Дийн Кунц
Служители на Здрача (68)

68.

Кристин свали покритата с лед маска от лицето на момчето, а Чарли трябваше да се отвърне от детското лице, когато то беше открито.

Аз ги провалих, помисли той.

Отчаяние го обзе и предизвика сълзи в очите му.

Чарли седеше на земята, облегнат на едно дърво и почиваше със затворени очи и глава, облегната също на ствола. Той пое няколко пъти дълбоко въздух, опита се да спре да трепери, да мисли оптимистично и да се убеди, че всичко ще бъде наред, но не успя. През целия си живот беше оптимист и това неотдавнашно запознанство с разкъсващото душата съмнение беше отвратително.

Тиленолът и обезболяващият прах имаха само слабо въздействие върху неговата болка, но дори това минимално облекчение изчезваше. Болката в рамото му отново набираше сила и беше започнала да се разпространява наоколо, както преди. Тя минаваше през гърдите и нагоре през шията отиваше в главата.

Кристин говореше тихо и окуражаващо на Джоуи, макар да й се искаше да плаче при вида му, както бе направил Чарли.

Чарли събра кураж и погледна отново момчето.

Лицето на детето беше червено, на бучки и силно обезобразено от копривна треска, причинена от лютия студ. Очите му бяха почти затворени от подуване. Те бяха покрити по краищата с една лепкава слузеста субстанция, с каквато бяха слепени и миглите му. Ноздрите на Джоуи бяха запушени от подуване, така че той дишаше през устата, а устните му бяха напукани, подпухнали и кървяха. Червенината на лицето му се нарушаваше само от две петна на бузите и едно петно на върха на носа, което можеше да означава премръзване, макар Чарли горещо да се надяваше, че не е.

Кристин погледна Чарли. Нейният собствен песимизъм личеше по угрижения й поглед, ако не в гласа й:

— Добре. Ние трябва да продължим нататък. Трябва да избавим Джоуи от този студ. Трябва да намерим пещери.

— Не виждам никаква следа от тях — каза Чарли.

— Те трябва да са наблизо — предположи Кристин. — Необходима ли ти е помощ, за да се изправиш?

— Ще се справя сам — отвърна той.

Тя вдигна Джоуи. Момчето не се хвана за нея. Ръцете му висяха отпуснати надолу. Кристин погледна Чарли.

Чарли въздъхна, хвана се за дървото и с голямо усилие се изправи. Беше съвсем изненадан, че е успял.

Но Чарли се изненада още повече, когато миг по-късно се появи Чубака, покрит целия с лед и сняг и с ниско наведена глава. Той представляваше движещо се определение за нещастие. Чарли беше сигурен, че животното ще рухне и ще загине в бурята, когато беше го видял за последен път на откритото място.

— Боже мой! — възкликна Кристин, когато съзря кучето и видя колко слисан беше Чарли.

Това е важно, помисли Чарли. Кучето се спаси. Това означава, че ние всички ще оцелеем.

Той искаше твърде много да повярва в оцеляването им. Опита се да се самоубеди. Но те бяха още много далеч от дома.

От начина, по който нещата се развиваха за тях, Кристин мислеше, че няма да бъдат в състояние да намерят пещерите, а само ще се скитат из гората, докато не паднат от изтощение и премръзване. Но накрая съдбата беше им запазила малко късмет и след по-малко от десет минути, те намериха това, което търсеха.

Дърветата в близост до пещерите бяха по-нарядко, защото теренът ставаше изключително скалист. Той се издигаше в неравни каменни стъпала, издатини, изпъкналости, тераси и отстъпи. Поради по-малкото дървета, тук беше се натрупал повече сняг. Огромни преспи имаше в основата на склона и на много места по-нагоре, където някой отстъп или тясна тераса осигуряваха някакво улеснение. Но тук имаше също и повече вятър, който свиреше надолу от върховете на огромните дървета, и големи скални площи, оголени от снега. Кристин виждаше в по-ниските формации тъмните входове на три пещери, където тя и Чарли можеше да са в състояние да се изкатерят. В по-горната формация се виждаха входовете на още половин дузина други пещери, но те не бяха достижими. Там, може би, имаше още много отвори, сега затрупани и скрити от преспи, защото тази част от стената на долината очевидно представляваше един лабиринт от тунели и кухини.

