Богдан Николов
От Искър до Огоста (95)

95. Ма̀лорът

Население: 1860 г. — 220 двора, 1872 г. — 129 къщи и 254 венчила, 1900 г. — 1835 жители, 1910 г. — 2500, 1926 г. — 3391, 1934 г. — 4158, 1946 г. — 4508, 1956 г. — 4272, 1965 г. — 4123, 1975 г. — 3409 и 1992 г. — 2593.

Намира се на 40 км южно от Орехово и е разположено до склона на малък рът, откъдето идва и името на селото. През Малорът тече Езерска̀ ба̀ра, която изтича от изворите Езерото и Гудуля. В северозападната окрайнина на селото, в местността Мешани бари, тя се слива с водите на Вировски дол и образува Барата, която се влива като ляв приток в Бръзина бара северно от с. Рогозен. Землището на с. Малорът е средно голямо и заема площ от 54 437 дка. То граничи на изток с Добралево и Борован, на юг — с Девене и Три кладенци, на запад — с Лесура и Фурен, и на север — с Рогозен.

В землището на Малорът има неизследвани праисторически селища. На една висока равна тераса северно от Мешани бари има останки от селище, което е обитавано през новокаменната епоха (неолит) или в шестото хилядолетие пр.Хр. В двора на Герго Петров Рогозянски, който е в северозападната част на днешното Малорът, се откриват огнища, късове от глинени съдове и кремъчни и каменни оръдия на труда. Според керамиката това селище може да бъде датирано също от новокаменната епоха. Следи от селище, обитавано през началото на бронзовата епоха, се намират около извора Смръдлювец. Оттук произхождат каменни чукове с метална форма. Северозападно от Малорът, в местността Пчелина, Барата прави остър завой и огражда една плоска тераса, върху която има останки от селище, обитавано през втория период на меднокаменната епоха — четвъртото хилядолетие пр.Хр. В тази местност се изравят след оран късове от керамика, кремъчни и каменни оръдия на труда и предмети от мед, сред които и един меден връх за кама. През второто и първото хилядолетие пр.Хр. околностите на Малорър са обитавнаи от траките. Около извора Езерото има богати останки от селище, което е съществувало през края на бронзовата и през желязната епохи. Тук се изравят много късове от глинени съдове. Намерена е и една бойна бронзова брадва (Николов, Б., Археология, VI, 1964, кн.2, с. 70, обр.2) и бронзови фибули от късножелязната епоха. Това селище изглежда е съществувало и през римската епоха и българското средновековие. Доказват го намерените археологически материали. Изровени са случайно колективна находка на римски сребърни монети с последна емисия от император Луций Вер (161–169 г.), заедно с една гривна от сребърен плетен тел и глинен съд (Герасимов, Т., ИАИ, т. ХV, 1946, с. 239). Ранносредновековното селище е продължило съществуванието си през Второто българско царство в местноста Латинско селище и Латинските гробища. Тази местност се нарича още Селището или Чаира. Тук личат могилки от срутени средновековни жилища. Това средновековно селище е заварено от турските поробители в края на XIV в. с днешното си име Малорът. Среща се в османски документи от 1430 г. (РСт. Нови сведения… 1959, с. 82) и в документи от началото на XVII в. В документ от 1620 г. е записано село Малорът с 12 домакинства, а в документ от 1632 г. — с 20 домакинства (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 348). Средновековното село Малорът в местността Селището (Чаира) е ограбено, опожарено и заравнено със земята от кърджалийски банди в края на XVIII в. Оцелелите му обитатели се укрили в горите, а други забягнали във Влашко. След време те се заселили малко по-насеверозапад от старите си пепелища и основали днешното село със същото име. В местността Селището останала само старата средновековна църква „Св. Пророк Илия“, но през 1848 г. тя била разрушена и с камъните ѝ построили друга в новото село, която нарекли със същото име. Тази църква скоро се срутва и на нейно място била построена нова, която нарекли „Успение на Пресвета Богородица“. В нея през 1872 г. е свещенодействал поп Димитър поп Дамянов. В 1879 г. и тази църква се срутила и в 1882 г. била построена сегашната. За нея са използвани камъните от старата и надгробните паметници от Латинското гробище. Учебното дело в село Малорът започва в 1847 г. (Илчев, И. Н., 1926, с. 12). Първият учител е Георги Петков Кършигорски от с. Д. Кремена. До 1860 г. училището е било в жилищата на учителите, но в нея година се построява килия в двора на църквата и там се премества училището. В 1872 г. в малорадското училище е учителствал даскал Кръстьо Ценов, който е обучавал 30 момчета в две отделения.

