Агата Кристи
Убийство в задната уличка (9)

Глава девета

— Много лесно се прекърши — изрази Джап професионалната си оценка по-късно същия ден.

С Поаро се движеха с кола по Бромтън Роуд.

— Разбра, че играта е приключила — отвърна разсеяно Поаро.

— Доста неща научихме за него — каза Джап. — Използвал е няколко различни фалшиви имена. Залавян е в чекова измама. Замесен е в афера, по време на която е живеел в Риц и се е представял за „полковник Дьо Бат“. Измамил е половин дузина бизнесмени от Пикадили. Засега го задържаме по обвинение в тези неща, докато изясним напълно и нашия случай. Къде все пак ме водите сега, драги ми приятелю?

— Любезни друже, всеки един случай трябва да се изясни от всички възможни ракурси. Всички въпроси трябва да получат своите отговори. Както вие се изразихте, започнах да разплитам тайната. За тайната на дипломатическото куфарче ми е думата.

— Да, струва ми се, че така се изразих: „Случаят с тайната на малкото дипломатическо куфарче“. Ако не се лъжа, то не е изчезнало.

— Не бързайте, mon ami^[1].

Автомобилът се понесе по уличката. Когато стигнаха до дома на номер 14, видяха как Джейн Плендърлит излиза от малка кола марка „Остин Севън“. Бе облечена в дрехи за голф.

Погледна двамата мъже, след това извади ключ и отвори вратата.

— Предполагам, че ще пожелаете да влезете?

Тръгна пред тях. Джап я последва в дневната. Поаро остана минута или две в антрето, мърморейки си нещо.

— C’est embetant^[2]. Колко е трудно да се измъкнеш от тази дреха.

След миг и той се озова в дневната. Беше без палто, но Джап присви устни под мустака си. Бе чул съвсем тихото скърцане на отваряща се врата на шкаф.

Джап погледна Поаро въпросително и в отговор той едва забележимо му кимна.

— Няма да ви отнема много време, мис Плендърлит — рече припряно Джап. — Искам само да науча от вас името на адвоката на мисис Алън.

— Адвокат ли? — момичето поклати глава. — Не знам дали въобще е имала адвокат.

— Е, след като се е настанила в този дом, все някой трябва да е подготвил наемния договор.

— Не е така. Дома го наех аз и договорът е на мое име. С Барбара се бяхме договорили само да ми плаща половината от наема. Беше една съвсем неформална договореност.

— Да… Предполагам, че в такъв случай няма как да ми помогнете.

— Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза — отвърна учтиво Джейн.

— Всъщност, не беше особено важно — отвърна Джап, гледайки към вратата. — От голф ли се връщате?

— Да — тя леко се изчерви. — Предполагам, че може да ви се стори коравосърдечно, но истината е, че трябваше по някакъв начин да се разведря. Инак щях направо да се задуша в тази къща!

Влагаше страст в думите си.

— Разбирам ви, mademoiselle. Съвсем понятно е. Напълно естествено. Да останеш в този дом насаме с мислите си определено не би било приятно.

— Радвам се, че ме разбирате — отвърна Джейн.

— Членувате ли в някой клуб?

— Да, играя голф в „Уентуърт“.

— Денят беше приятен — отбеляза Поаро.

— Уви, по дърветата почти не са останали листа. А само преди седмица гората беше прекрасна.

— Денят бе много приятен.

— Довиждане, мис Плендърлит — рече с официален глас Джап. — Ще ви се обадя, когато научим нещо по-определено. Между другото, вече задържахме един заподозрян.

— Кой е той?

Погледът й бе изпълнен с нетърпение.

— Майор Юстас.

Тя кимна с разбиране. Извърна се и се наведе, за да запали камината.

— Е, какво ще кажете? — попита Джап, когато колата се отдалечи.

Поаро се усмихна.

— Работата бе съвсем лесна. Този път ключът бе на вратата.

— И?

Поаро отново се усмихна.

— Eh bien, този път стиковете за голф ги нямаше.

— Естествено. Това момиче в никакъв случай не е глупаво. Да липсва нещо друго?

Поаро кимна утвърдително.

— Да, драги ми приятелю. Липсва малкото дипломатическо куфарче.

Педалът за газта под крака на Джап подскочи.

— Дявол да го вземе! — изруга той. — Знаех си, че тук има нещо. Какво, по дяволите, обаче може да е то? Та аз го прегледах съвсем старателно.

— Клети ми Джап! Как беше изразът? Май „елементарно, драги ми Уотсън“?

Джап го погледна отчаяно.

— Къде отиваме? — попита.

— Все още няма четири. Струва ми се, че бихме могли да пристигнем в „Уентуърт“ преди да се стъмни.

— Смятате ли, че тя наистина е била там?

— В това съм напълно уверен. Тя чудесно знае, че на нас ни е по силите да проверим твърденията й. Да, според мен ще получим потвърждение, че тя е била в клуба.

Джап изръмжа.

— Добре, да вървим — започна умело да си пробива път сред колите. — Така и не виждам обаче какво общо с престъплението би могло да има дипломатическото куфарче. Просто не мога да проумея.

— Прав сте, драги ми приятелю. Напълно съм съгласен с вас. Няма нищо общо с него.

— В такъв случай… Впрочем, по-добре не ми казвайте нищо. Нека всичко да върви по реда си. Денят е наистина хубав.

Колата бе бърза и пристигнаха в „Уентуърт“ малко след четири и половина. През седмицата в клуба нямаше много хора.

Поаро отиде направо при управителя и поиска да види стиковете за голф на мис Плендърлит. Обясни, ме на следващия ден тя ще играе на друго трасе.

Управителят извика нещо и едно момче започна да се рови из купчина стикове за голф в ъгъла на помещението. Най-сетне измъкна оттам сак с инициалите „Дж. П.“.

— Благодаря ви — рече Поаро. Отиде малко встрани и след това безгрижно зададе въпрос. — Да е оставяла при вас и едно малко дипломатическо куфарче?

— Днес не, сър. Може би го е оставила в бараката.

— Тя днес беше ли тук?

— Да, сър, видях я.

— Имате ли представа кое момче й е носило стиковете днес? Търси едно дипломатическо куфарче и не може да се сети къде го е оставила.

— Никой не й е носил стиковете. Като пристигна купи две топки и взе само два стика с метални глави. Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че в ръката си държеше малко куфарче.

Поаро му благодари и си тръгна. След това двамата мъже заобиколиха бараката. Поаро за миг се порадва на гледката.

— Да, тук наистина е много красиво. Погледнете тези тъмнозелени борове… Вижте езерото… Да, именно езерото…

Джап бързо го стрелна с поглед.

— Значи, езерото, така ли?

Поаро се усмихна.

— Допускам, че някой е могъл да забележи нещо. На ваше място бих проверил какво има в него.