Тя занесе Джоуи до една група валчести камъни в подножието на склона и го остави долу на завет.

Чубака закуцука след тях и се отпусна уморено до своя господар. Учудващо беше, че кучето е изминало целия този път, но беше ясно, че няма да е в състояние да отиде много по-далеч.

С въздишка на благодарност и охкане от болката Чарли се свлече на земята до Джоуи и кучето.

Външният му вид плашеше Кристин толкова, колкото и измъченото лице на Джоуи. Кървясалите му очи бяха трескави — два горящи въглена върху загорялото му лице. Тя се страхуваше, че ще остане сама тук, на открито, с телата на единствените двама души, които обичаше и че ще стане пазач на едно гробище в пустинята, което накрая щеше да бъде и нейно последно място за почивка.

— Ще погледна в тези пещери — каза тя на Чарли, викайки, за да бъде чута, тъй като сега, повече или по-малко, те бяха отново на открито. — Ще видя коя е най-добрата за нас.

Той кимна, Джоуи не реагира и тя се отдалечи от тях, катерейки се по скалистия терен към първия тъмен отвор върху лицето на склона.

Кристин не беше сигурна, дали тази част от стената на долината беше от варовик или гранит, тъй като без друго не беше спелеолог и не знаеше в кой вид скала пещерите са най-безопасни. Освен това, дори тези пещери да не бяха безопасни, тя трябваше да ги използва, защото нямаше къде другаде да отиде.

Първата пещера беше с нисък тесен вход. Кристин извади фенерчето от своята раница и влезе в тази дупка в земята. Беше принудена да пълзи на ръце и колена, а в някои места проходът беше достатъчно тесен, за да изисква ловко промъкване. След десет или дванадесет фута тунелът се разшири до помещение със страна около петнадесет фута и нисък таван, колкото едва да може да се изправи. То беше достатъчно голямо, за да ги приюти, но далеч не беше идеално. Други проходи водеха навън от помещението и по-дълбоко в склона, но никой от тях не беше с достатъчно големи размери, за да може да мине през него. Тя отново излезе на вятъра и снега.

И втората пещера не беше подходяща, но третата беше толкова близка до идеалната, колкото тя очакваше да намери. — Първият проход беше достатъчно висок, така че Кристин не беше нужно да пълзи, за да влезе и достатъчно широк, за да не трябва да се промъква. При отвора имаше малка пряспа, но тя мина през нея без затруднение. След пет фута навътре в склона, проходът завиваше рязко надясно и след още шест фута точно толкова рязко обратно наляво. Това бе една двойна преграда, която спираше вятъра. Първата зала беше около двадесет фута широка, тридесет или тридесет и пет фута дълга и дванадесет до петнадесет фута висока в близкия край. Тя имаше гладък под и стени, които бяха изронени и нащърбени на някои места и гладки като водна повърхност на други.

Надясно от нея се разкриваше друга зала. Тя беше по-малка и с по-нисък таван. Там имаше няколко сталактита и сталагмита, които изглеждаха като образувани от стопен сив восък, а на няколко места в помещението те се срещаха по средата, за да образуват силно вталени стълбове. Кристин освети с фенерчето наоколо, видя един проход в далечния край на второто помещение и допусна, че води към трета кухина, но това беше всичко, което й бе необходимо да знае.

