Емил Зола
Дамско щастие (11)

XII

Работите по постройката на новата сграда на „Дамско щастие“ започнаха на двадесет и пети септември. Съгласно обещанието си, Барон Хартман бе поставил въпроса на последното заседание на „Ипотекарния кредит“. Муре виждаше, най-после, мечтата си близо пред осъществяване: фасадата, която трябваше да издигне на улица Десети Декември, щеше да символизира разцвета на неговото благосъстояние. Ето защо пожела да отпразнува полагането на първия камък. Превърна го в истинска церемония, раздаде награди на продавачи и прислужници, а вечерта ги нагости с дивеч и шампанско. Всички забелязаха колко бе жизнерадостен на строителната площадка и с какъв победоносен жест вкопа камъка, хвърляйки върху него лопатка цимент. Вече седмици подред бе разтревожен от нещо и не всякога успяваше да скрие това; тържеството по полагане основите на сградата го успокояваше, отвличаше го от мъчителните мисли. През целия ден беше весел като напълно здрав човек. Но когато обядът започна и Муре влезе в трапезарията, за да изпие с персонала чаша шампанско, отново изглеждаше загрижен, усмихваше се насила, а лицето му бе удължено от стаена болка, която го разяждаше. Действително се бе почувствувал зле.

На следващия ден Клара Прюнер се опита да уязви Дьониз. Намекна за нямата страст на Коломбан, и реши да осмее семейство Бодю. И докато Маргьорит в очакване на клиентка, остреше молива си, Клара високо й каза:

— Знаете ли моя обожател от отсрещния магазин?… Напоследък ми дожаля за него. Просто съхне в тази тъмна дупка, където никой не влиза.

— Той съвсем не е така нещастен, щом ще се жени за дъщерята на патрона — забеляза Маргьорит.

— Тъй ли? — продължи Клара. — В такъв случай би било забавно да го отклоня… Честна дума, трябва да опитам!

И продължи в този дух, като с удоволствие поглеждаше възмутената Дьониз. А тя й прощаваше всичко, но мисълта за умиращата братовчедка, която не би преживяла такава жестокост, я изпълни с неудържим гняв. В този момент се появи клиентка, а тъй като госпожа Орели току-що бе изтичала в сутерена, Дьониз, нагърбила се със задълженията на завеждащата, извика Клара.

— Госпожице Прюнер, по-добре бихте сторили да обслужите дамата, вместо да приказвате.

— Не съм приказвала.

— Млъкнете, ако обичате, моля ви. И незабавно се заемете с клиентката.

Клара трябваше да се покори. Когато Дьониз, не повишавайки глас, пожелаеше да наложи волята си, никой не възразяваше. Беше си завоювала безусловен авторитет само със своята кротост. Тя мълчаливо запристъпя сред притихналите девойки. Маргьорит отново се залови да остри молива си, чийто графит непрекъснато се чупеше. Единствено тя продължаваше да одобрява помощник-завеждащата за нейната съпротива срещу домогванията на Муре. Маргьорит отричаше да има незаконно дете, но, клатейки глава, често казваше, че ако девойките подозират колко скърби влече след себе си лекомислието, биха били далеч по-предпазливи.

— Нима се гневите? — запита нечий глас зад Дьониз.

Минавайки през отдела, Полин беше станала неволен свидетел на цялата сцена и сега, усмихнала се, говореше шепнешком.

— Понякога се налага — отвърна също тъй тихо Дьониз. — Не мога да се справя с моите хора.

Продавачката на бельо вдигна рамене.

— О, моля ви! Та вие бихте били тук царица, ако само поискате!

Полин никак не можеше да разбере упорството на приятелката си. Самата тя в края на август се бе омъжила за Боже — извършила бе голямата глупост, както казваше на шега. Сега ужасният Бурдонкл се отнасяше с презрение към нея и смяташе, че е изгубена за търговията. Тя се боеше, че някое утро ще ги изпратят с мъжа й да се любят вън от магазина, тъй като господата от дирекцията бяха обявили любовта за недопустима и гибелна за фирмата. И беше стигнала дотам, че когато срещнеше Боже някъде в галериите, правеше се, че не го познава. Току-що отново се бе разтревожила: дядо Жув едва ли не я беше издебнал, когато тя разговаряше с мъжа си зад куп рогозки.

— Представете си, следи ме — добави тя, след като набързо разказа на Дьониз за случилото се. — Вижте как ме надушва с големия си нос!

И действително, Жув, с бяла вратовръзка, облечен и стегнат безупречно, излизаше от дантеления отдел и сякаш душеше нечие нарушение на реда. Но когато забеляза Дьониз, целият се огъна и мина край тях с най-любезен вид.

— Спасена! — прошепна Полин. — Мила моя, той заради вас си прехапа езика. Кажете все пак, нали ще се застъпите за мен, ако нещо стане? Да, да, не се преструвайте, всички знаят, че една само ваша думичка може да обърне целия магазин с главата надолу.

И Полин побърза да се върне в отдела си. Дьониз се бе изчервила: тези приятелски намеци я смущаваха. Впрочем, така беше. Съдейки по обкръжаващите я ласкателства, у нея се беше появило смътно усещане за могъществото й. Когато се върна и видя, че отделът работи спокойно под надзора на Дьониз, госпожа Орели дружелюбно й се усмихна. Тя нехаеше за самия Муре, затова пък с всеки ден нарастваше любезността й към тази, която можеше един прекрасен ден да изпита честолюбивото желание да заеме мястото й на завеждаща. Царуването на Дьониз започваше.

Единствен Бурдонкл не слагаше оръжие. Той още водеше глуха борба против девойката, и това се обясняваше преди всичко с дълбоката му неприязън към нея. Ненавиждаше я заради кротостта и очарованието й, заради пагубното й влияние, което според него щяло да постави под угроза самото съществувание на фирмата в деня, когато Муре, бъде победен. Дори комерческите способности на шефа му се струваха застрашени от това нелепо увлечение: и всичко придобито благодарение на жените, щяло да пропадне по каприза на една от тях. Жените не вълнуваха Бурдонкл; той се обръщаше към тях с пренебрежението на безстрастен човек, комуто по силата на професията е съдено да живее на тяхна сметка; загубил бе последните си илюзии, наблюдавайки жените в цялата им голота, в нищетата на своя спекулативен свят. Ароматът, идещ от седемдесетте хиляди клиентки, не го опияняваше, напротив, предизвикваше у него мигрена; завръщайки се у дома, той биеше безпощадно любовницата си. Бурдонкл никак не вярваше в безкористието и искреността на младата продавачка станала неусетно толкова опасна. Това го изпълваше с тревога. От негова гледна точка Дьониз водеше игра и при това много ловко, защото ако отстъпела веднага, Муре решително щял да я забрави на следващия ден; и напротив, с отказа си само разгаряла желанието му, подлудявала го и го тласкала към всякакви нелепости. Дори изтънчена в порока проститутка едва ли би съумяла да действува по-потайно и по-хладнокръвно от това невинно същество. И когато Бурдонкл гледаше Дьониз, нейните ясни очи, кроткото й лице, целия неин прост безхитростен лик, обхващаше го истински страх, сякаш пред него стоеше предрешена людоедка, мрачна загадка в образ на жена, самата смърт, спотаила се под маската на девица. Как да изложи тактиката на тази лъженаивница? Стремеше се да разгадае нейните хитрости, надявайки се да ги разобличи публично; тя неминуемо щяла да извърши някаква грешка, ето тогава той щял да я улови с един от любовниците й, а после повторно ще я изгонят, и магазинът отново ще заработи безукоризнено, като добре монтирана машина.

— Следете зорко, господин Жув — повтаряше Бурдонкл на инспектора. — Ще ви възнаградя.

Но Жув, познавайки добре жените, изчакваше и си мислеше, дали да не премине на страната на тази девойка, която днес-утре можеше да стане пълновластна господарка. Макар и да не се осмеляваше повече да я докосне, старецът я намираше дяволски красива. Някога, неговият полкови командир се бе самоубил заради такова девойче, невзрачно, крехко и скромно на вид, но покоряващо с един поглед сърцата.

— Следя, следя — отвръщаше Жув, — но право да си кажа, нищо не забелязвам.

И при все това се разказваха всевъзможни истории, а под ласкателствата и уважението, обкръжили Дьониз, пъплеха рой отвратителни сплетни. Целият магазин в този момент шушукаше, че някога била любовница на Ютен; никой не дръзваше да твърди, че тази връзка продължава, но подозираха, че се виждат от време на време. И Делош също спял с нея: постоянно ги виждали в тъмните ъгълчета, където разговаряли с часове. Същински скандал!

— И така, нищо ли не забелязвате нито със завеждащия коприните, нито с младежа от дантелите? — питаше Бурдонкл.

— Не, господине, все още нищо — уверяваше го инспекторът.

Бурдонкл се надяваше да улови Дьониз по-скоро с Делош. Една сутрин сам ги бе видял, как се смееха в сутерена. Но се отнасяше с нея като с равна, не показваше открито презрението си, тъй като чувствуваше, че е достатъчно силна, за да повали самия него, въпреки десетгодишната му служба.

— Следете момъка от дантеления отдел — завършваше той всеки път разговора. — Те постоянно са заедно. Пипнете ли ги, повикайте ме веднага, а за останалото сам ще се погрижа.

