Агата Кристи
Огледалото на мъртвеца (1)

Глава първа

Апартаментът бе модерен. Обзавеждане те му също бе в съвременен стил. Креслата и столовете се отличаваха с прави, отсечени линии. Срещу прозореца имаше удобно писалище, зад което седеше дребен възрастен човек. Главата му бе единственото нещо в стаята, лишено от остри ръбове. Имаше яйцевидна форма. Мосю Еркюл Поаро четеше писмо.

Пощенска станция: Уимпърли Хембъро Клоуз

Телеграфен адрес: Хембъро, Сейнт

Хембъро Сейнт Джон Мери, Уестшир

24 септември 1936 г.

До мосю Еркюл Поаро

 

Уважаеми мосю Поаро,

Възникна проблем, чието решаване изисква голяма деликатност и дискретност. Чувал съм добри отзиви за вас и реших да ви поверя случая. Имам основания да смятам, че съм жертва на измама, но поради обстоятелства, свързани с моето семейство, не желая да прибягвам до съдействието на полицията. Самият аз вече предприех известни действия за решаването на проблема, но ви моля да имате готовността да дойдете веднага при мен след получаването на телеграма. Ще ви бъда благодарен, ако не изпращате отговор на настоящето писмо.

Искрено ваш

Джървейз Шевенис-Гор  

Веждите на Еркюл Поаро бавно започнаха да се придвижват в посока към челото му, докато почти не изчезнаха в косата му.

— Та кой ли е този Джървейз Шевенис-Гор? — запита се той на глас.

Отиде до библиотеката и извади оттам голяма дебела книга.

Откри доста лесно онова, което търсеше.

Шевенис-Гор, Сър Джървейз Фраисис Ксавиер; десети баронет на Шевенис-Гор от 1694 г. насам; о.з. капитан от 17-ти стрелкови полк; роден на 18 май 1878 г.: син на Сър Гай Шевенис-Гор, девети баронет на Шевенис-Гор, и на лейди Клаудия Бредертън, втора дъщеря на осмия херцог на Уолингфорд; женен през 1912 г. за Ванда Елизабет, дъщеря на полковник Фредерик Арбътнот; образование — Итън; участник в европейската война 1914–1918; любими забавления: пътешествия, лов на едър дивеч; адреси: Хембъро, Сейнт Мери. Уестшир и Лаундс Плейс № 218, Лондон; клубове: на Кавалеристите, на Пътешествениците.

Поаро поклати глава. Не бе съвсем удовлетворен от наученото. Миг или два се замисли, след което отиде до писалището, отвори едно чекмедже и извади оттам малка купчинка покани.

— A la bonne heure^[1]! Чудесно. Той непременно ще бъде там.

 

 

Херцогинята посрещна Еркюл Поаро с пресилена любезност.

— Ах, мосю Поаро, какво щастие е, че дойдохте! Наистина е прекрасно!

— Удоволствието е мое, madame — промърмори Поаро, като се поклони.

Успя да избегне компанията на няколко важни и достолепни люде. Изтъкнат дипломат, не по-малко известна актриса и един добре познат в обществото със спортните си увлечения пер на Англия. Най-сетне видя човека, когото се бе надявал да срещне тази вечер, дежурния посетител на всички светски приеми, мистър Сатърсуейт.

— Ах, тази херцогиня! Толкова е мила! — зачурулика веднага дружелюбно мистър Сатърсуейт. — Винаги ми е толкова приятно на нейните приеми. Тя наистина е личност, нали ме разбирате? Преди няколко години се видяхме в Корсика…

Събеседникът на Поаро имаше склонността да утежнява словоизлиянията си със спомени за познанствата си с люде с благороднически титли. Сигурно изпитваше удоволствие и от общуването си с хора, наричащи се просто Джоунс, Браун или Робинсън, но никога не го споменаваше. При все това би било несправедливо да се представи мистър Сатърсуейт като някакъв обикновен сноб. Той бе внимателен наблюдател на човешката природа и ако е вярна поговорката, че и от гледане се научава, мистър Сатърсуейт бе научил много за хората.

