъл. Замълча цяла минута и половина, преди да възобнови атаката си. — Веднага щом се запозная с хора, започвам да правя догадки за тях. Да се опитам да разбера какви са отношенията помежду им. Да си изясня какво мислят и чувстват. Това е толкова вълнуващо!

— Едва ли е точно така — отвърна Поаро. — Природата се повтаря в това отношение много по-често, отколкото сме склонни да предполагаме. Морето е безкрайно по-разнообразно — добави замислено той.

— С други думи, смятате, че човешките същества възпроизвеждат някакви схеми. Някакви стереотипи. Това ли искахте да кажете? — попита Сара.

— Precisement^[3] — отвърна Поаро и начерта нещо в пясъка с пръст.

— Какво чертаете? — попита с любопитство Памела.

— Триъгълник — отвърна Поаро.

Вниманието на Памела обаче вече се бе отклонило в друга посока.

— Ето го семейство Чантри — каза.

По плажната ивица към тях се доближаваше жена. Висока, с вид и осанка, които издаваха, че цени себе си и тялото си. Кимна им едва-едва с лека усмивка и се устрои недалеч от тях. После смъкна златисто лилаво наметало от плещите си. Бе облечена в бял бански костюм.

— Има прекрасна фигура, нали? — въздъхна Памела.

Поаро обаче наблюдаваше не фигурата, а лицето.

Лицето на една тридесет и девет годишна жена, която се бе прочула с красотата си още на шестнадесетгодишна възраст.

Както и всички останали, и той знаеше много неща за Валънтайн Чантри. Бе се прославила с какво ли не — с капризи, с богатство, с огромните си сапфиреносини очи, със своите сватби и приключения. Бе имала пет съпрузи и безброй любовници. Бе се омъжвала последователно за италиански граф, за американски магнат от стоманолеярната промишленост, за професионален играч на тенис и за автомобилен състезател. От тази четворка единствено американецът бе умрял, а останалите трима небрежно бяха подхвърлени на бракоразводните съдилища. Преди шест месеца се бе омъжила още веднъж, този път за контраадмирал.

Именно той се появи след малко на плажа. Бе мълчалив мургав мъж с войнствена челюст и мрачен вид. Излъчваше нещичко от първичността на маймуноподобните прадеди на човешкия род.

— Тони, мили… Подай ми табакерата, ако обичаш…

Той вече я бе извадил, подаде я и й поднесе огън.

Помогна й да смъкне презрамките на белия бански костюм от раменете си. Тя се изтегна удобно под слънчевите лъчи. Той застана до нея със стойката на див звяр, пазещ плячката си.

— Да знаете, че са ми страшно интересни — продължи Памела с вече по-приглушен глас. — Вижте го колко е първичен! Мълчи и сякаш само дебне нещо. Предполагам, че на една жена като нея това й е по сърце. Все едно, че държи озаптен тигър. Чудя се колко ли ще продължи бракът им. На нея взеха твърде често да й омръзват съпрузите, особено напоследък. И все пак ми се струва, че той би могъл да бъде опасен, ако се опита да се отърве от него.

След малко се зададе още една двойка, която изглеждаше доста свита. Бяха новодошлите от предната вечер. Мистър и мисис Дъглас Голд, което мис Лайъл лично бе установила от прегледа на книгата за гостите. Известни й бяха и собствените им имена и възрастта им, тъй като италианските наредби предполагаха тези данни да се записват в книгата.

Мистър Дъглас Камерън Голд бе на тридесет и една години. Мисис Марджъри Ема Голд бе на тридесет и пет.

Както вече споменахме, любимото хоби на мис Лайъл бе да изучава човешките същества. За разлика от повечето англичани, тя бе способна да заговори непознати хора внезапно. Не изчакваше да минат от четири дни до седмица преди да направи първите плахи опити за контакти, както е прието по британските нрави. Веднага усети колебливостта и леката скованост в походката на мисис Голд и не закъсня да й се обади.

— Здравейте! Нали денят е прекрасен?

Мисис Голд бе дребна жена и малко приличаше на мишка. Не бе грозна, всъщност имаше правилни черти и нелошо телосложение, но при нейната свитост и видимо отсъствие на самоувереност лесно можеше да остане незабелязана. За сметка на това пък съпругът й бе изключително привлекателен, с онази привлекателност, присъща на актьорите. Имаше светла и леко вълниста коса, сини очи, широки плещи и тесни бедра. На пръв поглед приличаше повече на театрален герой, отколкото на човек от действителния живот. Щом обаче си отвореше устата, заличаваше хубавото впечатление. Тогава се виждаше, че е естествен, непринуден и дори малко глуповат.