Муре продължаваше да живее в мъка и отчаяние. Възможно ли бе, тази девойка да го изтезава така! Спомняше си, как се беше появила в магазина с груби обувки и жалка черна рокля и каква дивачка изглеждаше тогава. Сричаше невнятно, всички й се смееха, сам той я бе намерил грозна! А сега с един поглед би го повалила в нозете си, сега я виждаше в ореол от някакво сияние. Съвсем неотдавна още минаваше за една от най-посредствените продавачки, низвергната и осмивана от всички, а и сам той се отнасяше с нея като със забавно зверче. В течение на няколко месеца с любопитство беше наблюдавал как се развива девойката и това го занимаваше, не съзнавайки, че в тази игра бе увлечено собственото му сърце. А тя постепенно израстваше, превръщаше се в заплашителна сила. Може би я бе обикнал от първата минута, още в онова време, когато тя, както му се струваше, извикваше в него само състрадание. Но в нейна власт се почувствува едва от онази вечер, когато се разхождаха под кестените в Тюилри. От този миг започна нова страница в живота му. Той и сега дочуваше далечното шуртене на фонтана и смеха на момиченцата, играещи в парка, докато тя мълчаливо вървеше до него, в топлата сянка на дърветата. По-нататък вече нищо не помнеше, любовта му се беше разгаряла с всеки час; девойката бе завладяла всички негови мисли, цялото му същество. Това дете! Възможно ли бе? Сега, когато минаваше край него, само лекото шумолене на роклята й подкосяваше като вихър нозете му.

Той дълго време се възмущаваше от себе си, а и днес още негодуваше, опитвайки се да се освободи от такова нелепо обсебване. С какво можа да го привърже така силно към себе си? Та нали я видя почти боса, нали само от състрадание я прие на служба! Ако беше поне една от ония великолепни жени, които вълнуват тълпата! Но това момиченце, това нищожество! Всъщност тя има проста, обикновена физиономия, една от ония, за които не казват нищо. Сигурно не е и твърде интелигентна: той си спомняше как глупаво бе започнала кариерата си на продавачка. Но след всеки гневен пристъп срещу самия себе си, отново го обхващате страстта, и той изпадаше в свещен ужас при мисълта, че е охулил своя кумир. Та в нея се съчетаваше всичко, що можеше да бъде добро в жената: твърдост на духа, жизнерадост и простота; от нейната кротост лъхаше очарование, тънко, вълнуващо като парфюм. Възможно бе отначало да не я забележат, да се отнесат към нея, като към първата срещната, но скоро очарованието й започваше да действува с бавна покоряваща сила; достатъчно бе да се усмихне и вече подчиняваше човека завинаги. На бледото й лице тогава се усмихваше всичко: и очите, сини като сапфири, и бузите, и брадичката с трапчинка, а тежките руси коси сякаш пламваха с някаква царствена победоносна красота. Той се признаваше за победен; тя бе умна, и нейният ум, както и обаянието й, се коренеше в нравственото й съвършенство. Ако останалите продавачки, откъснали се от своята среда, придобиваха само лесно отпадащия от човека външен блясък, то Дьониз, чужда на повърхностните модни увлечения, бе надарена с вродено изящество. Под това невисоко чело, чийто чисти линии издаваха твърда воля и любов към реда, се зараждаха най-широки комерчески идеи, възникващи от практическия опит. И Муре бе готов да сключи ръце и да я моли за прошка, загдето кощунствуваше в минути на ожесточение.

Но защо му отказва с такова упорство? Двадесет пъти я беше умолявал и вече не знаеше с какво да я привлече; отначало й бе предложил пари, огромни пари; после си каза, че може би е честолюбива, и й обеща място на завеждаща, щом някой от отделите се окажеше вакантен, но тя продължаваше да го отблъсква. Това изумяваше Муре, и в завързващата се борба желанието му ставаше още по-неистово. Струваше му се невероятно в края на краищата тя да не отстъпи, тъй като винаги бе смятал женското целомъдрие за нещо относително. И сега вече нямаше друга цел, всичко изчезваше пред пристъпите на лудешкото му желание да я види до себе си, да я вземе на колене и да я целува, да я целува безкрай. При това видение кръвта започваше да бие в жилите му и той трепереше, потиснат от безсилието си.

Оттогава Муре живееше в състояние на някакво мъчително обсебване. Сутрин образът на Дьониз се пробуждаше едновременно с него. Присънваше му се нощем, съпровождаше го до голямото бюро в неговия кабинет, където той от девет до десет часа подписваше полици и чекове; вършеше това машинално, чувствувайки до себе си Дьониз, която невъзмутимо продължаваше да произнася своето „не“. В десет часа започваше съвещание, истински министерски съвет, събрание на дванадесетте съдружници на фирмата, председателствувано от Муре. Обсъждаха се въпроси относно вътрешния ред и закупките, утвърждаваха се макети за витрините; Дьониз и тук бе с него; той слушаше кроткия й глас, когато се изричаха цифри, и виждаше светлата й усмивка във време на най-сложни финансови сметки. След заседанията, тя отново го съпровождаше в ежедневната обиколка на отделите, а следобед се връщаше с него в кабинета и престояваше до креслото му от два до четири, докато той приемаше тълпа от пристигнали от всички краища на Франция фабриканти, крупни индустриалци, тежки търговци, банкери, изобретатели; то бе неспирно движение на богатства и духовни съкровища, безумен танец на милиони, немногословни преговори, по време на които се сключваха най-значителните сделки на парижкия пазар. Ако за минута я забравеше, решавайки въпроса за разорението или процъфтяването на някой отрасъл на промишлеността, Муре отново я намираше до себе си, в неудържимия порив на сърцето си; тогава гласът му замираше и той се питаше, защо му са тези несметни богатства, безполезни и ненужни щом тя го отхвърля. Накрая, в пет часа сядаше да подпише кореспонденцията; ръцете му отново се движеха машинално, а в това време Дьониз се изправяше пред него като властна повелителка, изпълвайки цялото му същество и притежавайки го напълно в самотните и горещи часове на нощта. На следващия ден започваше същата работа, същата кипяща, бурна деятелност, но достатъчна бе въздушната сянка на това дете, за да го овладее отчаянието отново.

Особено нещастен се чувствуваше по време на ежедневния оглед на магазина. Да построиш такава гигантска машина, да властвуваш над всички тези светове, и да умираш от тъга, затуй, че не се нравиш на никакво девойче! Презираше се, усещайки остро позора на своята слабост. Имаше дни, когато изпитваше отвращение към властта си и при обиколката на галериите просто му се повръщаше. Друг път му се искаше да разшири още повече царството си, да го направи тъй необятно, че тя да му се отдаде от възторг и от страх.

Долу, в сутерена, се спираше пред пързалката за спускане на стоки. Тя както и преди излизаше на улица Ньов Сен Огюстен, но се бе наложило да я разширят, и сега напомняше истинско корито на река, по което несекващият поток от стоки течеше с бурливите гласове на придошли води; тук прииждаха товари от всички краища на земното кълбо, чакаха редици фургони, пристигащи от всички гари; разтоварваха непрекъснато; порой от сандъци и бали се стичаше в подземието, изсмукван от огромната паст на ненаситната фирма. Муре наблюдаваше как този водопад от богатства се излива в нозете му и си мислеше, че е един от господарите на общественото благосъстояние, че държи в ръцете си съдбините на френската промишленост, и при все това не може да купи целувката на една от своите продавачки.

Оттук преминаваше в приемателната служба, заемаща по това време част от сутерена откъм улица Монсини. Тук, разположени в редици, имаше двадесет маси, слабо осветявани от тесните прозорци; в помещението сновеше тълпа служители, които разкопаваха сандъците, проверяваха стоката и нанасяха върху нея условни знаци; а до тях, заглушавайки гласовете, неспирно гърмеше пързалката. Завеждащи отдели спираха Муре, за да ги избави от едни или други затруднения, за да разреши едни или други затруднения или потвърди нареждания. Сутеренът се изпълваше с нежния блясък на атлаза, с белотата на хасетата, с всички чудеса на разопакованите стоки, където кожите се смесваха с дантелите, а евтините парижки дреболии с източните завеси. Муре вървеше бавно сред безредно разхвърляните или струпани едни върху други богатства. Тези стоки скоро щяха да заблестят във витрините, щяха да притеглят парите в касите и да изчезнат така бързо, както се бяха появили с бесния вихър, профучал в магазина. В това време Муре си мислеше, че бе предложил на Дьониз и коприни, и кадифета, и всичко, каквото би пожелала, а тя ги бе отхвърлила с просто движение на русата си главица.

После се отправяше към противоположния край на сутерена, за да нагледа по навик работата в отдела за доставки. По дължината на безкрайните коридори, осветени с газ, вдясно и вляво се простираха заключени с катинари складове със стоки; това бяха подземни магазини, цял търговски квартал, където в мрака дремеха всевъзможни изделия, галантерийни стоки, платове, ръкавици. По-нататък се помещаваше един от трите калорифера; още по-нататък пожарникарски пост охраняваше централния газомер, заключен в металическа клетка. В отдела за доставки Муре видя сортировъчните маси вече отрупани с купища пакети, кашони и кутии, които непрестанно спускаха в кошове отгоре. Завеждащият отдела Кампион му докладваше за текущата работа, а в това време двадесет служители сортираха пакетите по районите на Париж; оттук работниците изнасяха стоките горе при фургоните, наредени край тротоара. Чуваха се възгласи, назоваваха се улици, даваха се разпоредби, вдигаше се шум и врява като пред отплуване на кораб. Понякога Муре се спираше за миг, гледайки този отлив на стоки, изсипали се в магазина току-що, пред очите му от противоположния край на сутерена; огромният поток стигаше тук и се изливаше на улицата, оставил в касите камари злато. Но исполинският размах на работата в отдела за доставки вече не радваше Муре; сълзи напираха в очите му, и той мислеше сега само за това, че ако Дьониз продължи да отказва, трябва да захвърли всичко и да замине, да се запилее в далечни земи.

