Агата Кристи
Убийство в задната уличка (8)

Глава осма

Майор Юстас имаше обноските на светски човек.

Апартаментът му бе малък, просто един pied a terre^[1], както се изрази домакинът. Предложи на двамата посетители напитка и след като му отказаха, извади табакерата си.

Джап и Поаро с удоволствие си взеха цигара и размениха бърз поглед помежду си.

— Предпочитате турски тютюн, както виждам — каза Джап, докато въртеше цигарата в ръката си.

— Да, така е. Може би предпочитате „Гаспърс“? Тук някъде би трябвало да имам.

— Не, не, тази напълно ме устройва — успокои го Джап и се приведе напред. Тонът му съвсем се измени. — Майор Юстас, може би вече сте се сетил за какво съм тук?

Събеседникът му поклати отрицателно глава. Видът му не издаваше никаква тревога. Майор Юстас бе висок мъж с приятна, макар и донякъде грубовата външност. Малките му подпухнали очички издаваха хитроватост, контрастираща с обноските му.

— Не, нямам никаква представа за какво може да ме търси едно такова голямо началство — рече той. — Да не би да е за нещо, свързано с колата ми?

— Не, няма никаква връзка с колата ви. Майор Юстас, познавахте ли една дама на име мисис Барбара Алън?

Майорът се отпусна, издуха облак дим и отвърна облекчено.

— А, значи за това ме търсите. Естествено, трябваше да съобразя. Много тъжна история наистина.

— Значи вече сте в течение?

— Снощи прочетох във вестниците. Тъжна работа.

— Ако не се лъжа, запознал сте се с мисис Алън в Индия.

— Да, преди доста години.

— Познавахте ли и съпруга й?

Настъпи пауза. Съвсем малка пауза, продължила само частица от секундата, но именно в нея малките свински очички на Юстас огледаха светкавично двамата мъже.

— Всъщност не — отговори. — Никога не съм се срещал с Алън.

— Не може обаче да не сте чувал нещо за него.

— Как да ви кажа, бях чувал, че не бил много свестен човек. Какво ли обаче не говорят хората.

— Мисис Алън никога ли не ви е говорила за него?

— Нищо не ми е казвала.

— Бяхте ли близки с нея?

Майор Юстас сви рамене.

— Бяхме стари приятели и толкоз. Не се срещахме особено често.

— Обаче онази вечер сте се видели, нали? Вечерта на пети ноември?

— Да, видяхме се.

— Ако не се лъжа, вие сте я посетил у дома й.

Майор Юстас кимна утвърдително. В гласа му се прокрадна нотка на съжаление.

— Да, тя искаше да се посъветва с мен относно едни инвестиции. Виждам накъде биете — в какво душевно състояние е била и така нататък. Трудно е да се каже. Държеше се на пръв поглед съвсем нормално, но сега си давам сметка, че май беше мъничко напрегната.

— Поведението й подсказа ли по някакъв начин какво е смятала да направи?

— Ни най-малко. Всъщност, когато си взехме довиждане й казах, че скоро ще й позвъня, за да отидем заедно на някое ревю.

— Казал сте, че ще й позвъните? Това ли бяха последните ви думи?

— Да.

— Много любопитно. Разполагам с информация, че сте казал нещо съвършено различно.

Лицето на Юстас промени цвета си.

— Естествено, не мога да си спомня точните думи, които съм използвал.

— Според моята информация вие сте казал следното: „Добре. Помисли си отново и после ми се обади“.

— Чакайте да се сетя. Май сте прав. Струва ми се, че не казах точно това. Струва ми се, че й подсказах да ми се обади, когато бъде свободна.

— Май не е съвсем същото, не сте ли съгласен? — попита Джап.

Майор Юстас сви рамене.

— Драги ми приятелю, едва ли може да очаквате човек да си спомня какво точно е казал по един или друг повод.

— А мисис Алън какво ви отговори?

— Каза, че ще ми позвъни. Поне така ми се струва.

— А вие сте отвърнал: „Добре, довиждане“.

— Казахте, че мисис Алън е искала да се посъветва с вас относно някакви инвестиции — продължи тихо Джап. — Да ви е предавала двеста лири в брой, които да инвестирате от нейно име?

Лицето на Юстас придоби тъмнолилав цвят. Приведе се напред и изръмжа.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?

— Даде ли ви двеста лири или не?

— Това си е моя работа, старши инспекторе.

— Мисис Алън е изтеглила двеста лири от банковата си сметка — обясни Джап. — Част от тази сума е била в банкноти по пет лири. Номерата им, разбира се, могат да се проследят.

— И да ми е предала двеста лири, какво от това?

— Тези пари за инвестиране ли бяха предназначени, майор Юстас, или имаме работа с шантаж?

— Това е направо нелепо. Какво ще бъде следващото ви предположение?

Гласът на Джап стана съвсем официален.

— Струва ми се, майор Юстас, че вече е време да ви запитам дали сте съгласен да дойдете в Скотланд Ярд и да дадете писмени показания. Разбира се, не сте длъжен да го сторите или пък можете да го направите в присъствието на вашия адвокат, ако желаете.

— Адвокат ли? За какво, по дяволите, ми е адвокат? И какво всъщност се опитвате да ми кажете?

