Богдан Николов
От Искър до Огоста (92)

92. Лю̀ти дол

Население: 1910 г. — 1207 жители, 1926 г. — 1313, 1934 г. — 1359, 1946 г. — 1269, 1965 г. — 865, 1975 г. — 745, 1985 г. — 591, 1992 г. — 483.

Намира се на 25 км южно от Враца и е разположено в стръмен дол на северните разклонения на Стара планина. Люти дол е последното селище на старата Врачанска околия на юг към Жлѐба — името на Ботевградското поле. Землището на Люти дол заема площ от 22 026 дка. Граничи на изток с Типченица, на юг — с Новачене, Радотина и Рашково, Ботевградско, на запад — с Игнатица и Люти брод, и на север — с Ребърково. До 1951 г. селото е било пръснато и се е състояло от централно селище и колибите: Биго̀ро, Боянина ливада, Бруснико, Герчовец, Говедарнико, Гондовци, Домишлярете, Дръ̀мша, Ѐрден, Клисура, Лаката, Манастирски чуфлик, Манчовци, Миновци, Павитако, По̀дврен, Селитещето, Слого, Тарневи рът, /Х/умата и Цръквище. В наши дни жилищата и стопанските постройки в тези колибарски селища са занемарени и още си стоят, но са необитаеми.

Село Люти дол е известно с днешното си име в османски документ от 1430 г. (РСт., 1, 428) и документ от средата на XV в., където е записано като тимар с 15 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). През XVII в. селото е дало изселници в селата Горни и Долни Лозен, Софийско (Иванов, Доно, История на село Люти дол, Врачанско. — Плевен, 1943, с. 87). През първите векове на турското робство селото е било в местността Селището, но поради чумната епидемия от 1765 г. жителите му се преместили в местността Клисурата. В местността Панѝчище са развалините на средновековна българска крепост, която е разрушена при турската инвазия и поробване на България.

Стари родове в село Люти дол са: Балѝновци, Ботуранците, Гавриловци, Връбановци, Доковци, Зарковци, Зуфалете, Драгойчовци, Кофчийте, Лацовци (Андреовци и Гондовци), Койнинци, Лукановци, Манчовци, Миновци, Николчовци, Савовци, Станинци, Устрелете, Убавелците и Чурулѐйте. Подир чумната епидемия от 1830 г. в Люти дол дошли много преселници от разни места. Така от с. Игнатица се преселили тук Влъковци, Ганчовци, Гацовци, Кукладжийте, Кукумейците, Мининци, Мишовци, Тишовци, Тошовци и Щръковци. От с. Буковец, Софийско, идват Боженинци и Тульовци, а от с. Осиково — Пръчовци, Ценовци и Щураците. Подир тях от с. О̀сенов лаг дошли Джуроците и Черньовци, а от с. Еленов дол — Кръцаму̀нците. Малко по-късно от с. Скравена се преселили Домишлярете (Матинци) и Марковци, от с. Литаково — Умарете, от с. Зверино — Павитарете, от с. Радотино — Мицовци и Петровци, от с. Брезов дол, Софийско — Ценовци, от с. Краево — Диковци, от с. Боженица — Бо̀женченете, от с. Желен — Герговци, и от с. Челопек — Чафкарете.

След освобождението от турско иго, поради липса на сигурен поминък, десетки семейства напускат завинаги Люти дол. Те се заселват в Бяла Слатина, Войводово, Главаци, Горник, Джурилово, Краводер и Малорът.

Първото училище в Люти дол е открито през 1856 г., а според Доно Иванов в 1859 г. (вж.цит.съч., с. 55) с пръв учител Ганчо Янчовски, който се е учил в школото при Черепишкия манастир. Първото училище е било в махала Лаката в дома на даскал Ганчо. Шосето за Ботевград е завършено в 1897 г.