Първото помещение имаше всичко, каквото искаха. Към задната част таванът се спускаше, а подът се издигаше. В последните пет фута издигането беше рязко и образуваше перваз с дълбочина пет фута и широчина двадесет фута, само на четири фута от тавана. Изследвайки с фенерчето тази повдигната ниша, Кристин откри отвор с диаметър два фута в скалата над нишата, който отиваше нагоре в тъмнината и тя установи, че е намерила едно огромно естествено огнище със свой собствен димоход. Отворът сигурно водеше към някоя друга пещера по-високо в склона на възвишението и през тази зала или през някоя друга отвъд нея към повърхността. Пушекът щеше да се издига по пътя на естествената тяга и накрая щеше да излиза в атмосферата.

Важно беше да имат огън. Те не бяха донесли със себе си своите спали чували, защото такива обемни вещи щяха да ги забавят и защото очакваха да достигнат езерото преди падането на нощта, в който случай те нямаше да имат нужда от тях. Снежната буря и раната в рамото на Чарли бяха променили коренно плановете им и сега, без спални чували да ги предпазват от нощния студ и да им помогнат да запазят своята телесна топлина, един огън беше от важно значение.

Кристин не се безпокоеше, че пушекът ще издаде тяхното местоположение. Гората щеше да го скрие. А след като се издигнеше над върховете на дърветата, той щеше да се загуби в бялата вихрушка на бурята. Освен това, почти сигурно беше, че фанатиците на Спайви щяха да ги търсят на югозапад, към края на долината, който водеше към цивилизацията.

Залата се славеше и с една друга отличителна черта, която първоначално се добавяше към нейната привлекателност. Една от стените беше декорирана с рисунка, висока седем фута — един индиански тотем на мечка, може би гризли. Тя беше гравирана в скалата с някакъв вид корозивна жълта боя. Рисунката беше или груба, или високо стилизирана, но Кристин не знаеше достатъчно за индианските тотеми, за да направи прецизно разликата. Знаеше само, че рисунки като тази са били обикновено предназначени да носят щастие на обитателите на пещерата. Образът на мечката, по общо мнение, включваше един реален дух, който щеше да осигури защита. Отначало, това изглеждаше като едно добро нещо. Тя, Чарли и Джоуи се нуждаеха от всяка защита, която биха могли да получат. Но, когато Кристин спря за малко, за да изследва серно-жълтата мечка, тя получи усещането, че в нея има нещо заплашително. Това, разбира се беше смешно и показваше нестабилното състояние на нейното съзнание, защото мечката не беше нищо друго, освен една рисунка върху камък. Въпреки всичко, при преоценката, тя реши, че би предпочела на мястото на тотема още една мръсносива стена.

Кристин обаче нямаше намерение да търси друга пещера, само защото не харесваше декора на тази. Естественото огнище далеч превъзхождаше по значение вкуса към живопис на предишните обитатели. С огън за топлина и светлина, пещерата щеше да осигури почти толкова добър подслон, колкото и хижата, която бяха оставили. Пещерата, разбира се, не беше толкова удобна, колкото хижата, но в момента Кристин не беше така загрижена за удобствата, както не й даваше мира запазването на своя син, Чарли и себе си живи.

* * *

Въпреки каменния под, който служеше и за стол и за легло, Чарли беше възхитен от пещерата и в момента тя му изглеждаше толкова луксозна, колкото всяка хотелска стая, която беше обитавал. Само това, дето спираше вятъра и снега, беше несравнимо блаженство.

За повече от един час, Кристин събра изсъхнали дървета и клони, с които да запали огън и да го поддържа до сутринта. Тя се връщаше в пещерата многократно с ръце пълни с така необходимото гориво. Кристин направи една купчина от по-дебелите дървета и друга за малките, които щяха да служат за подпалка.

Чарли се възхищаваше от нейната енергия. Възможно ли беше такава сила да извира от един майчин инстинкт? Изглежда нямаше друго обяснение. Тя би трябвало отдавна да е рухнала.