Тогава изтичваше горе и отново подхващаше обиколката си, като все повече се вълнуваше и оживено разговаряше, за да се разсее. На втория етаж посещаваше експедицията, търсеше да влиза в пререкания и дълбоко в себе си роптаеше срещу безупречния ход на създадената от него машина. Тази служба придобиваше с всеки ден все по-голямо значение; сега тук работеха двеста служители; едни от тях отваряха, четяха и разпределяха писмата от провинцията и от чужбина, други събираха в специални сандъци, изискваните от кореспондентите стоки. Количеството на писмата нарасна дотолкова, че вече престанаха да ги броят, а само ги теглеха; обикновено пристигаха до сто фунта на ден. Муре прекосяваше трескаво трите зали на отдела, като се осведомяваше от Льовасьор — завеждащия — за теглото на пощата, достигащо осемдесет фунта, понякога деветдесет, а в понеделник сто. Тази цифра растеше непрекъснато; би следвало Муре да бъде във възторг от това. Но той само нервно потръпваше при шума, вдиган в съседното помещение от група опаковчици, които заковаваха сандъци. Напразно сновеше из цялата сграда, натрапчивата мисъл бе заседнала в главата му, и колкото повече се разгръщаше могъществото му, колкото по-победоносно дефилираха пред него цялата система на предприятието и армията на служителите му, толкова по-дълбоко чувствуваше оскърбителността на своето безсилие. От цяла Европа се стичаха поръчки, нает бе специален пощенски фургон за пренасяне на кореспонденцията, а тя и тогава отвръщаше „не“, все същото „не“.

Муре отново слизаше долу, надничаше в централната каса, където четири касиера охраняваха два гигантски огнеупорни шкафа, през които предната година бяха минали осемдесет и осем милиона! Хвърляше поглед и в отдела за проверка на фактури, където се трудеха двадесет и пет канцеларисти, избрани измежду най-опитните. Отбиваше се в отдела за шконтиране с тридесет и пет начинаещи в счетоводната практика; върху тях лежеше задължението да проверяват бележките на продаденото и да изчисляват процентите на продавачите. И пак се връщаше в централната каса — дразнеше го видът на огнеупорните шкафове, на всички тези милиони, чиято безполезност го подлудяваше. А тя и тогава отвръщаше „не“, все същото „не“.

Все това „не“, във всички отдели, галерии, зали, във всяко кътче на магазина! А той преминаваше от коприните при платовете, от бельото при дантелите; сновеше по етажите, спираше се на подвижните мостчета, удължаваше обиколката си, проявявайки болезнената, маниакална взискателност. Предприятието се бе разраснало прекомерно. Муре създаваше отдел след отдел, господствуваше над цяла област в търговията, завоювана от него неотдавна; и при все това „не“, все същото „не“. Сега служителите му можеха да заселят цял град; в магазина имаше хиляда и петстотин продавача, хиляда други служители, в това число четиридесет инспектора и седемдесет касиера; само в кухнята бяха заети тридесет и двама човека; десет чиновника работеха по рекламата; фирмата наброяваше още триста и петдесет прислужници в ливреи и двадесет и четири пожарникаря. А в конюшните, наистина кралски, разположени срещу магазина, на улица Монсини, се намираха сто четиридесет и пет коня, чийто разкошен впряг привличаше вниманието. Някога, когато заемаше само ъгъла на площад Гайон, търговската къща разполагаше с четири коли, и тогава рече те смущаваха околните търговци; числото на колите постепенно достигна до шестдесет и две; между тях имаше и малки ръчни колички, и коли с един кон, и тежки фургони, в които впрягаха чифт коне. Караха ги внушителни кочияши, облечени в черно, и фургоните непрестанно сновяха из Париж, разнасяйки по целия град пурпурно-златистата фирма „Дамско щастие“. Дори излизаха зад градската врата и се появяваха в предградията; срещаха ги по черните пътища на Бисетра, край бреговете на Марта и в сенчестия Сен-Жарменски лес; понякога от дълбочината на залятата със слънце алея, в пустинна местност, сред дълбока тишина, понесен в тръс от превъзходни коне, внезапно се появяваше такъв фургон, нарушавайки с ярко изпъстрената си реклама тайнствения покой на великата природа. Муре мечтаеше да изпрати тези фургони още по-далеч, в съседните департаменти, искаше му се техният грохот да оглася всички пътища на Франция, от едната до другата граница. А сега дори не се спря пред конюшните, макар че обожаваше конете. Каква полза от такова завоевание на света, щом продължаваше да слуша „не“, все същото „не“.

Озовал се вечерта пред касата на Лом, Муре по навик отново погледна листа с цифрата на прихода; този лист касиерът забождаше на желязното острие недалеч от него; цифрата рядко падаше по-долу от сто хиляди, а понякога, в дни на големи базари, възлизаше на осемстотин-деветстотин хиляди франка. Но тази цифра вече не звучеше в ушите на Муре като тържествена фанфара; той дори съжаляваше, че я видя и отнасяше със себе си само чувство на горчивина, ненавист и презрение към парите.

Но страданията на Муре трябваше да се изострят още повече. Той започна да ревнува. Веднъж, сутрин, преди съвещание, Бурдонкл се осмели да му намекне, че девойката от конфекцията се подиграва с него.

— Как така? — запита Муре, силно побледнял.

— Много просто! Тя има любовници дори тук, в магазина…

Муре намери сили да се усмихне.

— Аз повече не мисля за нея, драги ми. Продължавайте… Кои са те?

— Ютен, поне така говорят, и продавачът от дантеления отдел, Делош, онова високо глупаво момче… Не твърдя нищо, не съм ги виждал. Но според слуховете, всичко било съвсем очевидно.

Последва мълчание. Муре си даваше вид, че привежда в ред книжата на бюрото си, и се опита да скрие, че ръцете му треперят. На края, без да вдигне глава каза:

— Нужни са доказателства, постарайте се да ми осигурите доказателства… О, колкото до мен, повтарям, безразлично ми е; тя в края на краищата ми дотегна. Но ние не можем да допускаме подобни неща в магазина.

Бурдонкл отвърна просто:

— Бъдете спокойни, доказателства ще имате в най-близките дни. Аз бдя.

И ето как Муре окончателно се лиши от спокойствие. Нямаше сили да се върне към този разговор, и сега живееше в мрачно предчувствие на катастрофата, която щеше да разбие сърцето му. Стана толкова раздразнителен, че цялото предприятие трепереше пред него. Вече не се криеше зад Бурдонкл и сам предизвикваше разпри; чувствуваше потребност да излее ожесточението си, да облекчи душата си, злоупотребявайки със своята власт, същата оная власт, която бе безсилна да удовлетвори единственото му желание. Всяка негова обиколка се превръщаше в истинска сеч и достатъчно бе да се покаже в магазина, за да се понесе по отделите тръпка на панически страх. Започваше мъртвият сезон и Муре се залови да прочисти отделите, изхвърляйки на улицата множество жертви. Първата му мисъл бе да уволни Ютен и Делош; но после размисли — ако не ги остави на служба, така и нищо не ще узнае; ето защо за тях плащаха други; всички служители трепереха. А вечерта, когато останеше сам, в очите му напираха сълзи.

Накрая ужасът достигна своя апогей. Един от инспекторите заподозря ръкавичаря Миньо в кражба. Около неговия щанд постоянно сновяха някакви момичета, които се държаха твърде странно; веднъж успяха да уловят една от тях и се оказа, че под полата и в корсажа й бяха укрити шестдесет чифта ръкавици! Оттогава в отдела бе организирано специално наблюдение и инспекторът издебна Миньо на местопрестъплението, когато продавачът улесняваше кражбата на някаква висока блондинка, бивша продавачка в „Лувъра“, озовала се на улицата; маневрата бе много проста: продавачът си даваше вид, че й мери ръкавици, а в действителност я изчакваше докато тя скрие няколко чифта; после я съпровождаше до касата, където тя плащаше за един чифт. Тъкмо в такъв момент в отдела се оказа Муре. Обикновено той избягваше да се меси в подобни истории, а те не бяха редки; въпреки безупречния ход на целия механизъм, в известни отдели на „Дамско щастие“ цареше безредие и не минаваше седмица да не изгонят за кражба някои от служителите. Дирекцията предпочиташе да не дава гласност на такива произшествия и смяташе за излишно да се обръща към полицията; това би направило достояние на обществеността една от неизбежните язви на големите магазини. Но този ден Муре изпитваше нужда да излее върху някого гнева си и яростно се нахвърли на красивия Миньо; Миньо стоеше пред него с побеляло като платно и изкривено от страх лице.

— Трябва да се повика полицейския — крещеше Муре, обкръжен от продавачи. — Отговорете!… Коя е тази жена? Кълна се, че ще изпратя за комисаря, ако не кажете истината!

