Богдан Николов
От Искър до Огоста (84)

84. Леско̀вец

Население: 1860 г. — 40 къщи, 1872 г. — 57 къщи и 93 венчила, 1900 г. — 103 къщи и 613 жители, 1910 г. — 744, 1926 г. — 993, 1934 г. — 1150, 1946 г. — 1265, 1965 г. — 1297, 1975 г. — 1331 и 1992 г. — 1089 жители.

Намира се на 6 км източно от Орехово и е заселено върху стръмен дол с извори на високия десен Дунавски бряг. Землището му обхваща площ от 14 441 дка. Граничи на изток със с. Остров, на юг — със с. Селановци, на запад — с гр. Орехово, и на север — с р. Дунав и Румъния.

Най-старото селище, открито досега в околностите на село Лесковец се намира в местността Бранище около изворите. Тук са намерени бронзови брадви и керамика и те датират селището от края на бронзовата епоха — средата на второто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, с. 70, обр. 2). На 2 км северно от Лесковец са развалините на римската ВАРИАНА или ВАРИНА, ВАРИНИАНА. Тази крепост се споменава у Прокопий като стар град, който е възобновен от император Юстиниан през средата на IV в. (Шкорпил, К., ИРАИК, т. X, 1905, с. 466). В латински надпис, намерен скоро в развалините на Вариана, се споменава за един освободен роб, по народност азалец, който е постъпил в римската армия и е служил в Дунавско кавалерийско отделение Ала Капитонис. Надписът е от средата на първия век и това потвърждава писаното от Прокопий, че този град е стар. Освен надписът в развалините на Вариана са намерени една бронзова статуйка, изобразяваща мъжка фигура с меч и патера, една бронзова статуйка на глиган, която е била символ на знамето на римското военно поделение и тухли с печат, на който се чете: ВАРИАНА ДАЛМАЦИЯ (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 226 и 227, обр. 16, 17 и 18). През 294 г. в града Вариана е пребивавал император Диоклетиан, а през четвърти век тук е квартирувала една далматинска конна част и префектът на Пети Македонски легион.

Сегашното село Лесковец е основано още преди края на XIV в. като средновековно българско селище с името си Лесковец. През XV в. то се споменава с днешното си име като мезра Лесковец — мезра е землище на обезлюдено село (Гандев, Хр., 1972, с. 25–34). Но за да се запази името на село Лесковец тук или в близката околност все трябва да е имало част от неговите обитатели. Хаджи Калфа, който минава оттам през XVII в. пише, че Ореховският край прилича на същинска пустиня от запустяване и обезлюдяване на селата (Калфа, Румелия и Босна. — Архив за поселищни проучвания, 1938, кн. 2, с. 2). Тогава няма нищо чудно, че и селото Лесковец е било обезлюдено. Такава е била и участта на повече от селата в този край. Но вече през XVIII в. в Лесковец е имало доста население. Това се вижда от един списък на бежанци, които минали Дунава при Орехово през време на Руско-турската война от 1828/29 г. Тези бежанци са отправили молба да им бъде разрешено да се заселят във Влашко, където е било сравнително по-спокойно. Списъкът е с дата 10 април 1830 г. Според него от село Лесковец са искали право да се заселят в румънските села Бостанеле и Джунгул следните лица и техните семейства: Мио, син на Радо, Тончо, син на Балан, Барбо, син на Стойко, Янаки, син на Ванчо, Дончо, син на Първанчо, Васил негов брат, Никола, син на Пуркъра, Стан, син на Нягой, Стан, син на Найден, и Найден, син на Първанчо, Флоро, брат на Преда, Стоян Конка, Радо, син на Йон, и Марин, брат ни Мито (Романски, Ст., Българите във Влашко и Молдова. — Универс. библиотека, 20, С., 1930, с. 110 и сл.). Както се вижда от списъка, всички имена на жителите на с. Лесковец са все български. Изключение прави само личното име Флоро, който е брат на Преда, но пък името Преда е от Предимер и е старобългарско лично име, заето от власите, както много други старобългарски имена. Дали тези български фамилии са се завърнали след време обратно в с. Лесковец. Това с нищо не може да се докаже. Но е сигурно, че много от тях са останали във Влашко и са се претопили, както стотици хиляди българи. Техните потомци са вече власи.

Кога е открито първото училище в с. Лесковец не се знае, но през 1872 г. учителят Йоница Опров е обучавал 18 момчета в едно отделение на български език и писменост. Селото през тази същата година не е имало църква, но религиозната служба е изпълнявал свещеникът Христо Иванов от град Орехово (Летоструй, Виена, 1873, с. 58).

Според нашите анкети със стари хора в селото за стари родове се считат Ду̀дови, На̀еви и Раду̀лови. Тези родове не са напускали Лесковец никога. Други родове са Гу̀новци и Токовци (сега те са 30 къщи в Лесковец), които са от с. Бреница. От Кнежа произхождат Кръ̀стовци, Мѝтровци (те са от кнежкия род Бо̀евци), а също така Нико̀ловци и Парма̀кови. Родовете от Бреница и Кнежа са били най-напред в Румъния, където избягали от помашката колонизация и кърджалийте в края на XVIII в. На връщане от Румъния, като разбрали, че в с. Лесковец има малко жители и много свободна земя, се установили там завинаги. Ката̀нците са преселници от село Гложене, а Ба̀рболовци и Кармаза̀нете са от с. Букьовци (дн. град Мизия). Велчо Ценков се е преселил от с. Оходен, а фамилията Тръ̀нски са от Правец, рода Чипѝлски. Те най-напред са били в с. Търнък, откъдето идва и прякорът Трънски, а сетне се преселват в с. Лесковец. Останалите родове на с. Лесковец са дошли от Влашко през първата половина и средата на XIX в. Така Димитру Луане и Флорескови са дошли от селото Янка. Церянете — от с. Джунгул. От Влашко са също Саѝрчови, Тодоракеви и Чапови, но техните наследници не помнят от къде и от кои села са дошли предците им.