Чарли знаеше, че трябва да изключва светлината на фенерчето всеки път, когато Кристин излизаше навън и да я пали отново само, за да може тя да вижда, когато се връща с наръча дърва, за да не се изтощят батериите. Въпреки това, оставяше фенерчето да свети, защото се боеше пълният мрак да не предизвика нежелана реакция на Джоуи.

Момчето беше зле. Дишането му бе затруднено и то лежеше неподвижно и мълчаливо до също толкова изтощеното куче.

Докато се вслушваше в неравномерното дишане на Джоуи, Чарли си казваше, че намирането на пещерата е още един добър знак, едно указание, че техният късмет се подобрява, че до един-два дни те ще възстановят силите си и ще могат да се отправят надолу към езерото. Но един друг, по-мрачен глас в него питаше, дали, вместо това, пещерата не беше само един гроб и макар да не искаше да мисли за тази депресираща възможност, той не можеше да си я избие от главата.

Чарли се вслушваше в шума от водните капки в съседната пещера. Студените каменни стени и кухите пространства усилваха този непретенциозен звук и го правеха да изглежда както зловещ, така и странен. Той беше като механично сърцебиене или, може би, като почукване на нокът на животно върху стъклена плоскост.

Огънят хвърляше трепкаща оранжева светлина върху жълтата мечка-тотем, правейки я да потрепва и върху мръсносивите стени. Добре дошла топлина се изливаше от пламтящата купчина дърва. Естественият димоход действаше така, както се надяваше Кристин. Той увличаше пушека нагоре в по-горните кухини и оставяше техния въздух незамърсен. На практика, изсушаващото действие на огъня отнемаше част от влагата във въздуха и елиминираше в голяма степен неприятната миризма на мухъл, която тя бе усетила при първото си влизане в усойната пещера.

Известно време те само се грееха на огъня, без да правят нищо, без да разговарят и дори се опитваха да не мислят.

Постепенно, Кристин свали ръкавиците си, после качулката на якето и накрая свали самото яке. Пещерата не беше силно затоплена и през нея преминаваха течения от съседните кухини, но дебелата блуза и дългата топлоизолираща долна дреха бяха вече достатъчни. Тя помогна също на Чарли и на Джоуи да свалят своите якета.

Кристин даде на Чарли още тиленол. После повдигна превръзката му и постави на раната още антибиотиков прах с още болкоуспокояващо средство.

Той каза, че не изпитва силна болка.

Тя обаче знаеше, че лъже.

Сипаницата, която тормозеше Джоуи, беше започнала най-после да отзвучава. Подуванията спаднаха и деформираното лице на Джоуи бавно възстанови първоначалните си пропорции. Ноздрите му се отпушиха и той повече нямаше нужда да диша през устата, въпреки че продължи малко да хърка, сякаш имаше конгестия в белите дробове.

Моля те, Господи, само не пневмония, мислеше Кристин.

Очите му се разшириха, но все още оставаха плашещо пусти. Кристин му се усмихна и направи няколко смешни гримаси, опитвайки се да предизвика реакция в него, но без резултат. Доколкото можеше да разбере, той дори не я виждаше.

Чарли мислеше, че не е гладен, докато Кристин не започна да топли боб и виенски наденици в един алуминиев съд, който беше част от техния туристически комплект за приготвяне на храна. Ароматът предизвика слюнка в устата на Чарли, червата му започнаха да къркорят и той внезапно се разтрепери от глад.

Обаче щом започна да яде, бързо се засити. Стомахът му се поду и той откри, че все по-трудно преглъща. Самото дъвчене усилваше болката в главата, която дублираше обратно линията на болката в шията и по целия път до раната в рамото му, засилвайки и нея. Накрая храната загуби своя вкус и дори му загорча. Той изяде една четвърт от това, което възнамеряваше първоначално, но дори оскъдната храна дразнеше стомаха му.

— Не можеш ли да поемеш повече от храната? — попита Кристин.

— По-късно ще хапна още.

— Какво не е наред?

