Агата Кристи
Убийство в задната уличка (7)

Глава седма

На следващия ден Джап нахлу в апартамента на Поаро, захвърли с недоволен жест шапката си върху масата и се отпусна в едно кресло.

— Уви! — изръмжа. — Тя не е замесена.

— Кой не е замесен?

— Мис Плендърлит. Играла е бридж до полунощ. Потвърждават го домакинът, домакинята, един друг гостенин, морски офицер, и двама слуги. Няма как, ще трябва да се откажем от версията, че има пръст в случая. В същото време много ми се ще да узная защо тя се уплаши толкова във връзка с куфарчето под стълбището. Това е вече по вашата част, Поаро. Вие имате вкус към решаването на загадки въз основа на банални факти, които на пръв поглед не водят на никъде. Как ви харесва „Случаят със загадъчното малко куфарче“? Не звучи ли обещаващо?

— Ще ви дам още една идея за заглавие. „Тайната на уханието на тютюневия дим“.

— Вижда ми се малко тромаво. Значи, уханието ви е привлякло? Затова ли душехте толкова при първия оглед на тялото? Аз не само ви видях, но и ви чух. Душехте така, сякаш сте настинал.

— Напълно грешите.

Джап въздъхна.

— Често съм се замислял за малките сиви клетки на вашия мозък. Не ми казвайте, че и клетките на носа ви също така превъзхождат тези на другите хора.

— Не, не, успокойте се.

— Самият аз не усетих никакъв цигарен дим — продължи Джап с недоверчив глас.

— Също и аз, драги ми приятелю.

Джап го погледна със съмнение. Сетне извади една цигара от джоба си.

— Това е марката, която е пушила мисис Алън… „Гаспърс“. Шест от угарките са от тях. Останалите три са от турски цигари.

— Правилно.

— Както виждам, великолепният ви нос е узнал това и без да ги погледнете.

— Уверявам ви, ме носът ми няма нищо общо с тази работа. Носът ми не регистрира никаква информация.

— Мозъчните ви клетки обаче са регистрирали, нали?

— Е, имаше известни основания за това, не сте ли съгласен?

Джап го погледна косо.

— Като например?

— Eh bien, в стаята съвсем определено липсваше нещо. Друго пък според мен бе добавено… Освен това, върху писалището…

— Така си и знаех! Стигаме до проклетото паче перо!

— Du tout^[1]. Пачето перо не играе никаква роля.

Джап реши да отстъпи към по-здрава почва.

— След половин час Чарлз Лейвъртън Уест ще дойде в кабинета ми в Скотланд Ярд. Помислих си, че не бихте имал нищо против и вие да бъдете там.

— Много бих се радвал.

— Ще се зарадвате навярно и да чуете, че успяхме да издирим майор Юстас. Живее в служебен апартамент на Кромуел Роуд.

— Чудесно.

— Ще се наложи и с него да имаме работа. Не е мил човек. След като свършим с Лейвъртън Уест, ще отидем при него. Това устройва ли ви?

— Напълно.

— Е, да вървим.

 

 

Точно в единадесет и тридесет Чарлз Лейвъртън Уест бе въведен в кабинета на старши инспектор Джап. Двамата мъже се ръкуваха.

Парламентаристът бе среден на ръст мъж с достолепна осанка. Бе гладко избръснат, имаше чувствена уста на актьор и леко изпъкнали очи, често срещани у добрите оратори. Външността му беше приятна и изглеждаше човек с добро възпитание.

Седна, остави ръкавиците и шапката си върху масата и отправи поглед към Джап.

— Мистър Лейвъртън Уест, преди всичко бих искал да заяви, че напълно разбирам вашата скръб.

Лейвъртън Уест пренебрегна това съболезнование.

— Нека не се занимаваме с моите чувства, старши инспекторе. Кажете ми по-добре имате ли представа кое е накарало моята… кое е накарало мисис Алън да посегне на живота си?

— Самият вие не бихте ли могли да ни окажете помощ в това отношение?

— Уви, не.

— Не сте ли се карали с нея? Не е ли имало недоразумения между вас?