Отведоха жената; две продавачки се заловиха да я претърсват. Миньо сричаше смутено:

— Господине, не я познавам. Тя дойде…

— Не лъжете! — прекъсна го Муре в нов пристъп на ярост. — И сред служителите не се намери един, който да ни предупреди! Та вие тук всички сте в заговор, дявол го взел! Грабите, плячкосвате, разорявате магазина. Остава ни само да не пускаме никого, без да претърсим джобовете му.

Дочуха се шушукания. Четирите клиентки, които си избираха ръкавици, се втрещиха от уплаха.

— Млъкнете! — изкрещя бясно Муре. — Или всички ще изгоня навън!

В това време дотича Бурдонкл, разтревожен от нагряващия скандал. Тъй като работата вземаше сериозен обрат, той пошепна няколко думи на ухото на Муре и го убеди да отведат Миньо в стаята на инспекторите, на приземния етаж, до входа на площад Гайон. Жената се намираше там и спокойно обличаше корсета си. Току-що бе назовала Албер Лом. Разпитан повторно, Миньо загуби самообладание и заплака: в нищо не бил виновен, Албер изпращал при него любовниците си; отначало той само ги покровителствувал, предоставяйки им възможност да се възползуват от оказионите; когато започнали да крадат, бил вече толкова компрометиран, че не се осмелявал да предупреди дирекцията. Разкри се цяла серия от най-невероятни обири: млади крадли укривали стоки под полите си в разкошните тоалетни, украсени с тропически растения, недалече от бюфета; имало случаи, когато продавачът умишлено забравял да назове на касата, където отвеждал клиентката, купената от нея стока, а стойността продавачът и касиерът поделяли после помежду си; работата стигнала дори до фалшификации на връщанията, когато вещите се отбелязвали като върнати в магазина, а парите за тях, уж връчени от касата, се присвоявали. Струваше ли си след това да се говори за случаите на класически обир, за пакетите, отнасяни вечер под редингота, за вещите, усукани около талията или скрити под полата? Цели четиринадесет месеца, благодарение на Миньо и разбира се, на други продавачи, които той и Албер отказваха да назоват, в касата на Албер се наблюдаваха подозрителни бъркотии, вършеха се най-безсрамни машинации, причиняващи на фирмата огромни загуби, чиято точна цифра бе невъзможно да се установи.

Междувременно новината проникна във всички отдели. Нечистите съвести трепереха; дори хора с най-изпитана честност се бояха от поголовни уволнения. Всички видяха, как Албер изчезна в стаята на инспекторите. Известно време престоя в нея и старият Лом; той дишаше тежко и така се беше зачервил, сякаш всеки миг ще го повали апоплектичен удар. Извикаха също госпожа Орели; тя пристъпваше с високо вдигната глава, въпреки тежкото оскърбление; бледото й подпухнало лице приличаше на восъчна маска. Опитите за изясняване на обстоятелствата продължиха дълго, но никой не узна както се полага подробностите; говореха, че завеждащата конфекцията теглила на сина си такъв пердах, та едва не му извила врата, че почтеният старец — бащата — плакал, а шефът, забравил обичайната си любезност, ругаел като каруцар и крещял, че непременно ще даде виновниците под съд. Но така или иначе потушиха скандала. Единствен Миньо бе уволнен начаса. Албер изчезна два дни по-късно; очевидно майка му бе издействувала семейството да не бъде опозорено чрез незабавно отстраняване на сина й. Но паниката не се прекрати още дълго; след произшествието Муре обиколи магазина и се разправи жестоко с всеки, който само се осмеляваше да вдигне очи към него.

— Какво правите тук, господине?… Зяпате мухите?… Минете на касата!

Накрая бурята се разрази и над главата на самия Ютен. Фавие, назначен за негов помощник, се стараеше да подлее вода на завеждащия, за да заеме мястото му. Прилагаше все същата тактика: правеше тайни доноси пред дирекцията, използуваше всички случаи, за да улови завеждащия в грешка.

Така, една сутрин, когато прекосяваше копринения отдел, Муре с учудване забеляза, че Фавие сменя етикетите на остатъците от черното кадифе.

— Защо намалявате цените? — запита Муре. — Кой ви нареди?

Помощникът, който предвиждаше тази сцена и за да привлече вниманието на шефа, нарочно вършеше работата си шумно, с наивен вид отвърна:

— Господин Ютен, господине…

— Господни Ютен?… А къде е господин Ютен?…

И когато завеждащият се върна от канцеларията, където един от продавачите бе изтичал да го повика, между Муре и Ютен се завърза остър разговор. Как тъй си позволявал сам да променя цените? Ютен на свой ред бе крайно учуден: той действително споделил с Фавие, че би следвало да се намали цената на тези остатъци от кадифето, но определено нареждане не бе давал. Фавие прие вид на много огорчен от това, че неволно е влязъл в противоречие с шефа си и заяви, че с готов да поеме вината върху себе си, само да го измъкне от бедата. Работата обаче неочаквано взе друг обрат.

— Чуйте, господин Ютен! — извика Муре. — Аз не търпя своеволия! Само дирекцията може да определя цените!

И продължи да го хока със същия рязък преднамерено оскърбителен тон, изненадващ продавачите, тъй като подобни престрелки ставаха обикновено безшумно, а и в дадения случай всичко можеше да мине като просто недоразумение. Чувствуваше се, че Муре дава воля на затаена ненавист. Най-после му беше попаднал в ръцете този Ютен, когото смятаха за любовник на Дьониз! Най-после можеше макар и малко да облекчи душата си, като му даде да разбере, кой е тук господарят! И Муре съзнателно пресилваше нещата, намеквайки, че намалението на цените е само средство да се прикрият нечии тъмни машинации.

— Господине — повтаряше Ютен, — аз възнамерявах да ви докладвам за намалението… То е необходимо; вие знаете, че тези кадифета не се търсят особено много…

Муре реши да сложи край на разговора и рязко подхвърли:

— Добре, ще проучим въпроса. Но повече това да не се повтаря, ако държите на мястото си.

И обърна гръб. Зашеметен, вбесен от случилото се и като не намираше никого, върху когото да излее гнева си освен Фавие, Ютен се закле, че ей сега ще запрати оставката си в муцуната на това животно. Но само след минута се отказа от подобни изявления и започна да предъвква всички отвратителни сплетни, които се носеха сред продавачите по адрес на шефовете. А Фавие, гледайки раболепно завеждащия, се оправдаваше и се преструваше, че от все сърце му съчувствува. Не можел да не отговори на Муре, нали така? Пък и съвсем не очаквал такъв скандал за нищо и никакво. Какво ставало с шефа, та от известно време е просто непоносим?

— О, на всички е известно какво става с него — отвърна Ютен. — Виновен ли съм аз, че тази гъска от конфекцията е завъртяла главата му?… Ето, драги, откъде иде всичко. Той знае, че съм спал с нея и това му е неприятно, а може би и тя иска да ме изхвърли от магазина, защото присъствието ми я смущава… Кълна се, че добре ще ме запомни, ако само ми попадне под ръка.

Два дни по-късно, когато Ютен отиде в шивашкото ателие на конфекцията, горе под самия покрив, за да препоръча някаква шивачка, видя в дъното на коридора Дьониз и Делош, облакътени пред отворения прозорец; Ютен трепна от изненада. Младите хора бяха дотолкова потънали в приятелски разговор, че дори не обръщаха глава. Ютен с учудване забеляза, че Делош плаче и в ума му внезапно се появи мисълта да направи така, та да ги изненадат на местопрестъплението. И той неусетно се отдалечи. Срещнал на стълбата Бурдонкл и Жув, Ютен им разказа цяла история за това, как единият от пожарогасителите се бил откачил от халката си; по негова сметка, Бурдонкл и Жув непременно щяха да изтичат горе, за да проверят пожарогасителя и щяха да се натъкнат на Дьониз и Делош. Така и стана. Бурдонкл пръв ги видя. Той замря на място и заповяда на Жув да изтича за Муре. Инспекторът по неволя трябваше да се подчини, макар и крайно недоволен, че го вплитат в такава неприятна история.

Това бе глухо ъгълче в обширния свят, какъвто представляваше „Дамско щастие“. В него се проникваше посредством сложна система от стълби и коридори. Ателиетата заемаха таванския етаж — редица стаи, напомнящи мансарди, които се осветяваха с широки прозорци, изрязани в цинковия таван; цялата мебелировка се състоеше от дълги маси и големи чугунени печки; тук една до друга седяха шивачки на долни и горни дрехи, плетачни, тапицери, работещи зиме и лете в страшен задух, сред специфичната миризма на този род занаяти. За да стигне човек до края на коридора, нужно бе да обиколи цялото крило на сградата, да мине край шивачките, да свърне вляво и да изкачи още пет стъпала. Редките клиентки, които понякога продавач съпровождаше дотук във връзка с техни поръчки, се задъхваха, изнемогвайки от умора, и тогава им се струваше, че от часове тъпчат на едно място и че се намират на сто левги от улицата.

Вече неведнъж Дьониз заварваше тук чакащия я Делош. В качеството си на помощник-завеждаща тя често трябваше да се свързва с ателието, където впрочем се изготвяха само модели и се извършваха дребни поправки; и Дьониз по всяко време изтичваше тук, за да даде някои разпоредби. Делош я дебнеше, измисляше всевъзможни предлози, промъкваше се до нея, а после си придаваше вид на много изненадан.