— Всичко е наред.

— Повръща ли ти се?

— Не, не. Добре ми е. Само съм уморен.

Кристин го изучава мълчаливо известно време, а той се усмихна насила, заради нея.

— Ами… когато си готов да хапнеш още, аз ще стопля яденето отново — каза тя.

Докато трепкащите пламъци караха сенките да подскачат и лудуват върху стените, Чарли я наблюдаваше как храни Джоуи. Момчето искаше да яде и можеше да преглъща, но тя трябваше да мачка на пюре наденицата и боба и да подава в устата му кашата с лъжица, като че ли беше бебе, а не шестгодишно момче.

Едно мрачно чувство за провал обзе отново Чарли.

Момчето се беше измъкнало от едно непоносимо положение, от един свят на чиста враждебност в една фантазия, която бе намерило за по-привлекателна. Колко ли дълбоко беше се отдръпнал Джоуи в този свой вътрешен свят? Не беше ли твърде дълбоко, за да може да се върне?

Джоуи отказа да поеме повече храна. Майка му не беше доволна от това, колко малко беше ял, но не можа да го накара да погълне дори една хапка повече.

Тя нахрани също и кучето, което имаше по-добър апетит от своя господар. Чарли искаше да й каже, че те не трябва да прахосват храна за Чубака. Ако след тази буря последваше друга и времето не се прояснеше до няколко дни, те трябваше да разпределят на дажби малкото останали провизии и тогава щяха да съжаляват за всеки залък, даден на кучето. Той обаче знаеше, че Кристин се възхищава от куража и упорството на животното и чувства, че неговото присъствие е помогнало, като е предотвратило плъзването на Джоуи до дъното на неговата кататония. Чарли нямаше сърце да й каже да спре да го храни. Не сега. Не още. Ще почакат до сутринта. Може би, дотогава времето ще се промени и те ще могат да се отправят на югозапад към езерото.

За момент дишането на Джоуи се влоши, а хриптенето стана обезпокоително силно и дрезгаво.

Кристин бързо промени позата на детето, използвайки коженото яке, за да подпре главата му. Това помогна. Хриптенето намаля.

Чарли наблюдаваше момчето и си мислеше: И теб ли те боли толкова много, колкото мен, малкия? За Бога, надявам се, че не. Ти не заслужаваш това. Заслужаваш един по-добър бодигард, отколкото бях аз. Дяволски сигурно е, че е така.

Изпитваната от Чарли болка беше далеч по-силна, отколкото той позволяваше на Кристин да разбере. Новите дози тиленол и болкоуспокояващ прах помагаха, но не така много, както първите. Болката в рамото и ръката му не приличаше повече на живо същество, което се опитва да прегризе своя път навън от него. Сега я чувстваше така, като че ли имаше в себе си малки човечета от друга планета, които чупеха костите му на все по-малки парченца, прекъсваха сухожилията, режеха на филийки мускулите му и заливаха всичко със сярна киселина. Те просто искаха постепенно да го издълбаят отвътре. Искаха да използват киселината, за да изгорят всичко, което се намира там, докато не остане само кожата му. После, те щяха да я напълнят с въздух и да го изложат като експонат в някой музей на тяхната собствена планета. Във всеки случай, такова беше усещането му. Недобро. Изобщо недобро.

По-късно Кристин отиде до изхода на пещерата, за да вземе малко сняг, който да стопи за питейна вода и видя, че нощта беше паднала. Вятърът продължаваше да бушува, но те не можеха да го чуват от вътрешността на пещерата. Снегът падаше косо в тъмнината, а вихрушката леденостуден въздух удряше стената на долината с арктична ярост.

Тя се върна вътре в пещерата, постави тавата със сняг до огъня, за да се топи и поговори малко с Чарли. Гласът на Чарли беше слаб. Той изпитваше по-голяма болка, отколкото искаше Кристин да знае, а тя му позволи да мисли, че я е заблудил, защото не можеше да направи нищо друго за него, от което да се почувства по-добре. След по-малко от половин час Чарли заспа, въпреки болката. Джоуи и Чубака също бяха заспали.