— Абсолютно никакви. Бях шокиран от случилото се.

— Може би нещата ще станат по-ясни, сър, ако ви кажа, че става дума не за самоубийство, а за убийство.

— Убийство? — Чарлз Лейвъртън Уест се ококори. — Убийство ли казахте?

— Точно така. А сега, мистър Лейвъртън Уест, имате ли някаква представа кой би могъл да убие мисис Алън?

Лейвъртън Уест отговори с усилие.

— Не. Въобще нямам представа. Самата мисъл за това ми се вижда нелепа.

— Никога ли не е споделяла с вас да е имала врагове? Да са съществували хора, хранещи лоши чувства към нея?

— Никога.

— Знаехте ли, че тя притежава пистолет?

— Не знаех.

Изглеждаше малко изненадан от новината.

— Мис Плендърлит ни каза, че мисис Алън е притежавала пистолета още отпреди няколко години. Донесла го от чужбина.

— Наистина ли?

— Така е по думите на мис Плендърлит. Възможно е мисис Алън да се е чувствала застрашена и за всеки случай да е държала пистолета под ръка.

Чарлз Лейвъртън Уест поклати глава в знак на недоверие. Изглеждаше изумен от чутото.

— Мистър Лейвъртън Уест, какво е мнението ви за мис Плендърлит? В смисъл, може ли според вас да се разчита на истинността на думите й?

Лейвъртън Уест за миг се замисли.

— Според мен, да. Бих казал, че да.

— Май не ви е симпатична? — изказа предположение Джап, който през цялото време не преставаше да следи изражението на лицето му.

— Не бих се изразил така. Определено не е типът млади жени, от които се възхищавам. Подчертано независимите и язвителни жени не са ми по сърце. Смятам обаче, че е искрена.

— Да… — каза Джап. — А да познавате човек на име майор Юстас?

— Юстас? А, да. Сега си спомних. Веднъж го срещнах у Барбара… У мисис Алън. По моему, малко съмнителна личност. Още тогава го споделих с моята… с мисис Алън. Не беше от хората, които бих приемал в дома си след сватбата.

— А мисис Алън как реагира на това?

— Напълно бе съгласна с мен. Тя напълно се доверяваше на моите съждения за хората. На един мъж е по-лесно да прецени какво представлява друг мъж, отколкото на една жена. Тя ми обясни, че е било неудобно да прояви неучтивост към човек, когото познавала от дълги години. Струва ми се, че изпитваше ужас от самата мисъл да я сметнат за сноб. Естествено, в качеството си вече на моя съпруга щеше да е редно да прекъсне връзките си с доста от предишните си познати.

— Да разбирам ли, че бракът й с вас щеше да издигне общественото й положение? — попита съвсем прямо Джап.

Лейвъртън Уест огледа маникюра си.

— Не. Нещата не стоят съвсем така. Всъщност, майката на мисис Алън бе далечна родственица на моето семейство. С други думи, по произход бяхме равни. Не ще и дума обаче, че в моето положение трябва да бъда особено внимателен в подбора на приятелите си. Съпругата ми не по-малко в подбора на своите приятели. Като член на Парламента често съм в центъра на общественото внимание.

— Да, разбирам ви — отвърна сухо Джап и продължи. — Значи, не виждате как бихте могли да ни помогнете?

— Просто нямам представа как. Барбара убита! Изглежда ми невероятно.

— А сега, мистър Лейвъртън Уест, ще ни кажете ли къде бяхте през нощта на пети ноември?

— Къде съм бил? Къде съм бил аз?

В гласа на депутата се бе появила нотка на протест.

— Въпросът е стандартен — обясни Джап. — Длъжни сме да го зададем на всички.

Чарлз Лейвъртън Уест го погледна с достойнство.

— Предполагам, че за човек с моето положение може да се направи изключение.

Джап просто изчака.

— Бях… нека се сетя… Бях в парламента. Тръгнах си оттам в десет и половина. Сетне се поразходих малко покрай реката. Погледах фойерверките.

