Агата Кристи
Огледалото на мъртвеца (11)

Глава единадесета

На следващата сутрин Еркюл Поаро се събуди рано призори. Бяха го настанили в спалня в източната част на къщата.

Измъкна се от леглото, дръпна завесата и с удовлетворение забеляза, че слънцето е изгряло и денят е хубав.

Облече се бавно и спокойно както винаги. След като приключи с тоалета си, облече дебело палто и уви врата си с плетен шал.

Сетне тихо излезе от стаята, прекоси притихналия дом и влезе в гостната. Отвори безшумно френския прозорец и излезе през него в градината.

Слънцето вече грееше. Въздухът бе влажен, но сутринта обещаваше да бъде приятна. Поаро тръгна по тясната покрита с плочи пътека, опасваща къщата, докато стигна до прозорците на кабинета на сър Джървейз. Тук се спря и се огледа.

Непосредствено до прозорците имаше затревена ивица, разположена успоредно на къщата. До ивицата имаше широка цветна леха. Астрите, засадени в нея, все още не бяха изгубили красотата си. Пред цветята бе плочникът, на който Поаро стъпи. Между затревената ивица и терасата също имаше трева. Поаро я огледа внимателно и поклати глава. Сетне съсредоточи вниманието си върху лехата.

Бавно кимна с глава. От дясната страна на лехата съвсем ясно се виждаха отпечатъците на стъпки.

Докато ги оглеждаше намръщено, Поаро чу някакъв звук и рязко повдигна глава.

Някой над него бе отворил прозорец. Поаро зърна нечия яркочервена коса. Като се вгледа по-внимателно, различи умното лице на Сюзън Кардуъл, обкръжено от златночервен ореол.

— Какво за Бога правите в този ранен час, мосю Поаро? Разузнавате ли?

Поаро се поклони учтиво.

— Добро утро, mademoiselle. Да, познахте. В момента наблюдавате как един детектив — смея да допълня, един голям детектив — си върши работата.

Думите му не бяха лишени от самочувствие. Момичето учудено изви глава.

— Някой ден ще го напиша в мемоарите си — отбеляза то. — Трябва ли ви помощ?

— Много бих се радвал да я получа.

— В началото реших, че е някой крадец. Откъде излязохте?

— През прозореца на гостната.

— Ей сега ще дойда при вас.

Момичето наистина слезе много бързо. Завари Поаро в същата поза, в която го бе видяла.

— Винаги ли се събуждате толкова рано, mademoiselle?

— Дори и не успях да заспя като хората. Вярвам, че и на вас ви е известно как се чувства човек, страдащ от безсъница, в пет часа сутринта.

— Часът не е чак толкова ранен.

— Все едно ми е, щом се чувствам така. Е, драги ми разузнавачо, какво търсим?

— Нима не виждате, mademoiselle? Не забелязахте ли тези стъпки?

— Виждам ги.

— Общо са четири — продължи Поаро. — Две от тях водят към прозореца, другите две са в обратна посока.

— И чии са? На градинаря ли?

— Mademoiselle, mademoiselle! Нима не забелязвате, че това са следите от малки дамски обувки с остри токове? Ето, убедете се сама. Ако обичате, стъпете тук, на пръстта. Да, точно до тях.

Сюзън се поколеба за миг, но после стъпи с единия крак на мястото, посочено й от Поаро. Тя носеше малки обувки от тъмнокафява кожа с остри токове.

— Ето, виждате ли, размерът е приблизително като вашия. Приблизително, но не съвсем. Тези стъпки са на човек с по-голям крак. Може би като на мис Шевенис-Гор. Или като на мис Лингърд. Или дори като на лейди Шевенис-Гор.

— Не е възможно да са на лейди Шевенис-Гор. Тя има малки ходила. В нейно време жените са имали малки стъпала. Няма как да са и на мис Лингърд. Тя носи някакви странни четвъртити обувки без ток.

— В такъв случай следите от тези стъпки принадлежат на мис Шевенис-Гор. Всъщност, да, тя самата спомена, че вчера вечерта се е разхождала из градината.

Поведе момичето по обратния път.

— Все още ли разузнаваме? — попита Сюзън.

— Естествено. Сега ще отидем в кабинета на сър Джървейз.

Тръгна напред, а Сюзън го последва.

Разбитата врата навяваше тъга. Стаята бе такава, каквато я бяха оставили предната вечер. Поаро дръпна завесата и в помещението нахлу дневна светлина.

Огледа цветната леха минута или две, преди да проговори.

— Предполагам, mademoiselle, че не познавате крадци, нали? Така ли е?

— Боя се, че сте прав, мосю Поаро.

— Не вярвам и началникът на полицията да се е радвал на привилегията да дружи с тях. Убеден съм, че връзките му с представителите на престъпните съсловия винаги са били от официално естество. При мен нещата стоят иначе. Веднъж проведох много приятен разговор с крадец, специализирал се в обири на домове. Разказа ми нещо много интересно за френските прозорци. Описа ми в частност един трик, който може да се приложи, когато резето им е разхлабено.

Докато говореше, завъртя дръжката на левия прозорец и жилото на резето се измъкна от отвора на пода. Така Поаро отвори и двете крила на прозореца. След като бяха разтворени докрай ги затвори отново, без обаче да завърта дръжката, за да не попадне жилото в отвора. Изчака миг, и след това нанесе рязък удар по рамката някъде по средата на дължината й. От удара жилото се намести в отвора на пода, а дръжката се завъртя сама.

— Обърнахте ли внимание на това, mademoiselle?

— Да.

Сюзън бе побледняла.

— Прозорецът сега е затворен. Няма как да влезеш в една стая, когато прозорецът е затворен. Напълно възможно е обаче да излезеш от нея, да придърпаш крилата на прозореца към себе си, застанал отвън, да удариш рамката така, както я ударих аз, след което жилото се намества в отвора на пода, а дръжката се завърта сама. При това положение прозорецът се затваря плътно и всеки, който го погледне, ще бъде убеден, че е бил затворен отвътре.

— Нима именно така се е случило вчера? — попита Сюзън с леко треперещ глас.

— Струва ми се, че да, mademoiselle.

— Въобще не ви вярвам — каза сепнато Сюзън.

Поаро не й отговори. Отиде до камината и рязко се извърна към момичето.

— Mademoiselle, нужна сте ми като свидетел. Вече разполагам с един свидетел, мистър Трент. Той снощи видя как аз открих това мъничко парче стъкло, докато разговаряхме. Оставих го на мястото му, за да може да го види и полицията. Дори предупредих полицейския началник, че счупеното огледало е важно веществено доказателство. За съжаление, той не се вслуша в думите ми. А сега, mademoiselle, вие сте свидетел как слагам това мъничко парче стъкло, към което вече веднъж се опитах да привлека вниманието на мистър Трент, в един малък плик. Ето. А сега го надписвам и го запечатвам. Вие ще го потвърдите, нали, mademoiselle?

— Да, но… Не мога въобще да разбера смисъла на всичко това.

Поаро отиде до другия край на стаята. Застана пред писалището и се взря в разбитото огледало на стената.

— Ще ви обясня смисъла му, mademoiselle. Ако снощи се бяхте намирали в тази стая и бяхте погледнали в огледалото, щяхте да видите едно убийство…