Кристин седна между сина си и мъжа, който обичаше. Тя беше с гръб към огъня, взираше се в предната част на пещерата и наблюдаваше сенките и отраженията от пламъците, които танцуваха луд гавот по стените й. С една част от своето съзнание тя се съсредоточаваше за необичайни звуци, а с друга следеше дишането на мъжа и момчето, боейки се, че някой от тях може внезапно да спре да диша.

Зареденият револвер беше до нея. За свое разочарование, Кристин беше научила, че Чарли няма повече резерви патрони в джобовете на якето си. Кутията с муниции беше в неговата раница, изоставена от тях при скалния навес, където тя беше привързала рамото му. Кристин се ядосваше на себе си, че беше я забравила. Двете пушки бяха изчезнали. Револверът беше тяхната единствена защита и в него имаше само шест патрона.

Мечката-тотем блестеше на стената.

В осем и десет, когато Кристин приключи със слагането на дърва в огъня, Чарли започна да стене в съня си и да мята глава върху възглавницата, която беше направила от неговото сгънато яке. Той беше плувнал в мазна пот.

Една ръка върху челото на Чарли беше достатъчна за Кристин да разбере, че той има треска. Тя го наблюдава известно време, надявайки се, че ще се успокои, но Чарли само ставаше по-зле. Неговите стонове се превърнаха в слаби викове, а после и в по-силни. От време на време от устата му излизаха думи и несвързани, безсмислени изречения.

Накрая, Чарли така се възбуди, че тя се принуди да вземе още две таблетки тиленол от флакона. После наля пълна чаша вода и се опита да го събуди. Макар да изглеждаше, че сънят ни най-малко не го облекчава, отначало, Чарли не можеше да дойде на себе си, а когато накрая отвори очи, те бяха замъглени и несъсредоточени. Той бълнуваше и изглежда, че не можеше да я познае.

Тя го накара да вземе хаповете, а той жадно изпи водата, прокарвайки ги надолу. После заспа отново още докато Кристин взимаше чашата от устата му.

Чарли продължи да стене и мърмори известно време и започна силно да трепери, въпреки че беше обилно изпотен. Зъбите му тракаха. На Кристин й се искаше да имаха няколко одеяла. Тя сложи още дърва в огъня. Пещерата беше относително затоплена, но Кристин мислеше, че точно сега не е твърде топло в нея.

Около десет часа, Чарли отново се успокои. Той спря да мята главата си, престана да се поти и заспа спокойно.

Поне, каза си тя, сънят го събори. Но се страхуваше това да не е кома.

Нещо изписка.

Кристин грабна револвера и скочи на крака, като че ли изпискването беше вик.

Джоуи и Чарли спяха спокойно.

Тя внимателно се вслуша. Изпискването отново се повтори. Този път не беше само кратък звук, а серия от писукания, едно пронизително, макар и отдалечено, цвъртене.

Звукът не беше от камък, земя или вода. Това не беше мъртъв звук, а нещо друго, нещо живо.

Кристин взе фенерчето. С бясно биещо сърце и насочен пред себе си револвер, тя тръгна предпазливо към звука. Той изглежда идваше от съседната пещера.

Въпреки че бяха тихи, пронизителните писъци караха косата й да настръхва, защото бяха зловещи и чуждоземни.

Кристин спря пред входа на съседната пещера, осветявайки пространството пред себе си с лъчи от фенерчето. Тя видя приличащите на направени от восък сталактити и сталагмити и влажните скални стени, но нищо необичайно. Сега звуците изглежда че идваха от още по-далеч, от трета пещера или дори от четвърта.

Когато наклони глава и се вслуша по-внимателно, Кристин изведнъж разбра какво беше чула. Прилепи. Множество прилепи, съдейки по писъците им.