— Разследвам обстоятелствата на смъртта на мисис Алън.

— Боже мой, човече! Не ми казвайте, че наистина мислите, че… Що за глупост! Вижте, случи се следното. Отбих се при Барбара, както се бяхме договорили с нея…

— В колко часа?

— Ами, някъде към девет и половина. Седнахме и поговорихме…

— И пушехте, нали?

— Да, пушихме. Да не би в това да има нещо нередно? — попита войнствено майорът.

— Къде се състоя разговора ви?

— В дневната. В помещението отляво на входната врата. Разговаряхме съвсем дружески. Тръгнах си малко преди десет и половина. Задържах се за малко на входната врата, за да си кажем няколко последни думи…

— Точно така, последни думи… — промърмори Поаро.

— Вие пък кой сте, ако смея да попитам? — Юстас буквално изплю въпроса си. — Някакъв проклет чужденец, доколкото мога да преценя! Къде се навирате?

— Аз съм Еркюл Поаро — отвърна с достойнство дребният мъж.

— Ако ще и статуята на Ахил да сте, хич не ме интересува. Та, както казах, с Барбара се разделихме съвсем приятелски. Оттам отидох с колата си направо в клуба „Фар Ийст“. Пристигнах там в единадесет без двадесет и пет и отидох направо в игралната зала. Останах да играя бридж до един и половина. Бъдете любезен да си натъпчете този факт в лулата и да го изпушите.

— Не пуша лула — отвърна Поаро. — Не мога обаче да не отбележа, че имате хубаво алиби.

— Желязно алиби. А вие, сър? — Юстас се обърна към Джап. — Сега доволен ли сте?

— Докато гостувахте на мисис Алън, през цялото време сте били в дневната, така ли?

— Да.

— И не сте отивал на горния етаж, в стаята на мисис Алън?

— Не. Нали вече ви казах, че през цялото време бяхме в дневната и не сме излизали оттам?

Джап го погледна замислено минута или две, преди да отговори.

— Колко комплекта копчета за ръкавели притежавате?

— Копчета за ръкавели ли? Това какво общо има със случая?

— Разбира се, не сте длъжен да отговорите на въпроса.

— Защо пък да не отговоря? Нямам нищо против. Нямам какво да крия. Сетне ще настоявам за извинение… Ето ги… — Юстас изпъна ръце.

Джап с кимване потвърди, че е видял копчетата, направени от злато и платина.

— А сега ще ви покажа другите.

Стана, отвори едно чекмедже, извади оттам кутийка, разтвори я и я пъхна доста грубо под носа на Джап.

— Много са красиви — отбеляза старши инспекторът. — Виждам, че едното е малко пострадало. Част от него я няма.

— И какво от това?

— Предполагам, че не си спомняте кога се е отчупила?

— Преди ден или два, не повече.

— Ще ви изненадам ли, ако ви кажа, че е станало, когато сте бил на гости при мисис Алън?

— Защо трябва да се изненадвам? Нали не отрекох, че съм бил у тях? — рече надменно майорът. Продължаваше да играе ролята на несправедливо обиден човек, но ръцете му трепереха.

Джап се приведе напред.

— Работата е там — започна инспекторът с назидателен глас, — че тази част не бе открита в дневната. Бе намерена на горния етаж, в будоара на мисис Алън. В стаята, където е била убита, и където един мъж е седял и е пушил същите цигари, които пушите вие.

Думите му дадоха резултат. Юстас се отпусна уплашено в креслото си. Погледът му угасна. Преображението на дръзкия грубиян в уплашен мерзавец не бе приятна гледка.

— Нищо не можете да докажете… — гласът му бе преминал в скимтене. — Опитвате се да ме примамите в капан, но няма да успеете… Имам си алиби… Онази вечер не съм се връщал в онзи дом…

Обади се Поаро.

— Така е. Онази вечер не сте се връщал в онзи дом. Не сте се връщал, защото не ви е било необходимо. Може би мисис Алън вече е била мъртва, когато сте излязъл оттам.

— Това е невъзможно… Невъзможно… Та тя беше досами вратата. Разговаряхме с нея… Хората трябва да са я чули… да са я видели…

— Хората са чули, как вие сте й говорил — рече тихо Поаро. — Чули са как сте си дал вид, че изчаквате нейната реплика, и как после отново се обаждате. Много стар трик. Замисълът му е у хората да се създаде впечатлението, че тя е била там. Те обаче не са я видели, след като не можаха да кажат дали е била облечена във вечерна рокля или домашна роба. Дори не можаха да кажат какъв цвят са били дрехите й.

— Боже мой! Това не е вярно! Не е вярно!

Изглеждаше напълно смазан и целият трепереше.

Джап го погледна с погнуса.

— Ще трябва да ви помоля да ме придружите, сър — рече строго.

— Арестувате ли ме?

— Задържам ви в интерес на следствието, ако тази формулировка ви удовлетворява повече.

Тишината бе нарушена от дълга измъчена въздишка. Чу се отчаяният глас на наперения допреди малко майор Юстас.

— Отидох си…

Еркюл Поаро потри ръце и весело се усмихна. Гледката очевидно му доставяше удоволствие.