Дийн Кунц
Служители на Здрача (39)

39.

Те изтичаха към Хилгард Авеню, надалеч от У.К.Л.А. и търговската част на Уестууд, навлизайки в един богаташки и тих жилищен квартал. Чарли приемаше като добре дошли всички сенки, но ги застрашаваха светлите петна, ограждащи всяка улична лампа, защото бяха единствените хора на тротоара и можеха лесно да бъдат открити. Те завиха няколко пъти, търсейки да се скрият в лабиринта от пищно озеленени улици. Постепенно Чарли започна да мисли, че са избягали от своите преследвачи, въпреки че знаеше, че още дълго време няма да се чувства напълно в безопасност.

Макар дъждът да беше намалял все още леко ръмеше и макар да носеха мушами, те отново се намокриха и им стана студено. Чарли започна да търси превоз. По дължината на улицата бяха паркирани автомобили и Чарли се движеше покрай тях под отцеждащите се коралови дървета и палми, предпазливо опитвайки вратите им и надявайки се никой да не го види. Първите три коли бяха здраво заключени, но вратата от страната на шофьора на четвъртата, един двегодишен жълт Кадилак, се отвори, когато той я опита.

— Побързайте — подкани Чарли Кристин и Джоуи да влязат в колата.

— Ключовете в нея ли са? — попита тя.

— Не.

— Ще я откраднете ли?

— Да. Влизайте.

— Аз не искам да нарушавате закона и да влезете в затвора заради мен и…

— Влизайте вътре! — каза настойчиво той.

Тримата се настаниха удобно на облечената във велур предна седалка, така че Кристин постави Джоуи в средата, очевидно страхувайки се да го остави дори толкова далеч от нея, колкото беше задната седалка. Кучето се разположи отзад, отърсвайки се от дъжда и опръска всички.

В жабката имаше фенерче. Чарли го използва, за да погледне под волана, където откри проводниците на запалването. Той ги свърза на късо и двигателят на Кадилака заработи без колебание.

След не повече от две минути те се отделиха от бордюра. Известно време Чарли кара със загасени фарове. После, уверен че са се измъкнали незабелязано, той запали фаровете и се насочи към Сънсет Булевард.

— Ами, ако полицаите ни спрат? — попита Кристин.

— Те няма да ни спрат. Собственикът, може би, няма да съобщи, че е открадната до сутринта. И дори ако само след десет минути открие, че е изчезнала, тя за известно време няма да бъде вписана в списъка на търсените коли.

— Но те могат да ни спрат за превишена скорост…

— Не възнамерявам да я превишавам.

— … или някое друго нарушение…

— За какъв ме мислите — за шофьор-каскадьор ли?

— Такъв ли си? — попита Джоуи.

— О, разбира се, по-добър от Ивъл Канивъл — отвърна Чарли.

— Кой? — попита момчето.

— Господи, остарявам — каза Чарли.

— Ще участваме ли в гонитба с коли като по телевизията? — попита Джоуи.

— Надявам се, че не — отвърна Чарли.

— О, това би ми харесало — каза момчето.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него имаше две коли. Не можеше да предположи каквото и да било за тях. Те бяха просто двойки фарове в тъмнината.

— Но рано или късно, колата ще попадне в списъка… — каза Кристин.

— Дотогава ние ще я паркираме някъде и ще вземем друга — прекъсна я Чарли.

— Ще откраднем друга?

— Сигурен съм, че няма да отида при Херц или Авис — каза той. — Една кола, взета под наем, може да бъде проследена. По този начин те може да ни намерят.

Исусе, чуй ме, мислеше той. Много скоро ще заприличам на Рей Миланд в „Загубеният Уикенд“, въобразявайки си заплаха на всеки ъгъл и виждайки гигантски буболечки да пълзят по стените.

При следващия ъгъл, той зави наляво.

Същото направиха и двете коли зад него.

— Как ни намериха? — попита Кристин.

— Трябва да са поставили предавател в моя Мерцедес.

— Кога са направили това?

— Не зная. Може би, когато бях в тяхната църква тази сутрин.

— Но вие казахте, че сте оставили в колата си човек, докато сте били там. Някой, който да повика помощ, ако не излезете отвътре в предполагаемото време.

— Да. Картър Рилбек.

— Така че, той е щял да ги види ако се опитват да поставят предавател.

— Ако не е, разбира се, един от тях — каза Чарли.

— Мислите ли, че той би могъл да бъде?