Очевидно, те гнездяха в друга пещера някъде в планината и влизаха и излизаха по друг път, защото тук нямаше никаква следа от тях, никакви трупове на прилепи или техни изпражнения. Окей. Кристин нямаше нищо против да разделя пещерите с тях, но само докато те се придържаха към своя собствен район.

Тя се върна при Чарли и Джоуи, седна между тях, остави револвера настрана и угаси фенерчето. После се запита, какво би се случило, ако хората на Спайви се появяха, блокираха входа на тази пещера и не им оставеха друг избор, освен да се отправят още по-дълбоко в планината в търсене на друг изход, на една задна врата към безопасността. Какво щеше да стане, ако тя, Чарли и Джоуи бяха принудени да се спасяват, бродейки от пещера в пещера, докато накрая минеха през тази, в която гнездяха прилепите? Там, може би, трябваше да газят до колена в изпражнения, а над главите им щяха да се вият стотици и дори хиляди прилепи. Някои от тях или дори всичките можеха да имат бяс, защото прилепите бяха отлични преносители на тази болест…

Стига, каза си ядосано Кристин.

Тя имаше вече достатъчно за какво да се безпокои. Лудите на Спайви. Джоуи. Раната на Чарли. Времето. Дългото пътуване обратно към цивилизацията. Не можеше да прибави към списъка и прилепите. Това беше лудост. Шансът да отидат по-близо до прилепите беше едва едно на един милион.

Кристин се опита да се отпусне.

Тя прибави още дърва в огъня.

Пискането замря.

В пещерите отново настана тишина. Нарушаваше я само затрудненото дишане на Джоуи и пращенето на огъня.

На Кристин започна да й се доспива.

Тя опита всеки трик, който успя да измисли, за да остане будна, но сънят продължи да затваря очите й.

Кристин се страхуваше да задреме, защото през това време можеше да се влоши състоянието на Джоуи. Или можеше Чарли да има нужда от нея, а тя нямаше да разбере.

Освен това, някой трябваше да стои на пост.

Хората на Спайви можеше да дойдат през нощта.

Не. Бурята. На вещиците не се разрешаваше да летят, яхнали метлите си, в буря като тази.

Кристин се усмихна, спомняйки се начина, по който Чарли беше се пошегувал с Джоуи.

Трепкащата светлина на огъня беше хипнотизираща…

В края на краищата, някой трябваше да стои на пост.

Само да дремне за малко.

Вещици…

Някой… трябва да…

Кошмарът беше от тези, в които тя знаеше, че е заспала, че случилото се не е реално, но това не ги правеше по-малко страховити. Кристин сънуваше, че всички пещери в стената на долината са свързани в един сложен лабиринт и че Грейс Спайви, заедно със своите религиозни терористи, е влязла точно в тази пещера от други, намиращи се по-нататък по склона. Сънуваше, че те готвят жертвоприношение на човек и че жертвата е Джоуи. Тя се опитваше да ги убие, но всеки път, когато застрелваше някой от тях, тялото му се разделяше на двама нови фанатици, така че, като ги убиваше, само увеличаваше броя им. Кристин все повече обезумяваше и се ужасяваше, а броят им ставаше все по-голям, докато всичките пещери в стената на долината не се изпълниха с хора на Спайви, като армия плъхове или хлебарки. А после, усещайки че сънува, тя започна да подозира, че последователите на Спайви не бяха само в пещерите от съня, но и в истинските пещери отвъд него. Те правеха жертвоприношение на човек както в кошмара, така и в реалността и ако тя не се събудеше, за да ги спре, те щяха наистина да убият Джоуи. Те щяха да го убият, докато тя спеше. Кристин се бореше да се освободи от желязната хватка на съня, но не можеше. Тя не можеше да се събуди и сега, в съня, те щяха да прережат гърлото на момчето. А в реалността, отвъд съня?