В края на краищата тази игра започна да я разсмива: техните срещи напомняха уговорени свиждания. Коридорът се простираше край резервоара — огромен ламаринен куб, съдържащ шестдесет хиляди литра вода. Под самия покрив се намираше втори такъв резервоар, към който водеше желязна стълба. От няколко секунди Делош говореше, подпрял рамо на резервоара в обичайната небрежна поза на голямото му прегънато от умора тяло. Водата шуртеше напевно и този тайнствен припев отекваше с музикални вибрации в ламаринените стени на куба. Въпреки дълбоката тишина, Дьониз се оглеждаше неспокойно, доловила сянка по голите светложълти стени. Но младите хора скоро се увлякоха в пейзажа, разкрил се от прозореца, и облакътени на перваза, весело бъбриха, припомняйки си родния край, където бе протекло детството им. Под тях се разстилаше огромния стъклен покрив на централната галерия, същинско стъклено езеро, обградено от далечните покриви като от скалисти брегове. А над главите си виждаха само небе, небесен свод, който отразяваше в дремещите води на стъкления покрив бягащите по него облаци и нежната синева на своя лазур.

Този ден Делош говореше за Валон.

— Бях на шест години, когато майка ми ме заведе с каручка на градския пазар. Това са повече от тринадесет километра, та трябваше да тръгнем от Брикбек в пет часа сутринта… Нашият край е много красив. Била ли сте там?

— Да, да — отвърна бавно Дьониз, чийто поглед се понесе нейде далеч. — Ходила съм веднъж, но още съвсем малка… Спомням си пътищата с полянки вдясно и вляво, нали? И тук-там вързани по две овце, влачещи след себе си въженцето…

Тя млъкна, после се усмихна неопределено и продължи:

— А у нас пътищата са прави, дълги по много левги и обградени със сенчести дървета… Има ливади с плетища по-високи от мен, и там пасат коне и крави… Има и рекичка; водата в нея е много студена, а бреговете са обрасли с храсти; добре познавам това място.

— Като у нас, като у нас! — възклицаваше с възторг Делош. — Наоколо само трева; всеки огражда своето парче земя с глог и брястови дървета и така се чувствува у дома си. И всичко е тъй зелено, тъй зелено, че парижани дори не могат да си представят това. Боже мой, колко съм играл на ниския път вляво, оня дето се спуска към мелницата!…

Гласовете им заглъхнаха, а разсеяните им погледи се хлъзгаха по искрящото стъклено езеро, заливано от слънцето. И от тези ослепителни води пред тях се появяваше мираж: те виждаха безкрайни пасища, Котантен, целия пропит от влажното дихание на океана и заблуден в светла пара, потопила небосклона в нежносиви акварелни тонове. Долу, над огромната желязна скеля, в залата на коприните, тътнеше тълпата, дочуваха се ударите на задвижената машина; цялата сграда се тресеше от суетливо сновящите купувачи, от припряната работа на продавачите, от присъствието на тридесет хиляди човека, които се блъскаха тук; а те, увлечени в мечти, вземаха този глух далечен тътен, от който покривите трепереха, за морския вятър, оня дето обгонва тревите и огъва дърветата.

— Боже мой, госпожице Дьониз — въздишаше Делош, — защо не сте по-мила с мен?… Аз тъй много ви обичам!

Сълзи заблестяха в очите му; Дьониз поиска да го прекъсне с жест, но Делош живо продължи:

— Не, позволете ми още веднъж да се изкажа… Ние така добре бихме се разбирали! Земляци винаги ще намерят за какво да поприказват.

Тук пресекна дъхът му, и Дьониз побърза да възрази кротко:

— Неблагоразумен сте, та нали ми обещахте да не говорите повече по този въпрос… Това е невъзможно! Изпитвам към вас най-добри приятелски чувства, вие сте чудесно момче; но аз искам да остана свободна.

— Да, да, зная — продължи той горчиво и съвсем тихо, — вие не ме обичате. О, можете да ми го кажете, разбирам, съзнавам, че в мен няма нищо, за което да ме обичате… В моя живот има само един щастлив миг — оная вечер, когато ви срещнах в Жоанвил, помните ли? Там, под дърветата, където беше тъй тъмно, ми се стори, че ръката ви трепери и бях така глупав да си въобразя…

Но тя отново го прекъсна. Тънкият й слух бе доловил стъпките на Бурдонкл и Жув в края на коридора…

— Чуйте… някой иде…

— Не — каза той, като я възпря да се откъсне от прозореца, — от резервоара е; водата винаги бучи там някак странно, като че вътре има хора.

И плахо и нежно продължи да се окайва. Но тя вече не го слушаше: приспивана от тези любовни думи, Дьониз плъзна поглед по покривите на „Дамско щастие“. Вдясно и вляво от стъклената галерия други галерии и зали блестяха на слънцето, а над тях се извисяваха покриви, прорязани от прозорци и симетрично удължени, като на казармени постройки. Металически мертеци, стълби, мостове възлизаха нагоре, откроявайки плетеницата си в небесната синева; от кухненския комин излизаше гъст пушек като от фабрична пещ; големият квадратен резервоар, почиващ върху чугунени стълбове под открито небе, напомняше странно варварско съоръжение, въздигнато тук от човешката гордост. А зад неговите стени тътнеше Париж.

Когато се опомни и престана да витае с мислите си в пространството, където се разгръщаха постройките на „Дамско щастие“, Дьониз забеляза, че Делош я бе уловил за ръка. Лицето му бе тъй разстроено, че тя не се реши да я отдръпне.

— Извинете — пошепна той. — Сега всичко е свършено, но ще бъда много нещастен, ако, за наказание, ме лишите от вашето приятелство… Кълна се, че не това се канех да ви кажа. Да, бях си обещал да се примиря с положението си и да бъда благоразумен.

Сълзите му потекоха отново, но той се силеше да се овладее:

— Зная своя жребий в живота. И не сега разбира се, щастието ще се обърне на моя страна. Победиха ме в родния край, биха ме в Париж, биха ме навсякъде! Тук служа вече четвърта година, и все още съм последен в отдела… Та исках да ви кажа да не се огорчавате заради мене. Повече не ще ви дотягам. Бъдете щастлива, обичайте друг. Да, единствено това ще ме радва. Вашето щастие ще бъде и мое щастие.

Делош не намери сили да продължи. И сякаш за да потвърди обещанието си, положи върху ръката на девойката смирена целувка на покорен роб. Дьониз бе дълбоко развълнувана.

— Бедното момче! — промълви тя със сестринска нежност, смекчаваща горчивината на думите.

Двамата отведнъж трепнаха. Обърнаха се. Пред тях стоеше Муре.

Цели десет минути Жув бе търсил директора по всички етажи. А той бе на скелята на улица Десети Декември. Ежедневно прекарваше там по няколко часа, интересуваше го живо строежа, за чието осъществяване тъй дълго бе мечтал. Там, сред зидарите, полагащи ъгловите пиластри от дялан камък, сред работниците, заети с подреждане на железните греди, намираше избавление от душевните си мъки. В израстващата из земята фасада вече се открояваха просторното преддверие и прозорците на първия етаж; в незавършен вид се очертаваше целият скелет, на бъдещата разкошна сграда. Муре се изкачваше по стълбите и обсъждаше с архитекта детайлите на външната украса, която трябваше да бъде нещо съвършено ново, невиждано; крачеше през железните греди и купчини тухли, слизаше дори в мазетата; грохотът на парната машина, равномерното скърцате на скрипеца, ударите на чуковете, гълчавата на цяла тълпа работници в тази огромна клетка, обкръжена от кънтящи дъски, за миг го разсейваха. Той излизаше оттам потънал във вар, почернял от железни опилки, опръскан с вода, избила от крановете и малко излекуван от страданието си; тъгата отново го завладяваше, и колкото повече шумът от строителната площадка заглъхваше зад него, толкова по-силно тя терзаеше бедното му сърце. Но този ден Муре бе успял да се разсее, увличайки се в албума с мозайка и майолика, с каквито възнамеряваха да украсят фризовете; такъв и го намери Жув, задъхан и много недоволен, загдето бе изцапал редингота си с вар и железен прах. Най-напред бе извикал да го почакат, но когато Жув му пошепна няколко думи, тръгна след него треперещ, обхванат, отново от своите мъки. Всичко останало вече не съществуваше: фасадата рухна преди да я издигнат; защо бе този върховен триумф на гордостта му, щом само шепнешком произнесеното име на някаква жена му причиняваше такива страдания!

Горе Бурдонкл и Жув намериха за благоразумие да изчезнат. Делош избяга. Дьониз остана сама лице в лице с Муре, по-бледа от обикновено, но с поглед несмутимо отправен към него.

— Госпожице, последвайте ме, ако обичате — каза той сурово.

Тя тръгна след него. Слязоха два етажа и прекосиха отделите за килими и мебели, без да произнесат ни дума. Когато се озова пред кабинета си, Муре, отвори широко вратата:

— Влезте, госпожице.

И затвори вратата, а после се отправи към бюрото. Новият кабинет на директора бе по-разкошен от предишния: обвивка от зелено кадифе бе заменила рипсовата, голяма библиотека с инкрустации от слонова кост заемаше цялото място между двата прозореца, но по стените, както и преди, нямаше нищо, освен портрета на госпожа Едуен, млада жена с красиво спокойно лице, което се усмихваше от златната си рамка.