Мисис Голд отправи към Памела поглед, изпълнен с благодарност, и седна до нея.

— Как сте успели вече да придобиете тен! Аз все още съм съвсем бяла.

— Необходими са доста усилия, за да хванеш равномерен тен — въздъхна мис Лайъл. Спря за миг и продължи: — Вие току-що сте пристигнали, нали?

— Да. Дойдохме снощи. С кораба на Вапо ди Италия.

— Идвали ли сте преди на Родос?

— Не. Но е прекрасно място, нали?

— Само дето трябва да се бие толкова път — добави съпругът й.

— Да, да. Ако беше по-близо до Англия…

— В такъв случай щеше да е ужасно място — каза сънливо Сара. — Можете ли да си представите плаж, пълен с хора, подредени като риби на сергия? Ужас!

— И това е вярно — съгласи се Дъглас Голд. — Жалко само дето курсът на италианската лира е толкова убийствен.

— А, и вие сте усетил промяната му, както виждам.

Разговорът продължи да се развива в руслото на обичайните клишета. Едва ли можеше да се окачестви като блестящ.

Разположилата се недалеч Валънтайн Чантри се протегна и приседна. Постави ръка на гърдите си, за да задържи банския си костюм.

Прозина се. Прозявката й бе продължителна и в същото време изящна, като на котка. Хвърли небрежен поглед наоколо. Очите й подминаха Марджъри Голд и се задържаха върху златистата вълниста коса на Дъглас Голд.

Кокетно сви рамене. Заговори съпруга си с глас, малко по-силен от обичайното.

— Тони, мили, това слънце не е ли божествено? Сигурна съм, че в предишния си живот съм била поклонница на слънцето. Не си ли съгласен?

Мъжът й в отговор изръмжа нещо, което околните не можаха да разберат. Затова пък чуха отново напевния глас на Валънтайн Чантри.

— Мили, ще имаш ли добрината да разстелеш тази хавлия?

Положи неимоверни усилия да намести по най-добрия възможен начин красивото си тяло. Дъглас Голд вече се бе загледал в нея и очите му издаваха искрения му интерес.

— Колко е красива тази жена! — изчурулика щастливо мисис Голд.

— Това е Валънтайн Чантри — отвърна тихичко Памела, която обичаше не само да получава, но и да предава информация. — Нали знаете, същата, дето беше известна под името Валънтайн Дейкър. Красива е, нали? Мъжът й пък направо се е побъркал от любов. Никога не я оставя сама.

Мисис Голд плъзна още веднъж поглед по плажната ивица.

— Морето е наистина прекрасно, Дъглас. Дали не е време да влезем?

Дъглас, който все още продължаваше да наблюдава Валънтайн Чантри, се бе разсеял и не отговори веднага.

— Да влизаме във водата ли казваш? Ами да, след малко.

Марджъри Голд стана и тръгна към брега.

Валънтайн Чантри се обърна леко на една страна. Погледът й се втренчи в Дъглас Голд. Алените й устни се извиха в лека усмивка.

Вратът на мистър Дъглас Голд леко почервеня.

— Тони, мили, би ли ми направил една услуга? — попита Валънтайн Чантри. — Ще ми донесеш ли бурканчето с крем за лице? Върху тоалетката е. Тази сутрин забравих да го взема. Хайде, бъди добър!

Контраадмиралът послушно се затътри към хотела.

Марджъри Голд вече бе влязла в морето.

— Хайде, Дъглас! Водата е чудесна, съвсем топла. Хайде, идвай!

— Няма ли да влезете? — попита го Памела Лайъл.

— Иска ми се е първо да се попека малко — отвърна й той неопределено.

Валънтайн Чантри направи леко движение. Надигна глава и отправи поглед към мъжа си, сякаш се канеше да го извика. Той обаче точно в този миг прекоси портата на градината на хотела.

— Свикнал съм да се къпя в морето непосредствено преди да се прибера — поясни мистър Голд.

