Агата Кристи
Убийство в задната уличка (1)

Глава първа

— Ще дадете ли едно пени за паметта на именника^[1], сър?

На немитото личице на момченцето бе изписана умолителна усмивка.

— Няма да ти дам, разбира се — отвърна троснато старши инспектор Джап. — И ето що, господинчо.

Последва кратко конско евангелие. Недоумяващото хлапе побърза да се измъкне, като в движение предупреди другарчетата си.

— Момчета, ако не е ченге, главата си режа!

Малката дружинка си плю на петите, без да прекъсва песента си.

Помнете, помнете

пети ноември!

Защото няма причина

да бъде забравен

барутният заговор

в деня на предателя.

Спътникът на старши инспектора — дребен възрастен човек с яйцевидна глава и големи мустаци, подхождащи по-скоро на военен, леко се усмихна.

— Tres bien^[2], Джап. Вашата проповед бе безупречна — отбеляза той. — Поздравявам ви!

— Така си е то, дори и деня на Гай Фокс използват като повод за просия! — отвърна Джап.

— Любопитна традиция — рече сякаш на себе си Еркюл Поаро. — Фойерверките продължават да пукат, а личността, на която са посветени, и деянието отдавна са потънали в забрава.

Човекът от Скотланд Ярд се съгласи с думите му.

— Обзалагам се, че повечето от хлапетата нямат представа кой е бил Гай Фокс.

— И скоро без съмнение ще настъпи пълно объркване. Всичките тези feu d’artifice^[3] как според вас би трябвало да се приемат? Като почит или като поредно охулване на негодника? Въобще как би следвало да се оцени опита за вдигането на британския парламент във въздуха — като греховно или като благородно дело?

Джам се подсмихна.

— Някои хора са по-склонни да приемат второто.

Двамата мъже се отбиха от булеварда и навлязоха в квартал със сравнително тихи улички. Току-що бяха вечеряли заедно и сега поеха по най-прекия път към апартамента на Еркюл Поаро.

Трясъкът на фойерверките продължаваше да нарушава тишината и от време на време небето засияваше от рояци искри.

— Много подходяща нощ за извършване на убийства — отбеляза професионално Джап. — Сред цялата тази пукотевица никой не би обърнал внимание на един изстрел.

— Винаги ми е изглеждало странно, че повечето престъпници не се възползват от това — вметна Еркюл Поаро.

— Знаете ли, Поаро, понякога почти ми се иска именно вие да извършите убийство.

— Боже мой!

— Да, да. Просто би ми било много любопитно как ще го организирате.

— Драги ми Джап, ако аз извърша убийство, вие не бихте имали и най-малката възможност да разберете как съм го организирал. Нека бъда още по-точен — по всяка вероятност въобще няма да разберете, че е било извършено убийство.

Джап отвърна на тези думи с добродушен дружески смях.

— Голям хитрец сте! — отбеляза снизходително той.

 

 

На следващия ден в единадесет и половина сутринта телефонът на Еркюл Поаро иззвъня.

— Да?

— Вие ли сте, Поаро?

— Oui, c’est moi^[4].

— Джап е на телефона. Нали си спомняте, че снощи се прибрахме през „Бардсли Гардънс Мюз“?

— Да, разбира се.

— Нали не сте забравили също така, че споделихме колко лесно би било да се застреля човек сред цялата тази пукотевица?

— Не съм.

— Е, точно в уличката, по която минахме, е имало самоубийство. В дома на номер 14. Жертвата е една млада вдовица, мисис Алън. Сега тръгвам за там. Искате ли да дойдете?

— Моля да ме извините, скъпи приятелю, но нима е прието човек с вашата висока длъжност лично да разследва самоубийства?

— Съобразителен сте, не ще и дума. Прав сте, не е прието. Работата е там, че според нашия доктор има нещо странно в тази история. Така или иначе, ще дойдете ли? Имам усещането, че вашето присъствие би било уместно.

— Разбира се, че ще дойда. Номер 14, нали?

— Точно така.

 

 

Поаро пристигна на „Бардсли Гардънс Мюз“ почти едновременно с автомобил, от който излязоха Джап и още трима мъже.

Домът на номер 14 очевидно се бе превърнал в център на вниманието. Множество люде — шофьори, съпругите им, момчета за поръчки, добре облечени минувачи и огромно количество деца — бяха втренчили поглед в дома със зинали уста и любопитни очи.

Застанал пред входа униформен полицай се опитваше да сдържи тълпата. Джап бързо бе обграден от любознателни млади мъже с фотоапарати.

— Засега нямам нищо за вас — рече Джап, давайки им знак с ръка да се отместят. — Вече сте тук, както виждам — обърна се той към Поаро. — Най-добре е да влезем.