— Госпожице — каза той най-сетне, като се стараеше да бъде суров, — има неща, които тук не можем да търпим… Доброто държане е наше задължително условие…

После замълча, подбирайки думите си, за да не даде воля на гнева, надигащ се в гърдите му. Нима е влюбена в това момче, в този жалък продавач, над когото се надсмива целият отдел? Нима предпочита най-убогия, най-непохватния пред него, господаря! Видял ги бе със собствените си очи, видя как бе дала ръката си на Делош и как той покриваше тази ръка с целувки.

— Всякога съм бил много великодушен към вас, госпожице — продължи той с усилие. — И никак не очаквах, че така ще ми се отблагодарите.

Портретът на госпожа Едуен привлече вниманието на Дьониз още от вратата и въпреки силното си вълнение, тя продължаваше да се взира втренчено в него. Всеки път, когато влизаше в кабинета на Муре, нейният поглед се срещаше с погледа на тази дама.

Дьониз се страхуваше малко от нея и в същото време чувствуваше, че е много добра. Този път Дьониз като че намираше в нея поддръжка.

— Действително, господине — отвърна тя кротко, — виновна съм, спрях се и се разприказвах. Моля ви да извините тази моя грешка… Младият човек е от нашия край.

— Ще го изгоня! — избухна Муре и в този бесен вик се изля цялото му страдание.

Потресен, излязъл от ролята си на предупредително сдържан директор, мъмрещ продавачка за нарушение на правилника, той се разрази в градушка от жлъч и нападки. Не се ли стеснява?… Девойка като нея да се доверява на подобно нищожество! И стигна до най-тежки обвинения, упреквайки я за Ютен и за още други с такъв поток от думи, че девойката дори не можа да се защити. Но той ще очисти фирмата и ще изгони всички. Строгото обяснение, за което се готвеше, когато вървеше с Жув, се превърна в груба сцена на ревност.

— Да, това са ваши любовници!… Отдавна ми говореха за това, а аз бях така глупав и все още се съмнявах… Единствен аз, само аз!

Зашеметена, задъхана, Дьониз слушаше тези смазващи укори. Отначало не ги разбра. Боже мой, за уличница ли я вземаше! В отговор на някаква още по-жестока дума Дьониз мълчаливо се отправи към вратата. А когато той стори жест, за да я спре, тя промълви:

— Оставете ме, господине, отивам си… Щом ме смятате за такава, каквато казвате, не желая и секунда да остана във вашия магазин.

Муре се хвърли към вратата.

— Но поне се оправдайте! Кажете нещо!

Тя стоеше права, запазвайки ледено мълчание. Загубил самообладание, Муре продължи да я измъчва с въпроси; мълчанието на тази девойка, пълно с достойнство, отново му се стори тънка сметка на жена, опитна в любовните интриги. Невъзможно бе по-изкусно да се разиграе тази сцена, която го хвърли в нозете й, изтерзан от съмнения, жадуващ да бъде разубеден.

— Казвате, че е от вашия край… Може би и там сте се срещали… Закълнете се, че между вас не е имало нищо!

И тъй като тя упорито мълчеше и се опитваше да отвори вратата, за да си отиде, Муре окончателно загуби хладнокръвие, и от него се изтръгна вопъл на върховно отчаяние, на пълна безнадеждност:

— Боже мой! Но аз ви обичам, обичам ви!… Защо ви доставя удоволствие да ме измъчвате така? Вие знаете, че освен вас нищо друго вече не съществува за мен, а хората, за които ви говоря, ме интересуват само доколкото това ви засяга и в целия свят единствена вие сте скъпа на сърцето ми… Помислих ви за ревнива и ви пожертвувах всички свои увлечения. Казва ли са ви, че съм имал любовници; е добре, сега съм сам и почти не излизам от дома. Не показах ли открито предпочитанието си в дома на оная дама, не скъсах ли с нея, за да принадлежа единствено на вас? Очаквах макар и капка благодарност, макар и сянка от признателност… А ако се боите, че ще се върна при нея отново, можете да бъдете спокойна: тя вече ми отмъщава, и помага на едного от нашите бивши сътрудници да основе конкурентна фирма… Кажете, трябва ли да падна на колене пред вас? Може би тогава сърцето ви ще трепне?

Бе готов да стори това. Човекът, който не прощаваше на продавачките си и най-малкото провинение, който ги изхвърляше на улицата заради най-незначителната дреболия, този човек умоляваше сега една от тях да не си отива, да не го изостава в нещастието му. Той бранеше вратата от нея, готов да й прости, да затвори очите си за всичко, ако тя пожелае да излъже. И казваше истината: продажните момичета, които някога търсеше зад кулисите на малките театри или в нощните заведения, предизвикваха в него отвращение; с Клара повече не се срещаше, и не бе стъпвал у госпожа Дефорж, където засега властвуваше Бутмон, в очакване да открие новия магазин „Четирите сезона“, вече изпълнил с реклами всички вестници.

— Кажете, трябва ли да падна на колене? — повтори Муре, задушаван от преглъщаните сълзи.

Дьониз го възпря с ръка, сама безсилна да скрие смущението си и дълбоко потресена от зрелището на тази болезнена страст.

— Напразно се огорчавате, господине — каза тя най-подир. — Кълна ви се, че тези чудовищни клевети са лишени от всякакви основания… Бедният младеж, както и аз, в нищо не е виновен.

От думите й лъхаше трогателна искреност, а ясните й очи го гледаха право в лицето.

— Вярвам ви — прошепна той, — и не ще уволня никого от другарите ви, понеже се застъпвате за тях. Но тогава защо ме отблъсквате, щом не обичате друг?

Тя се сепна от някаква внезапна мисъл, в нея заговори естествената свенливост.

— Обичате някого, нали? — продължи той и в гласа му трепна вълнение. — О, говорете открито, аз нямам никакви права над вашите чувства… Вие обичате някого…

Дьониз се изчерви силно; признанието бе готово да се изтръгне от устните й, тя съзнаваше, че не бе в състояние да излъже; смущението й все едно щеше да я издаде, а лъжата бе противна на нейната натура, и лицето й всякога говореше истината.

— Да — едва чуто произнесе тя накрая. — Моля ви, господине, пуснете ме, вие ме измъчвате.

Тя също страдаше. Не бе ли свръх силите й да се отбранява от самата себе си, от поривите на нежност, които я лишаваха понякога от всякаква смелост. Когато й говореше така, когато го виждаше тъй развълнуван, тъй съкрушен, тя не разбираше защо го отблъсква; и само после намираше в дълбочината на своята здрава натура онова чувство на гордост и благоразумие, което я подкрепяше в девичата й непримиримост. Тя упорствуваше инстинктивно, стремейки се към щастие, подчинявайки се на потребността си от спокоен живот, а не само, вслушвайки се в гласа на добродетелта. И бе готова да се хвърли в обятията на този човек, покорна, влюбена, цялото й същество се стремеше към него, но изпитваше едва ли не отвращение при мисълта, че ще трябва да се отдаде всецяло и да тръгне срещу неизвестното бъдеще. Желанието му да стане негова любовница й внушаваше ужас, оня безумен ужас, който обзема жената при приближаване на самеца.

Тук Муре неволно стори жест на отчаяние. Той се върна към бюрото си, запрелиства някакви книжа, но веднага ги положи на мястото им и каза:

— Свободни сте, госпожице, не мога да ви задържам против волята ви.

— Но, ако вярвате в моята почтеност, аз не бих си отишла — отвърна тя с усмивка. — Трябва да се вярва на почтените жени, господине. А те не са тъй малко на света, уверявам ви.

Очите на Дьониз неволно се бяха обърнали към портрета на госпожа Едуен, тази красива и умна жена, чиято кръв, както говореха, носеше щастие на фирмата. Муре с вълнение проследи погледа на девойката: беше му се сторило, че последната фраза произнесе покойната му жена; тя често говореше така, той позна думите й. Това бе като възкресение на мъртвата в живата: той съзираше у Дьониз здравия, спокойния, силния ум и душевното равновесие на оная, която бе загубил, дори и кроткия й глас, пестелив на празни думи. Това го смая и още повече опечали.

— Вие знаете, че изцяло ви принадлежа — прошепна той накрая. — Правете с мен каквото искате.

Тогава тя весело откликна:

— Много добре, господине. Мнението на жената, колкото и скромно място да заема тя, всякога е полезно да се чуе, ако тази жена има макар и малко ум… Повярвайте ми, аз бих направила от вас добър човек, стига да се оставите в ръцете ми.

И тази простодушна закачливост, поднесена по неповторим начин, бе пълна с очарование. Той на свой ред се усмихна слабо и я съпроводи до вратата, сякаш бе високопоставена дама.