В края на XVIII и началото на XIX в. в околностите на Малорът е действала хайдушката дружина на Нечо Войвода, който бил роден в същото село. Преданието разказва, че всяка пролет, щом кукне кукувицата, Нечо Войвода събирал дружината си около извора Нечовец и Хайдушката локва. Една пролет момите отивали за гергевка, за да вият венци на гергьовските агнета, и минали край извора Нечовец. Една от тях кихнала и поздравила: „Здрав Нечо у гора зелена“. Нечо войвода бил наблизо и като чул, излязъл из гората и поздравил момите. А тази, която го благословила, дарил с шепа жълтици. След Кримската война в Малорът били настанени татарски и черкезки колонисти, които правели много пакости и грабежи на българското население. Един черкезин искал да отвлече най-личната мома на селото и затова младежът Герго Томов Кръстев 2.IV.1852–3.XII.1922 г./ го убил и забягнал у Влашко. Там престоял няколко години в средата на хъшовете и в 1876 г. се записал доброволец в четата на Филип Тотю и участвал в Сръбско-турската война на страната на сърбите. През време на Освободителната война 1877/78 г. Герго Томов Кръстев — Комитата, е опълченец в четата на Илю Войвода. Герго Томов е от рода Пеловци. Неговите наследници днес се наричат Комѝтете.

Стари родове в с. Малорът са: Божковци, Боянкинци (от този род са произлезли Дадеровци, Петровци и Тоцовци), Бурвалинците (този род се е довършил), Бърдарете, Велковци (от тях са Вълканинци и Митанкинци), Въловци (те са едно с Герговци), Власите (те са роднини с Конецовци в Борован, но не се знае кои откъде са; получили са прозвището Власите, щото са бягали от кърджалиите у Влашко), Дочовци, Йонкинци, Кулинци, Могиланците (наричат ги така, щото в двора им има голяма тракийска могила), Пешуновци (от тях са Буляците, Пуновци, Сланювци и Спасковци).

В първата половина на XIX в. в Малорът се заселили следните семейства: от с. Лесура — Бинджинци и Гераците (Поповци), от с. Люти брод — Балиновци и Кетовци, от с. Власатица — Скоканците (те избягали от кърджалиите във Влашко и на връщане едни от тях останали в Сърбеница, дн. Софрониево, наричани там Мицинци, а другите — в Малорът), от с. Царевец, бившо Влашко село, дошли Ганчовци (наричани още Влашкоселците), от с. Мраморен — Диловци, от с. Ослен Криводол — Криводолете и Мишоновци, от с. Оходен — Крачуновци Дачовци/ и Масларете, от с. Лиляче — Пръвановци (през турско тук идвали косачи от Лиляче и дядо Първан останал), от с. Чирен — Вълковци (Цановци), от с. Девене — Евановци, Мисляковци и Стефановци (те избягали във Влашко от кърджалиите и на връщане се заселили в Малорът), от с. Камено поле — Дилчовци и Семковци (Геоберците), от с. Три кладенци — Тончовци, от с. Вировско — Лесичковци и Рашоевци, от с. Сираково — Доновци, от с. Кален са Каленченете (това са Къновци, Моновци и Санковци — те са от каленския род Пеловци), от Бяла Слатина избягали от помашко притеснение Белослатинците (те се делят на Гръковци, Неделковци, Тънковци, Цоловци и Червеняците), от с. Горна Бела Речка идват Геловци, от с. Бързина — Станювци, от с. Левчево — Петърчовци, от с. Рогозен — Генчовци (те са едно с Ценковци), от с. Горна Кремена тук се заселват Кременченете и Бръзаците (те са били най-напред в с. Фурен), от колибите Елите на с. Липница Ботевградско, са се преселили Гарванците, но част от тях останали в с. Горна Кремена, където ги зоват също Гарванците. От с. Горно Пещене по-късно са дошли Драгоевци (от тях са Гоцовци и Янчовци), а от с. Гложене, Ореховско се преселват Рамадановци, които са българи с циганско прозвище. Към края на XIX в. от с. Осиково дошли Жилювци и Керифейците (те са от едноименни осиковски родове), от с. Горно Пещене идват Пещенете, които са от тамошния род Кошаранете, от с. Видраре — Бойкинци, от гр. Враца — Вачовци (наричани още Пильовците, щото са от врачанския род Пилековци), от с. Черни връх се преселват Тоцовци, а от с. Челопек — Челопеченете, и от Кюстендилско — Гьоревци и Митеевци.