Мисис Чантри отново приседна. Взе бурканче с плажен крем и се опита да го отвори. Отстрани се създаде впечатление, че й бе трудно да го стори. Капачката не поддаваше.

— Ох, Боже мой! Не мога да се справя! — произнесе на висок глас мисис Чантри. Погледна към групата. — Извинете, дали някой от вас…

Винаги галантен, Поаро се изправи. Дъглас Голд обаче се възползва от предимствата на своята младост и пъргавина. Само за миг се озова до мисис Чантри.

— Мога ли да ви помогна?

— О, благодаря ви… — гласът й повторно бе възвърнал своята гальовна напевност.

— Колко сте мил… Аз пък съм толкова несръчна, все обърквам нещо. Вече го отворихте! Ах, колко съм ви благодарна…

Еркюл Поаро се усмихна.

Стана и реши да се поразходи по брега. Не изглеждаше да бърза и не отиде много далеч. Когато пое обратния път, от морето излезе мисис Голд и се присъедини към него. Дотогава бе плувала. Лицето й, почти скрито под шапка за плуване, която никак не й отиваше, сияеше от щастие.

— Да знаете само колко обичам морето! — каза тя задъхано. — А тук водата е толкова топла и приятна!

Поаро реши, че тя наистина много обича плуването.

После премести поглед от нея и надникна през рамото й. Към мястото, където друг един запален плувец, мистър Дъглас Голд, разговаряше с Валънтайн Чантри.

— Той пък защо не дойде да поплуваме заедно… — започна мисис Голд. Гласът й издаваше някакво детинско учудване.

Очите на Поаро оглеждаха замислено Валънтайн Чантри. Помисли си, че и други жени преди време си бяха задавали същия въпрос.

Усети как вървящата до него мисис Голд се задъха. Тя заговори. Гласът й бе хладен.

— Всички знаем, че е красавица. Дъглас обаче не харесва такъв тип жени.

Еркюл Поаро не отговори.

Мисис Голд влезе отново във водата.

Отдалечи се от брега с бавни и уверени движения. Личеше й, че наистина обича да плува.

Поаро се отправи към компанията си.

Съставът й се бе увеличил със стария генерал Барнс, ветеран, който обичаше общуването с млади хора. Сега се бе устроил между Памела и Сара и заедно с Памела разискваха и разкрасяваха разни клюки.

Контраадмирал Чантри се бе завърнал. Заедно с Дъглас Голд бяха седнали от двете страни на Валънтайн.

Наместила се удобно между двамата мъже, тя им говореше нещо с напевния си приятен глас, като обръщаше глава ту към единия, ту към другия.

Всъщност привършваше някаква забавна история.

— … и какво мислите каза глупакът? „Щях да ви запомня навсякъде, госпожа.“ Нали така беше, Тони? И знаеш ли, наистина бе много мило от негова страна. Просто хората са много мили, всички са толкова мили с мен! Не знам защо, но винаги се получава така. Нали си спомняш, Тони, какво ти казах тогава? Казах ти: „Тони, мили, ако си решил да ме ревнуваш, можеш да ме ревнуваш от този портиер“. Защото наистина бе толкова мил…

— Някои от тези портиери си ги бива — каза след малко Дъглас Голд.

— О, да. Човекът обаче наистина си даде много труд, само и само за да ми достави удоволствие.

— Нищо чудно. Вярвам, че всеки би го направил за вас — рече Дъглас Голд.

— Колко е любезно от ваша страна! — извика тя с удоволствие. — Тони, чу ли го?

Контраадмирал Чантри изръмжа нещо.

Жена му въздъхна.

— Тони няма вкус към дългите речи. Нали, агънце?

Бялата й ръка с дълги червени нокти разроши черната му коса.

Той внезапно я погледна.

— Понякога наистина се чудя как ме търпи — продължи Валънтайн. — Той е страхотно умен. През цялото време му говоря глупости, а той не ми се сърди. Никой не ми се сърди. Всички ме глезят. Това сигурно ми се отразява много зле.

— Онази жена там вашата съпруга ли е? — попита контраадмирал Чантри.

— Да. Май вече е време да се върна при нея.

— Но тук на пясъка е толкова приятно… — каза Валънтайн. — Не трябва да бързате да влизате във водата. Тони, мили, май няма да се къпя. Днес ми е първият ден и мога да настина. Но ти защо не влезеш да се поизкъпеш малко, мили? Мистър Голд ще остане да ми прави компания през това време.