На другия ден назначиха Дьониз за завеждаща. Дирекцията реши да раздели отдела за готови дрехи; специално за Дьониз бе създаден отдел за детски костюмчета. Откакто бяха уволнили сина й, госпожа Орели живееше в постоянен страх; тя чувствуваше, че господата от управителния съвет охладняват към нея и виждаше, как от ден на ден укрепва влиянието на Дьониз. Не ще ли бъде принесена под някакъв предлог в жертва на тази девойка? Величественото й, плувнало в тлъстини лице, бе отслабнало от съзнанието за позора на династията Ломови; и сега всяка вечер умишлено тръгваше под ръка с мъжа си: нещастието ги бе сближило, и те разбраха, че причина за всичко бе царящото в семейството им несъгласие; бедният съпруг, още по-угнетен от нея, и обзет от мъчителен страх да не го заподозрат в кражба, по два пъти гласно преброяваше прихода, извършвайки при това истинско чудо с осакатената си ръка. Ето защо, когато госпожа Орели научи за назначението на Дьониз, радостта й нямаше граници и тя се впусна всячески да й изразява своите най-сърдечни чувства. Колко благородно било, че не й отнела мястото! Обкръжи я с приятелско внимание, започна да се обръща към нея като към равна, отбиваше се често в съседния отдел, за да побъбри с колежката си и внасяше в това такава тържественост, сякаш кралицата-майка навестяваше младата кралица.

Впрочем Дьониз се намираше сега на върха на своята победа; назначението й на длъжността завеждаща срази последните й противници. Ако тук и там още продължаваха да злословят в пристъп на оня сърбеж на езика, който мъже и жени изпитват, когато се съберат, за да побъбрят, то при все това й се кланяха много ниско, едва ли не доземи. Маргьорит, станала помощница в конфекцията, се разсипваше в похвали по неин адрес. Дори Клара се примири, изпълнена от тайно уважение към успеха, който бе неспособна да постигне. Но тържеството на Дьониз особено се отрази върху отношението на мъжете към нея: Жув сега разговаряше с девойката само прегънат на две, Ютен трепереше, чувствувайки нестабилността на своето положение, а Бурдонкл окончателно се убеди в собственото си безсилие. Когато я видя да излиза от кабинета на Муре спокойна, усмихваща се и когато на следващия ден шефът поиска от дирекцията да открие нов отдел, Бурдонкл сведе глава победен, изпълнен от свещен ужас пред Жената. Винаги се бе прекланял пред обаянието на Муре и го признаваше за свой господар, въпреки безразсъдството и глупавите му сърдечни увлечения. Но този път жената бе по-силна, и Бурдонкл очакваше да бъде отнесен от надигащата се буря.

Дьониз обаче посрещна победата си с очарователно спокойствие. Бе трогната от всички тези знаци на уважение, търсейки да види в тях съчувствие към нейните предишни страдания, увенчани най-после с успех в награда за несломимото й мъжество. Тя с усмивка и радост приемаше най-малкото свидетелство на приятелство и мнозина искрено я обикнаха, толкова кротка, приветлива и сърдечна бе с всеки. Единствено към Клара показваше непреодолимо отвращение — беше научила, че тази продавачка е осъществила намерението си, за което шегувайки се, говореше някога. Една вечер Клара действително бе поканила у себе си Коломбан, и сега продавачът, упоен от дългоочакваното щастие, бе престанал да нощува у дома си, а злочестата Жьонвиев бавно умираше. В магазина говореха за това, намирайки историята за странна.

Но тази единствена болка на Дьониз не нарушаваше душевното й равновесие. Особено мила бе в своя отдел сред тълпа от малчугани на всяка възраст. Обожаваше децата и бе невъзможно да й се избере по-подходяща служба. Понякога там се събираха до петдесетина момиченца, и още толкова момченца, цял шумен пансион, отдаващ се весело на зараждащото се кокетство. Майките загубваха търпение и вдигаха ръце от тях. Дьониз ги съветваше, усмихваше се, настаняваше усмирените деца по столовете. Когато сред тълпата се мернеше някое хубавичко розово момиченце, сама се заемаше да го обслужва, донасяше рокличката, премерваше я върху пухкавите плещички на детето с нежната предпазливост на по-голяма сестра. Разнасяха се звънки смехове, на фона на сърдитите майчински гласове се дочуваха възторжени възгласи. Понякога девойче на девет-десет години, надянало вълнено палто, се разглеждаше съсредоточено като възрастта дама в огледалото, обръщайки се на всички страни, и очичките му пламваха от желание да се нрави. Разопакованите дрехи затрупваха щандовете: розови и сини роклички от лека коприна за деца от една до пет години: моряшки зефирни костюмчета с плисирани полички и блузки с апликации от перкал; костюми в стил Луи XV, манта, жакети, купища тесни дрешки с присъщата им ъгловата детска грация, нещо като гардероб на цяла дружина големи кукли, измъкнат от шкафовете и предоставен за игри. В джоба на Дьониз винаги се намираха лакомства, с които усмиряваше някое разплакано дете, обидено от това, че не му позволяват да отнесе със себе си чифт червени панталонки; тя живееше сред малките като в свое семейство, и сама ставаше дете в света на тези безхитростни и свежи създания, постоянно сменящи се около нея.

Сега често й се случваше да води с Муре продължителни приятелски, разговори. Когато трябваше да се отбие при него, за да получи разпоредби или за доклад, той я задържаше, защото обичаше да я слуша. Това бяха беседи в духа на ония, по време на които на шега казваше, че „би направила от него добър човек“. В нейния ум, прозорлив и находчив, като у всяка нормандка, постепенно възникнаха планове и мисли относно новата търговия; вече се бе опитала да ги сподели с Робино и бе говорила за тях с Муре в оная незабравима вечер, когато се разхождаха в парка в Тюилри. Не можеше да се занимава с нещо, да наблюдава работа, без при това да почувствува желание да внесе ред в тях, да ги подобри. От момента на постъпването си в „Дамско щастие“ бе особено потисната от несигурната съдба на служителите; внезапните уволнения я възмущаваха, смяташе ги за произволни и несправедливи, вредящи и на служителите, и на фирмата. Дьониз все още не бе забравила своите страдания в началото на службата си и бе изпълнена със съчувствие към всяка новопостъпила продавачка; забелязваше, как се измъчват, държейки се едва на нозете си от умора, как очите им подпухват от сълзи, догаждаше беднотата им, прикрита под копринената рокля, разбираше, че са подлагани на обидното преследване от страна на старите продавачи. Този кучешки живот опорочаваше най-добрите от тях и бе свързан за всички с най-печални последствия: изтощени преди четиридесетата си година от тежък труд, продавачките изчезваха, отиваха в неизвестност, или умираха от туберкулоза, малокръвие и преумора, предизвикани от затворения въздух на магазина; други се озоваваха на улицата, а най-щастливите се омъжваха и вегетираха в малка провинциална будка. Нима е хуманно и справедливо това безпощадно изтребление на хората, извършвано всяка година в големите магазини? И Дьониз се обявяваше в защита на тия зъбчати механизми, основавайки се не на сантиментални съображения, а на интересите на самите господари. Искате да имате солидна машина — употребете добър вид метал; защото ако металът се окаже негоден или бъде приведен в негодност, работата спира, налагат се допълнителни усилия, за да се изправи машината, а това води до излишни разходи. Понякога Дьониз се въодушевяваше, представяше си огромен идеален магазин, една социално осъществена търговска комуна, където всеки според заслугите си получава своя дял печалби и където по договор му е обезпечено спокойно бъдеще. Тогава Муре, въпреки ентусиазма си, започваше да се шегува. Укоряваше я в пристрастие към социализма, предизвикваше в нея съмнения, уверявайки, я колко трудно постижими били мечтите й; но тя изхождаше от своята душевна простота, а когато се убеждаваше в несъстоятелността на теориите си, подсказани от доброто й сърце, спокойно се предоставяше на бъдещето. Той бе смутен и очарован от този млад глас, още треперещ от преживяните страдания, когато тя с такава убеденост говореше за реформите, които според нея трябваше да укрепят устоите на самата фирма! Той я слушаше, обръщайки разговора на шега; а в това време участта на служителите неусетно се подобряваше; вместо масови уволнения, през мъртвите сезони бе въведена система на платени отпуски; накрая предвидиха взаимоспомагателна каса, която да облекчи положението на трудещите се при безработица и им обезпечи пенсия. Това бе зародишът на крупните профсъюзни организации на двадесети век.

Но Дьониз не се ограничаваше единствено със стремежа да намери изцеление за още кървящите си рани: тя внушаваше на Муре мисли, които очароваха клиентките с женската си изтънченост. Ощастливи и Лом, като подкрепи отдавна лелеяния от него замисъл да създаде оркестър с изпълнители, подбрани сред служителите. Три месеца по-късно под палката на Лом се оказаха вече сто и двадесет музиканти: мечтата на неговия живот се беше сбъднала. В магазина бе подготвено голямо празненство с концерти и бал, и организираният от фирмата оркестър се представи пред клиентките, пред целия свят. Вестниците затвориха за нововъведението и дори Бурдонкл, когото всичко това отначало вбесяваше, трябваше да се преклони пред такава нечувана реклама. В специално помещение, на услугите на продавачите бяха предоставени два билярда и маси за шах и табла. При магазина се откриха вечерни курсове, водеха се занятия по английски и немски езици, граматика, аритметика и география; дори бяха въведени часове по езда и фехтовка. За служителите бе създадена библиотека с десет хиляди тома. Накрая се появи и лекар, който живееше в магазина и даваше безплатни съвети. Впоследствие добавиха бани, бюфети, фризьорски салон. Всичко, що бе нужно на живота, се намираше тук под ръка; без да излиза от магазина, всеки получаваше храна, легло, дрехи и образование. „Дамско щастие“ само задоволяваше всички свои материални и културни нужди сред огромния Париж, заинтересуван от това новаторство, от този град на труда, който израстваше тъй внушителен из калта на старите улици, открили се най-после за ясното слънце.