— Вероятно, не. Но, може би те са поставили подслушвателно устройство преди това. Веднага, щом са разбрали, че вие сте ме наела.

При Хилгард, Чарли зави надясно.

Същото сториха и двете коли зад него.

— Или, може би, Хенри Ранкин е Служител на Здрача — каза той на Кристин — и когато му се обадих от ресторанта преди малко, той може да е проследил линията и да е открил къде съм.

— Вие казахте, че той ви е като брат.

— Така е. Но и Каин е бил брат на Авел, нали?

Той зави наляво по Сънсет Булевард с У.К.Л.А. от лявата страна и Бел Еър върху хълмовете отдясно.

Следваше го само едната от колите.

— Говорите, като че ли сте станал такъв параноик като мен — каза Кристин.

— Грейс Спайви не ми дава никакъв избор.

— Къде отиваме? — попита тя.

— По-надалеч.

— Къде?

— Още не съм сигурен.

— Ние изразходвахме цялото това време да купуваме дрехи и други неща, а сега всичко остана в Мерцедеса — каза Кристин.

— Утре можем да се екипираме отново.

— Аз не мога да си отида у дома; не мога да отида на работа; не мога да потърся подслон при никой от моите приятели…

— Аз съм ваш приятел — каза Чарли.

— Сега нямаме дори кола — каза тя.

— Разбира се, че имаме.

— Една открадната кола.

— Тя има четири колела — отвърна той. — Движи се. Това е достатъчно добре.

— Имам чувството, че сме каубои в някой от онези стари филми, където индианците ги улавят в клопка в каньон с вертикални стени и продължават да ги притискат все повече.

— Спомнете си кой винаги печели в тези филми — каза Чарли.

— Каубоите — обади се Джоуи.

— Точно така.

Чарли трябваше да спре на една червена светлина на светофара, защото, за нещастие, от другата страна на пресечката беше спряла полицейска кола. На него не му харесваше да стои там, уязвим. Той използва огледалото за обрано виждане и страничното огледало, за да наблюдава колата, която ги следваше. Страхуваше се, че някой може да излезе от нея, някой с ловджийска пушка, докато стояха тук.

— Бих желала да имам вашата увереност — каза Кристин с уморен глас, който разтревожи Чарли.

Също и аз, помисли сухо той.

Светлината се смени. — Той премина пресечката. Непознатата кола изостана малко зад него.

— Сутринта всичко ще изглежда по-добре — каза Чарли.

— А къде ще бъдем сутринта? — попита Кристин.

Те бяха стигнали до Уилшър Булевард. Той зави надясно към входа на автострадата и каза:

— Какво ще кажете за Санта Барбара?

— Сериозно ли говорите?

— Не е чак толкова далеч. Няколко часа. До девет и половина ще бъдем там, ще вземем стая в някой хотел.

Непознатата кола също зави надясно към Уилшър и продължи да се движи след тях.

— Лос Анжелис е голям град. Не мислете ли, че в него ще бъдем точно толкова в безопасност, колкото ако се крием тук?

— Може би — отвърна Чарли, — но аз не бих се чувствал достатъчно сигурен. Трябва да ви заведа някъде, където на мен ми се струва, че е подходящо, за да мога да помисля върху случая в по-спокойна обстановка. Не мога да работя добре в условията на непрекъсната паника. Те няма да очакват от нас да отидем толкова далеч от мястото, където работя, колкото е Санта Барбара. Ще очакват да се въртя наоколо или най-много до Лос Анжелис, така че зная, че там, горе, ще сме в безопасност.

Чарли придвижи колата до входа на автострадата за Сан Диего, водеща на север. После провери в огледалото. Все още не се виждаше другата кола. Той усети, че затаява дъх.

— Вие не очаквахте толкова големи неприятности — запротестира Кристин.

— Със сигурност съм ги очаквал — отвърна той. — Изкарвам си хляба с това.

— Разбира се, че не е така.

— Попитайте Джоуи. Той знае всичко за нас, частните детективи. Знае, че ние просто обичаме опасността.

— Така е, мамо — намеси се момчето. — Те обичат опасността.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане. Никаква кола не идваше зад тях към автострадата. Никой не ги преследваше.

Те се движеха на север в нощта. След известно време дъждът започна отново да вали силно и падна мъгла. На моменти, поради мъглата и дъжда, които скриваха пейзажа и пътя пред тях, изглеждаше, като че ли те изобщо не се движеха в реален свят, а в някакво призрачно и нематериално царство на духове и сънища.