Дийн Кунц
Служители на Здрача (67)

67.

Кайл Барлоу, Бърт Тъли и Една Ваноф се събраха около Грейс в края на гората под последните вечнозелени дървета. Вятърът ги лижеше откъм поляната, като че ли беше гладен за тяхната топлина. Със свалени от ръцете ръкавици, Грейс протегна ръцете си с длани към поляната отвъд дърветата, получавайки ясновидски възприятия. Другите я чакаха мълчаливо да реши какво да правят по-нататък.

Отвън, върху откритата площ на долината, трещящата снежна буря приличаше на безкрайна поредица от динамични детонации, на един непрекъснат рев. Буйните пориви на вятъра приличаха на удари, а снегът беше гъст като дим. Времето беше подходящо за край на света.

— Те са минали по този път — каза Майка Грейс.

Барлоу вече знаеше, че тяхната плячка беше минала по този път, защото и техните следи му подсказваха това. В каква посока са се отправили след излизането на открито беше друг въпрос. Макар да бяха излезли оттук едва неотдавна, отпечатъците от краката им не бяха оцелели на голямо разстояние от края на гората. Той чакаше Майка Грейс да му каже нещо, което не можеше сам да забележи.

— Ние не можем да излезем на откритото — каза Бърт Тъли, изследвайки с безпокойство покритото със сняг поле пред тях.

Изведнъж Грейс свали ръцете си и се отдалечи от поляната по-навътре между дърветата.

Те тръгнаха с нея, разтревожени от изписания на лицето й ужас.

— Демони — каза дрезгаво тя.

— В бурята ли? — попита Барлоу.

— Стотици… хиляди… чакащи нас… криещи се в преспите… чакащи да се надигнат… и да ни унищожат…

Барлоу хвърли поглед към откритото пространство. Не можеше да види нищо друго освен сняг. Искаше му се да притежава надареността на Майка Грейс. Наблизо имаше зли духове, а той не можеше да ги открие. Това го правеше да се чувства плашещо уязвим.

— Ние трябва да чакаме тук, докато премине бурята — каза Грейс.

Бърт Тъли беше видимо облекчен.

— Но момчето… — започна Барлоу.

— Става все по-силно — призна Грейс.

— А Здрача?

— Все повече се приближава.

— Ако чакаме…

— Може би ще закъснеем твърде много — каза тя.

— Няма ли Бог да ни запази, ако навлезем в поляната? — попита Барлоу. — Не сме ли въоръжени с неговата сила и милост?

— Ние трябва да чакаме и да се молим — беше единственият отговор, който му даде тя.

Тогава Кайл Барлоу разбра, колко късно, всъщност, беше станало. Толкова късно, че трябваше да бъдат по-бдителни, отколкото досега. Сатаната беше сега с толкова силно и реално присъствие в този свят, колкото и самият Бог. Може би, везните още не бяха се наклонили към страната на дявола, но равновесието беше крехко.