Тогава в общественото мнение се извърши коз прелом в полза на Дьониз. Победеният Бурдонкл с отчаяние повтаряше пред близките си, че би дал мило за драго сам да сложи Дьониз в леглото на Муре, и от това заключаваха, че тя не бе отстъпила пред натиска на шефа и че могъществото й бе следствие от нейния отказ. От този момент тя стана обща любимка. Всички знаеха за облагите, които дължаха на изкупителното й целомъдрие, всички се възхищаваха от силата на волята й. Най-после се бе намерила такава, която съумя да подчини на себе си шефа, да отмъсти за всички и да изтръгне от него не само голи обещания! Най-после се бе появила жената, която го принуди да уважава бедните! Когато тя, кротка и непобедима, прекосяваше отделите, продавачите, запленени от изящната й непреклонна главица, приветливо се усмихваха; гордееха се с колежката си и на драго сърце биха се хвалили с нея пред обкръжаващата ги тълпа. Щастлива, Дьониз се наслаждаваше на тази постоянно растяща симпатия. Боже мой, не беше ли сън това? Тя си спомняше как за първи път се бе появи тук, облечена в жалка рокля, потресена и смаяна при вида на сложния механизъм на тази страшна машина; дълго се бе чувствувала нищожество, малко зрънце между воденични камъни, смазващи цял един свят. А сега бе душата на този свят, единствено тя имаше тежест в него, с една само своя дума можеше да ускори или забави хода на този колос, лежащ в малките й нозе! Ала тя не желаеше това, дошла бе тук без всякаква умисъл, въоръжена само с обаянието на кротостта. Понякога властта й предизвикваше дълбоко в нея недоумение и тревога; защо всички й се подчиняваха? Не беше красавица, нито злопаметна. Но после с облекчение се усмихваше, тъй като бе самата доброта и благоразумие, правдивост и последователност; в тези именно достойнства се заключаваше силата й.

Голяма радост за Дьониз, сред успехите й, бе това, че можеше да бъде полезна на Полин. На младата жена предстоеше да стане майка и трепереше, че ще я уволнят: вече две продавачки в седмия месец на бременността им трябваше да напуснат магазина в срок от петнадесет дни. Дирекцията не търпеше такива инциденти, майчинството тук бе заклеймено като нещо непристойно и обременително; бракът в краен случай още се допускаше, но раждането на деца бе запретено. Наистина, мъжът на Полин служеше в магазина, но тя при все това мислеше със страх за бъдещето, тъй като вече бе неудобна за щанда; ето защо се стягаше безмилостно в корсети, та по-дълго да запази тайната си и да отсрочи вероятното уволнение. Една от двете уволнени продавачки току-що бе родила мъртво дете именно поради това, че се самоизтощаваше, и сега животът й беше в опасност. Междувременно Бурдонкл забеляза пръстения оттенък по лицето на Полин, както и мъчителната тромавост в походката й. Една сутрин той стоеше до нея в отдела за детско бельо; в това време някой от прислужниците, вдигайки пакет, блъсна Полин така силно, че тя извика и се улови за корема. Бурдонкл веднага я отведе настрана, разпита я, а после повдигна в дирекцията въпроса за уволнението й под предлог, че се нуждае от чист селски въздух; твърдеше, че историята ще се разчуе и ще направи лошо впечатление на публиката, ако Полин пометне, както това се случило миналата година с продавачка от отдела за детско бельо. Муре не присъствуваше на заседанието и затова можа да се изкаже едва вечерта. Но Дьониз своевременно успя да се намеси и Муре затвори устата на Бурдонкл, позовавайки се на интересите на фирмата. Нима Бурдонкл възнамерявал да предизвика негодувание сред майките и да оскърби младите бременни клиентки? Скоро след това бе тържествено обявено, че всяка омъжена продавачка в случай на бременност ще бъде отправена към специално извикана акушерка, щом присъствието й в магазина стане неудобно.

На другия ден, когато Дьониз отиде да посети в лазарета Полин, която трябваше да полежи тук след удара, болната шумно я целуна по двете бузи.

— Колко сте мила!… Ако не бяхте вие, сигурно щяха да ме изхвърлят на улицата… Но не се безпокойте; докторът каза, че всичко ще мине.

Боже се бе измъкнал от своя отдел и в този момент стоеше тук, от другата страна на леглото. Той също избоботи думи на благодарност, видимо смутен от присъствието на Дьониз, която сега смяташе за преуспяла особа, достигнала висок служебен ранг. Ах, ако оттук нататък чуел хули по неин адрес, с какво удоволствие щял да затвори човката на завистниците! Но Полин го изгони, вдигайки дружелюбно рамене:

— Драги мой! Само глупости говориш. Остави ни да си побъбрим.

Лазаретът представляваше дълга светла стая с подредени едно до друго дванадесет легла с бели завеси. Тук лекуваха служители, живущи в магазина и непожелали да се прехвърлят у роднини. Но този ден Полин се оказа сама в лазарета; лежеше до голям прозорец, откъм улица Ньов Сент Огюстен. И ето че тутакси си размениха откровения, нежности, произнасяни шепнешком в навяващия дрямка въздух, пропит със слаб аромат на лавандула, който лъхаше от белоснежното бельо.

— И тъй, той все пак изпълнява всички ваши желания?… Жестоко е да го измъчвате така! Обяснете ми какво означава това, щом вече се осмелих да заговоря открито. Ненавиждате ли го?

Беше уловила ръката на Дьониз, която седеше до леглото й, облакътена на възглавницата; Дьониз отведнъж се развълнува, бузите й пламнаха, почувствува се обезсилена от този прям и неочакван въпрос. И тайната й се изтръгна. Заровила глава във възглавницата, тя прошепна:

— Обичам го.

Полин остана смаяна.

— Как? Обичате ли го? Но тогава работата е съвсем проста: кажете „да“ и толкоз.

Все още криейки лицето си във възглавницата, Дьониз отвърна „не“ с едно енергично поклащане на главата. Казвала „не“ именно защото го обича, но да обясни онова, което сама не разбира, не било по силите й. Естествено, смешно било това, ала тя така чувствувала нещата, не можела да се промени. Недоумението на приятелката й растеше, и най-после тя запита:

— Може би се държите тъй, за да го принудите да се ожени за вас?

Дьониз рязко се изправи. Беше потресена.

— Да се ожени за мен?… О, не, не! Кълна ви се, никога не съм и помислила подобно нещо. Не! Никога такива сметки не са минавали през ума ми, а вие знаете, че ненавиждам лъжата!

— Драга моя, та именно така и би следвало да се държите, ако бихте искали той да се ожени за вас… — кротко забеляза Полин. — Но това трябва някак да свърши, а ви остава само женитбата, щом не допускате нищо друго… Чуйте, нека ви предупредя: всички мислят едно и също; да, всички са убедени, че го водите за носа, само за да го изправите в края на краищата пред господин кмета… Боже мой, каква странна жена сте!

И тя се впусна да утешава Дьониз; девойката ридаеше, заровила отново глава във възглавницата и повтаряше, че ще се махне най-сетне от магазина, щом продължават да й приписват неща, за каквито не била й помисляла. Разбира се, че ако мъжът обича жената трябва да се ожени за нея. Но тя нищо не желае, на нищо не разчита, само моли да я оставят да живее спокойно с нейните скърби и радости, както живеят всички. Иначе ще си отиде.

В същия този миг Муре завършваше ежедневната си обиколка на магазина. Бе поискал да се разсее, като хвърли още веднъж поглед върху строежа. Няколко месеца бяха изтекли; сега фасадата гордо възправяше във висините монументалните си контури зад просторната дъсчена преграда, скриваща я от погледите на тълпата. Армия от декоратори вече пристъпваше към работа: каменари, фаянсаджии, мозайкаджии; централната скулптурна група над парадния вход покриха с позлата, а към цокъла прикрепиха пиедесталите на статуите, изобразяващи манифактурните градове на Франция. По дължината на неотдавна откритата улица Десети Декември от ранно утро до късна вечер виреха нос безчет зяпльовци, макар още нищо да не се различаваше; всички бяха заинтригувани от разкази за чудесата на този дворец, чието предстоящо откриване вълнуваше цял Париж. А Муре стоеше на скелята, където кипеше работа, сред майстори, завършващи онова, което бе започнато от зидарите, гледаше как се претворяват в живот мечтите му, и горчиво като никога съзнаваше цялата суета на своето могъщество. Мисълта за Дьониз внезапно сви сърцето му; тази мисъл непрестанно го пронизваше като пламък, като остър спазъм на неизлечима болка. И той бягаше далеч, не намирайки спокойствие, боящ се, че ще забележат сълзите му, изпълнен с отвращение към своя триумф. Дворецът, чиято фасада най-после бе въздигната, му се струваше нищожен, подобен на ония пясъчни стени, каквито строят децата; дори ако бяха разтегнали тази фасада от едното до другото градско предприятие, ако бяха я възнесли до самите звезди, и тогава тя не би запълнила пустотата в сърцето му; него можеше да ощастливи само жадуваното „да“, произнесено от едно дете.

Муре се върна в кабинета си, задушаван от сдържани ридания. Какво собствено искаше тя? Повече той не се осмеляваше да й предлага пари, и въпреки негодуванието му на млад вдовец, у него се прокрадваше смътната мисъл за брак. Отчаян от своето безсилие, Муре даде воля на сълзите си. Беше нещастен.