— Добре че в наше време вече няма такива атентати — вметна весело Джап.

Погледът, с който го стрелна Лейвъртън Уест, излъчваше студенина.

— Сетне си тръгнах към къщи.

— Лондонският ви адрес е на Онслоу Скуеър. В колко часа се прибрахте там?

— Не мога да си спомня точно.

— В единадесет? В единадесет и половина?

— Някъде по това време.

— Може би някой ви е отворил вратата?

— Не, имам си ключ.

— Срещнахте ли някого, докато се прибирахте?

— Не… Впрочем, старши инспекторе, тези въпроси никак не са ми приятни.

— Уверявам ви, мистър Лейвъртън Уест, че са стандартни. Нямаме никакво специално отношение към вас.

Последните думи изглежда донякъде успокоиха разгневения депутат.

— Ако това е всичко…

— Да, засега е всичко, мистър Лейвъртън Уест.

— Добре. Моля ви да ме държите в течение…

— Естествено, сър. Между другото, позволете ми да ви представя мистър Еркюл Поаро. Може би сте чувал за него.

Очите на мистър Лейвъртън Уест се заковаха с любопитство върху дребния белгиец.

— Да… да… Разбира се, че съм чувал.

— Monsieur, повярвайте ми, сърцето ми е изпълнено със съчувствие към вас! — намеси се изведнъж Поаро съвсем не в английски стил. — Такава загуба! Какви ли адски страдания понася сега душата ви! Впрочем, няма да казвам нищо повече. Вие, англичаните, прекрасно умеете да криете чувствата си — извади табакерата си и му предложи цигара. — Позволете ми да ви… А, свършили са се. Джап?

Джап се потупа по джобовете си и поклати отрицателно глава.

Лейвъртън Уест извади табакерата си.

— Позволете ми да ви предложа една от моите, мистър Поаро.

— Благодаря ви, благодаря ви — взе си цигара малкият човек.

— Както правилно отбелязахте, мистър Поаро, ние англичаните не парадираме с чувствата си — рече депутатът. — Леко присвиване на устни и толкоз. Такъв е нашият маниер.

Сетне се поклони на двамата мъже и излезе.

— Прилича ми на препарирана риба — отбеляза с леко отвращение Джап. — На препариран бухал. Онова момиче, Плендърлит, бе напълно права в оценката си за него. При все това е посвоему приятен, нищо чудно и да може да се хареса на някоя жена, лишена от чувство за хумор. Какво ще ми кажете за цигарата?

Поаро му я подаде, клатейки глава.

— Египетска. Скъпа марка.

— Да, няма да ни свърши работа. Много жалко, защото по-слабо алиби от това не бях чувал. Всъщност, въобще не е и алиби… Знаете ли, Поаро, много е жалко, че не са шантажирали именно него. Чудесен обект е за шантажиране. Би си плащал като агънце. От тези хора е, които биха направили всичко, за да избегнат скандал.

— Драги ми приятелю, много е приятно да решиш случай по начина, който ти харесва най-много, но това не е наша работа.

— Наша работа е сега да се заемем с Юстас. Разполагам с малко информация за него. Съвсем определено е калпав човек.

— Що се отнася до мис Плендърлит, сторихте ли онова, за което ви помолих?

— Да. Почакайте за миг. Ей сега ще позвъня, за да науча най-новите вести.

Вдигна слушалката и се обади на някого.

След няколко кратки реплики я постави обратно върху апарата и погледна Поаро.

— Отишла е да играе голф. Странно занимание при положение, че приятелката ти предния ден е била убита.

Поаро възкликна.

— Какво има пък сега? — попита Джап.

Поаро обаче вече бе почнал да си мърмори нещо.

— Разбира се… разбира се… естествено… Що за глупак съм, та това просто биеше на очи!

— Престанете да мърморите под носа си и да се заемем с Юстас — каза грубо Джап.

Бе искрено изненадан от сияйната усмивка, появила се върху лицето на Поаро.

— Да, да, ще се заемем с него, разбира се. Струва ми се, че вече знам всичко. Абсолютно всичко!