— Не, благодаря. Още не ми се плува — рече мрачно Чантри. — Голд, жена ви май ви маха с ръка.

— Колко хубаво плува жена ви! — каза Валънтайн. — Сигурна съм, че е някоя от тези страшно делови жени, които с всичко се справят добре. Винаги ме плашат, защото ми се струва, че ме презират. Аз пък с нищо не мога да се оправя, нали, Тони?

Контраадмирал Чантри в отговор отново изръмжа.

— Прекалено си мил, за да го признаеш — каза гальовно жена му. — Мъжете винаги са предани и именно това ми харесва най-много в тях. Те са много по-предани от жените. Никога не говорят лоши неща зад гърба ти. Жените, ако питате мен, са дребнави.

Сара Блейк се извърна към Поаро.

— Не приемайте думите ми за проява на дребнавост, но според мен милата мисис Чантри в никакъв случай не е съвършена. Божичко, колко е тъпа тази жена! Започвам да мисля, че по-тъпа жена от Валънтайн Чантри не съм виждала. За нищо не я бива, освен да казва „Тони, мили“ и да върти очички. Няма да се учудя, ако в главата си има памук вместо мозък.

Поаро присви изразително вежди.

— Un peu severe^[4]!

— И така да е. Държи се като котенце и похватите й са твърде прозрачни. Не може ли да остави чуждите мъже на мира? Не вижда ли, че съпругът й е настръхнал като буреносен облак?

Поаро се загледа в посока към морето.

— Мисис Голд плува много добре — отбеляза той.

— Да, не е от онези, които се плашат от водата. Колкото до мисис Чантри, чудя се дали тя въобще ще влезе в морето, докато сме тук.

— А, тя няма да го направи — рече язвително генерал Барнс. — Не е от тези, дето ще рискуват да им се развали грима. Не че не си я бива, въпреки че малко е взела-дала вече.

— Точно сега гледа към вас, генерале — рече дяволито Сара. — А за грима не сте прав. Днес всички са устойчиви на вода и на целувки.

— Мисис Голд излиза от водата — съобщи Памела.

— Ей сега ще си прибере мъжлето — почти изтананика Сара.

Мисис Голд се запъти към тях. Фигурката й бе привлекателна, но прекалено прилепналата шапка за плуване не я правеше по-красива.

— Няма ли да дойдеш, Дъглас? — попита нетърпеливо. — Водата е много топла и приятна.

— Ей сега.

Дъглас Голд бързо се изправи. Сетне сякаш се поколеба за миг, и точно тогава Валънтайн Чантри го дари с една мила усмивка.

— Au revoir^[5]!

Голд и съпругата му се отправиха към морето.

Когато се отдалечиха достатъчно, Памела се обади.

— Не съм сигурна дали това беше много умно от нейна страна — каза с критичен тон. — Да откъсваш съпруга си от разговор с друга жена винаги е нетактично. Създава впечатлението, че е под чехъл. На съпрузите никак не им е приятно.

— Вие изглежда доста разбирате от съпрузи, мис Памела — рече генерал Барнс.

— От чужди съпрузи, генерале, не от собствен съпруг.

— Ето там е разликата.

— Така е, но поне ще съм разбрала как не трябва да се държа, когато му дойде времето.

— Какво да ти кажа, мила — намеси се Сара, — преди всичко, никога не бих си сложила такава шапка за плуване.

— На мен ми се вижда благоразумна — рече генералът. — Благоразумна малка женичка.

— Добре го казахте, генерале — отвърна му Сара. — Знайте обаче, че и благоразумието на такива женички си има някакъв предел. Имам чувството, че няма да е чак толкова благоразумна, щом става дума за Валънтайн Чантри — след миг тихо и възбудено добави: — Я го погледни сега. Виж го как се е навъсил. Този човек сигурно има ужасен характер.

Контраадмирал Чантри наистина гледаше свирепо в посока към отдалечаващата се семейна двойка.

Сара погледна Поаро.

— Е? Какво ще кажете?

Еркюл Поаро не отговори с думи, а още веднъж начерта нещо с пръст върху пясъка. Същото, което бе начертал преди малко — триъгълник.

— Вечният триъгълник — каза замислено Сара. — Нищо чудно да се окажете прав. Ако е така, следващите няколко седмици ще бъдат доста интересни.