Бързо затвориха вратата зад себе си и се оказаха на долната площадка на стръмно стълбище.

На горната площадка се появи мъж, който разпозна Джап.

— Насам, сър.

Джап и Поаро се изкачиха по стълбището.

Мъжът отвори врата от лявата страна и се озоваха в малка спалня.

— Смятам, че бихте желал да ви докладвам основните резултати, сър.

— Правилно, Джеймсън. Какво можеш да ми кажеш?

Районният инспектор Джеймсън започна доклада си.

— Покойницата е мисис Алън, сър. Живяла е тук заедно с една своя приятелка, мис Плендърлит. Тя била в провинцията и се завърнала тази сутрин. Отключила със собствения си ключ и се изненадала, че не видяла никого. В девет сутринта обикновено идвала една жена, за да почиства. Изкачила се по стълбището и отишла първо в собствената си спалня — стаята, в която се намираме. Сетне прекосила площадката и отишла в стаята на приятелката си. Вратата й била заключена отвътре. Опитала се да отвори, чукала настойчиво, извикала я по име, но никой не отговорил. Тогава се разтревожила и се обадила по телефона в полицейския участък. Това стана в десет и четиридесет и пет. Ние пристигнахме веднага и насилихме вратата. Мисис Алън лежеше на пода, застреляна в главата. В ръката си държеше автоматичен пистолет „Уебли“ калибър 25. Решихме, че съвсем определено става дума за самоубийство.

— Къде е сега мис Плендърлит?

— В хола на долния етаж, сър. Бих казал, че изглежда е хладнокръвна и делова млада дама. Запазила е самообладание.

— После ще поговоря с нея. Първо искам да чуя Брет.

Заедно с Поаро прекосиха площадката и влязоха в отсрещната стая. Висок възрастен мъж вдигна очи към тях.

— Ето те и теб, Джап. Радвам се, че си тук. Работата ми се вижда странна.

Джап пристъпи напред, а през това време Еркюл Поаро бързо огледа спалнята.

Стаята бе много по-голяма от тази, в която бяха преди малко. Имаше огромен висок прозорец. Докато първата стая бе просто спалня, тази бе съвсем определено спалня, превърната в дневна.

Стените бяха боядисани в сребрист цвят, а таванът бе изумруденозелен. Завесите имаха модернистичен сребристозелен десен. Диванът бе тапициран с лъскава изумруденозелена коприна и покрит с възглавнички в златисти и сребристи цветове. Имаше и високо старинно орехово бюро, орехово шкафче и няколко блестящи модерни хромирани столове. Върху ниска стъклена маса стоеше огромен пепелник, пълен с угарки.

Еркюл Поаро внимателно подуши въздуха. След това се присъедини към Джап, който бе започнал да оглежда тялото.

На пода лежеше, сякаш паднало от някой хромиран стол, тялото на млада жена на около двадесет и седем години. Тя беше със светла коса и нежни черти на лицето. Бе съвсем леко гримирана. Лицето й бе хубаво, със замечтано и може би леко глуповато изражение. На лявата страна на главата личеше съсирена кръв. Пръстите на дясната ръка бяха стиснали малък пистолет. Жената бе облечена в тъмнозелена рокля със семпла кройка.

— Е, Брет, какъв е проблемът?

Джап продължи да гледа неподвижното тяло.

— В позата няма нищо странно — отвърна докторът. — Ако се е застреляла сама и се е свлякла от стола, би трябвало да е точно в такава поза. Вратата бе заключена, а и прозорецът бе залостен отвътре.

— Значи в това отношение всичко е наред, казваш. Какво тогава те смущава?

— Погледни пистолета. Не съм го докосвал, чакам нашите хора да вземат отпечатъци. Погледни го и ще разбереш какво ме смущава.

Поаро и Джап коленичиха и огледаха пистолета отблизо.

— Разбирам какво искаш да кажеш — Джап се изправи.

— Имаш предвид извивката на ръката. На пръв поглед изглежда, че го е стиснала, но всъщност не го държи. Нещо друго?

— Да. Пистолетът е в дясната й ръка. Виж сега раната. Пистолетът е бил държан плътно до главата й тъкмо над лявото ухо. Повтарям, над лявото ухо.

— Да… — рече Джап. — Нещата май са ясни. Значи според теб не би могла да държи с дясната си ръка пистолет в такава позиция и да стреля?

— Бих казал, че е абсолютно невъзможно. Човек би могъл и да си извие така ръката, но се съмнявам да може да стреля от това положение.

— В такъв случай всичко изглежда просто. Някой я е застрелял и се е опитал да инсценира самоубийство. Какво ще кажеш за заключената врата и залостения прозорец?