— Знаете ли, скъпи ми приятелю, наистина много отдавна не сме се виждали. Продължавам да се чувствам поласкан от това, че имах честта да наблюдавам отблизо как работихте по случая с „Гарвановото гнездо“. Оттогава и аз се чувствам вещо лице, така да знаете. Между другото, миналата седмица се срещнах с лейди Мери. Очарователно създание, поетична душа!

След като изслуша набързо текущите клюки за лекомислените похождения на дъщерята на един херцог и укорителното поведение на един виконт, Поаро успя да вмъкне в разговора името на Джървейз Шевенис-Гор.

Мистър Сатърсуейт реагира мигновено.

— А, той е наистина голям образ. „Последният баронет“ — това му е прякорът.

— Pardon, боя се, че не ви разбирам напълно.

Мистър Сатърсуейт великодушно извини невежеството на чужденеца.

— Само шега, естествено. Шега, нали ме разбирате? Не ще и дума, че той не е последният баронет в Англия, обаче пък наистина въплъщава края на цяла епоха. Епохата на Дръзкия покварен баронет. На лудите глави, които изпълваха страниците на романите от миналия век. На смелчаци, готови да сключат и най-налудничавите облози, и при това да ги печелят.

Сетне започна да описва по-подробно какво точно имаше предвид. Джървейз Шевенис-Гор бе обиколил света с платноходка. Бе участвал в експедиция до Северния полюс. Бе предизвикал един пер на Англия на дуел. Бе се обзаложил, че ще влезе в дома на един херцог, яхнал любимата си кобила и го бе сторил. Веднъж бе скочил от една театрална ложа на сцената и бе изнесъл на ръце оттам известна актриса по средата на представлението.

Анекдотите за него бяха неизброими.

— Произлиза от много стар род — продължаваше мистър Сатърсуейт. — Сър Ги дьо Шевенис е участвал още в първия кръстоносен поход. Сега, уви, родът май ще угасне. Старият Джървейз е последният от рода Шевенис-Гор.

— Обеднял ли е?

— Ни най-малко. Той е баснословно богат. Притежава много ценни недвижими имоти, по-точно, каменовъглени мини. Освен това още в младостта си спечелил цяло състояние от някаква мина в Перу или някъде другаде в Южна Америка, не си спомням точно. Изключителен човек е. Не е имал начинание, в което да не е извадил късмет.

— Предполагам, че вече би трябвало да е в напреднала възраст.

— Да, така е. Клетият стар Джървейз — тук мистър Сатърсуейт жаловито въздъхна и поклати глава. — Повечето хора биха ви го описали като напълно побъркан, което посвоему е вярно. Наистина е побъркан. Не обаче в смисъл, да е загубил разума си, а защото държанието му не съответства на общоприетото. Винаги е бил човек с много своеобразно поведение.

— И това своеобразие с хода на времето се е превърнало в ексцентричност, така ли? — изказа предположение Поаро.

— Точно така. Именно от това бе сполетян клетия стар Джървейз.

— Оценява ли неизмеримо високо своята личност?

— Напълно. Бих казал, че според Джървейз светът винаги е бил разделен на две части. Родът Шевенис-Гор и останалите хора.

— Такава една преданост към собствения род ми се вижда доста пресилена.

— Така е. Всички представители на рода са били винаги изключително арогантни. Живеели са по собствени закони. Джървейз, последният от тях, не е изключение. Понякога, като го слушате, бихте могъл да останете с впечатлението, че пред вас се намира самият Господ Бог.

Поаро бавно и замислено поклати глава.

— Никак не се учудвам. Знаете ли, получих писмо от него. Твърде необичайно писмо. Желанието му да го навестя бе изразено по-скоро като нареждане, отколкото като молба.

— Може би като кралска заповед — изказа предположение мистър Сатърсуейт, хихикайки.