На този въпрос побърза да отговори Джеймсън.

— Прозорецът бе затворен и залостен, сър. Не можахме обаче да открием ключа от вратата, макар и да беше заключена.

Джап кимна с разбиране.

— Да, това очевидно не е било изпипано. Който и да е извършителят, заключил е вратата, преди да си тръгне, надявайки се, че липсата на ключа няма да бъде забелязана.

— C’est bete^[5], — промърмори Поаро.

— Моля ви, Поаро, не съдете за хората по собствения си блестящ интелект. Именно такава една малка подробност е най-лесно да бъде недогледана. Вратата е заключена и хората я разбиват. Намират вътре мъртва жена с пистолет в ръка и решават, че очевидно се е самоубила, като за целта преди това се е заключила. Не си правят труда да търсят ключове. Ако щете, Поаро, имаме късмет, че мис Плендърлит е съобразила да се обади в полицията. Могло е да й хрумне да извика един или двама шофьори да разбият вратата и в такъв случай никой нямаше въобще да се сети за ключа.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се Еркюл Поаро. — Такава би била естествената реакция на повечето хора. Полицията всъщност е последната инстанция, до която се прибягва, нали?

Продължаваше обаче да наблюдава тялото.

— Нещо прави ли ви впечатление? — попита Джап.

Зададе въпроса си с привидна небрежност, но погледът му издаваше, че е нащрек.

Еркюл Поаро бавно поклати глава.

— Разглеждах часовника й.

Наведе се и го докосна с върха на пръста си. Бе красив часовник, инкрустиран със скъпоценни камъни и с черна копринена каишка. Бе на ръката, която държеше пистолета.

— Наистина си го бива — отбеляза Джап. — Сигурно струва доста пари. — След това погледна въпросително Поаро. — Мислите ли, че има значение?

— Напълно е възможно.

Поаро отиде до бюрото. Бе от писалищата с падащ сгъваем плот, подхождащ по цвят на мебелировката. В центъра му имаше доста масивна сребърна мастилница, а до нея — красива зелена лакирана преса за попивателна хартия. Отляво до пресата стоеше изумруденозелена стъклена поставка с писалка със сребърна дръжка, къс зелен восък за подпечатване, молив и две пощенски марки. Отдясно се намираше подвижен календар, показващ деня на седмицата, датата и месеца. От малък стъклен съд, пълен със сачми, стърчеше красиво зелено паче перо. То привлече вниманието на Поаро. Взе го и го огледа, но по него нямаше и следа от мастило. Очевидно бе само декоративно украшение. Единствено писалката със сребърната дръжка бе употребявана, което личеше по зацапания й с мастило писец. След това Поаро погледна календара.

— Вторник, пети ноември — каза Джап. — Вчерашният ден. Съвсем правилно.

Обърна се към Брет.

— Откога е мъртва?

— Била е убита снощи в единадесет и тридесет и три — веднага отговори Брет.

Забеляза учуденото изражение на лицето на Джап и се усмихна.

— Извинявай, приятелю. Реших да се пошегувам. Най-вероятното време, според мен, е единадесет часа плюс-минус един час.

— Аз пък първоначално допуснах, че часовникът й е спрял или нещо от този род…

— Часовникът й наистина е спрял, но на четири и петнадесет.

— Предполагам, че не е възможно да е била убита в четири и петнадесет?

— В никакъв случай.

Поаро бе повдигнал пресата с попивателната хартия.

— Добра идея — одобри Джап, — но май нямаме късмет.

Попивателната хартия върху пресата бе съвсем чиста. Поаро огледа всичките й листове, но и те бяха нови.

След това насочи вниманието си към кошчето за отпадъци.

В него имаше две или три скъсани писма и рекламни обявления. Лесно ги възстанови, тъй като бяха скъсани само веднъж. Молба за парична помощ от някакво дружество за подпомагане на пенсионирани военнослужещи, покана за коктейл на трети ноември и напомняне за час при шивачката. Рекламите бяха от магазин за кожени дрехи и каталог на универсален магазин.

— Нищо особено — отбеляза Джап.

— Странно е…

— Имате предвид това, че самоубийците обикновено оставят писма?

— Точно това.

— Значи, имаме още едно доказателство, че не става дума за самоубийство.

Старши инспекторът отстъпи назад.

— Ще кажа на хората си да се заловят за работа. А сега може би ще е най-добре да слезем и да поговорим с тази мис Плендърлит. Ще дойдете ли, Поаро?

Поаро все, още не откъсваше поглед от бюрото и писалищните принадлежности.

Последва Джап, но на излизане от стаята погледът му се спря още веднъж върху красивото зелено паче перо.