— Именно. Изглежда, че на този сър Джървейз въобще не му е дошло на ум, че аз, Еркюл Поаро, не съм случаен човек, че съм при това изключително зает. Не му е дошло на ум, че от негова страна е твърде наивно да предполага, че аз ей така ще зарежа изведнъж всичките си занимания и ще хукна при него като дресирано куче. Като нищожество, изпълнено с благодарност, че са благоволили да му възложат някаква работа!

Мистър Сатърсуейт прехапа устната си, за да не се засмее. Вероятно му мина през ум, че що се отнася до самолюбие, Еркюл Поаро и Джървейз Шевенис-Гор бяха от един дол дренки.

— Знае ли човек, може би пък работата е била спешна… — понечи да каже той.

— Не е спешна! — прекъсна го Поаро и подкрепи думите си с красноречив жест. — Бе ми наредено да бъда на негово разположение, защото не било изключено да му потрябвам, представете си! Enfin, je vous demande^[2]!

Ръцете му отново показаха красноречиво по-добре от всякакви думи колко голямо бе възмущението му.

— Предполагам, че сте му изпратил отрицателен отговор — каза мистър Сатърсуейт.

— Все още не съм му отговорил — отвърна бавно Поаро.

— Но ще му откажете, нали?

На лицето на дребния човек се появи ново изражение. Беше се замислил.

— Какво да ви кажа? Да, първоначалната ми реакция бе именно такава. Не съм сигурен обаче дали ще го сторя. Понякога на човек интуицията му подсказва друго. Струва ми се, че надушвам нещо…

Мистър Сатърсуейт не даде вид да се е изненадал от последните думи на Поаро.

— Наистина ли? — заинтересува се той. — Интересно…

— Струва ми се — продължи Поаро, — че този човек, както го описахте, би могъл да бъде много уязвим.

— Уязвим ли? — отвърна мистър Сатърсуейт. За миг се изненада. Тази дума по начало не се връзваше с представата му за Джървейз Шевенис-Гор. Но като човек наблюдателен и проницателен, не побърза да възрази.

— Струва ми се, че разбирам какво искате да кажете.

— Такъв един човек е облечен в броня! И то в плътна броня! Такава, с която доспехите на кръстоносците не могат дори да се сравняват! Това е бронята на горделивостта, на арогантността, на надменността. Тази броня наистина в известен смисъл те защищава, най-малкото от стрелите на ежедневието. Тя обаче може да бъде и опасна. Нерядко човекът, облечен в броня, дори и не разбира, че са го нападнали. Мами го зрението му. Лъже го слухът му. И отгоре на всичко, реакциите му са забавени. — Поаро спря за миг, и след малко продължи: — Какво можете да ми кажете за семейството му?

— Състои се от Ванда, съпругата му. Тя е от рода Арбътнот. Беше много хубаво момиче, а и сега е привлекателна жена. Много му е предана. Има обаче някакво влечение към окултните науки, ако не се лъжа. Кичи се с амулети и свещени бръмбари и понякога се издава, че се смята за превъплъщение на някаква египетска царица. Имат и дъщеря, Рут. Осиновена е, нямат собствени деца. Много привлекателно момиче, с модерно възпитание. Това е семейството. Впрочем, да не забравя Хюго Трент, племенника на Джървейз. Памела Шевенис-Гор се омъжи за Реджи Трент и Хюго бе единственото им дете. Сирак е. Разбира се, няма право да наследи титлата, но предполагам, че в крайна сметка голямата част от парите на Джървейз ще отидат при него. Хубаво момче, кавалерист в кралската конна гвардия.

Поаро кимна замислено с глава. Сетне наруши мълчанието.

— Предполагам, че сър Джървейз страда от това, че няма син, който да наследи титлата му?

— Мисля, че това му причинява болка.

— Държи ли много на потеклото си?

— Да.

Мистър Сатърсуейт замълча. Разговорът бе възбудил любопитството му. Накрая се осмели да го възобнови:

— Да не би вече да сте открил някаква причина да посетите Хембъро Клоуз?

Поаро бавно поклати глава.

— Не — отвърна той. — Не намирам никаква причина. Но въпреки това ще отида там.