Богдан Николов
От Искър до Огоста (141)

141. Търнъ̀к (Трънъ̀к)

Население: 1860 г. — 100 български християнски двора и 70 помашки; 1872 г. — 134 български християнски къщи и 235 венчила; 1877 г. — 162 християнски къщи и 154 помашки; 1956 г. — 2655 жители, 1965 г. — 2354, 1975 г. — 2276, 1992 г. — 1780.

Намира се на 8 км източно от Бяла Слатина и е сред равнина по двата бряга на р. Гостиля, която изтича от изворите в района на Търнък и се влива като ляв приток на р. Искър в местността Тесното южно от с. Ставерци. Землището на Търнък е 34 371 дка. Граничи на изток с Бреница и Струпен, на юг — с Попица, на запад — с Бяла Слатина, и на север — с Кнежъ̀. Районът му е богат с исторически паметници и останки от стари селища. В местността Проклетията, северно от днешното село, има значителен културен пласт от селище, обитавано през бронзовата и желязната епохи, което чака своя изследовател. Тракийско селище от желязната епоха е имало и в местността Селище — южно от Проклетията. Тук са намерени монети от македонския цар Александър III Велики (356–323 г. пр.Хр.). В цялото землище на Търнък се издигат повече от двадесет тракийски надгробни могили. Някои от тях имат имена на собственици на нивите, където са издигнати: Дилкова, Лазарова, Йовинска, Кукувишка, Илиева, Маринчовска, Кирковска, Личова, Нинова (Панкова) и др. Около тях има и други по-малки по размер, но без имена. Тези могили са на няколко групи в местностите Аира, Селището, Попишкото и на североизток от днешното село, където се намира (Панкова) могила. Същата е разкопавана от иманяри през тридесетте години. Разкрили са гробница от камъни без спойка и човешки скелети без погребален инвентар. Камъните са използвани от селяните за огради. Но през 1993 г. на тази могила бяха направени спасителни археологически разкопки. Открити са 15 вторични средновековни погребения в могилния насип и два скелета-хокери, които са от началото на бронзовата епоха или края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. (Торбов, Н. Резултати от проучването на Ниновска могила при Търнак, Белослатинско, ИМСЗ България, т. 22, 1994, с. 11–21). При правене на тухли в местността Селището е разрушена една безименна малка могила. Открити са останки от погребална клада от пепел и обгорени кости. От погребалния инвентар са запазени един двуостър железен меч с дължина 94 см и един връх за копие, които датират погребението в могилата от II в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 188, обр. 29). Тракийските могили в района на Търнък са от бронзовата и желязната епоха. Те показват не само съществуването на тракийски селища през тези епохи, но и земевладелски имения на родовата тракийска аристокрация. Тракийското селище в местността Селище е продължило своя живот и през късноримската епоха в нашите земи. Сведения за това ни дават изобилните находки от римска керамика, глинени лампи, домашен инвентар (доскоро в прогимназията на Търнък имаше археологическа музейна сбирка, в която се пазеха тези находки) и римски монети, сечени през управлението на императорите Елагабал и Гордиан III в трети век сл.Хр.

Средновековното село Търнък е било в местността Аира, която обхваща северната окрайнина на днешното село. В тази местност има богат културен пласт от развалините на средновековно българско селище, съществувало през Първото и Второто българско царства и първите три века на турското робство. Намираните тук погребения показват дати IX — XVII в.в. В раннобългарските гробове са намерени амфоровидни стомни от глина и бронзови кръстове енколпиони. В гробовете от Второто българско царство се откриват накити и керамика, рисувана с многоцветна глеч, която е характерна за XIV в. Селището Търнък в местността Аира е заварено от турските поробители като войнишко. През българското средновековие войнишки статут са имали села, които са давали на царя войници. Тъй като западно от днешното Търнък минава Островския раннобългарски окоп, бихме могли да предположим, че раннобългарското селище в местността Аира е основано още в началото на осми век като селище, което е давало бойци за охрана на Окопа. Това, че Търнък е заварено като войнишко село, се доказва от един османски документ с дата 1548 г. Това е османски регистър за войнаганите от селото Долно Ставерци, в който са записани и лица от село Търнък — ямакът Радул, син на Руско от село Търнък и др. (ИБИ, т. XX, 1974, с. 93). Село Търнък е записано и в османски документи от 1617 и 1673 г. (РСт., I, с. 470). А в документ от 1620 г. е записано като войнаганско селище, смесено с тимар (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 114, арх.ед. 399, л. 1-б-2-а).

Една грозна напаст сполетява селото в края на XVII в. Тук дошли и се настанили ловчански помаци. Това са били подивели и оскотели българи без българско етническо съзнание. Те приели доброволно исляма, за да се заселят в богати села и да отнемат имотите на християните. Идвайки в Търнък ограбили и опожарили средновековното селище в местността Аира, разрушили църквата, поругали гробовете и заграбили най-плодородната земя, като принудили християните да им работят земята на исполица. Но старите трънчене до един напуснали селото и потърсили убежище във Влашко. И никога не се върнали. Помаците останали да се ширят в Търнък, но основали ново село малко на юг от развалините в Аира. В тази местност се откриват средновековни находки. В гробовете се намират съборени оригинални скулптори от камък. Доскоро стояха основите на средновековната църква „Св. Георги“. Тя има дължина 14 м и ширина 6 м. Северно от нея имаше запазени основи на голяма средновековна сграда с размери 25 на 9 м., ориентирана изток — запад. Около нея има десетки основи на средновековни жилища, от които селяните постоянно изваждат камъни за своите строежи. В един гроб, зидан с тухли, е намерена сребърна монета от 1664 г., сечена във Франция, която ни показаха намервачите. Ловчанските помаци останали в Търнък до есента на 1877 г., когато се изселили завинаги в Турция, страхувайки се от руската освободителна войска и от отмъщението на християнското население, на което причинили много пакости. Къщите на помаците в Търнък незабавно били сравнени със земята.

И все пак ловчанските помаци в Търнък са били крайно мързеливи и не са обработвали земята, която е пустеела. В първите десетилетия на XIX в. започват да се заселват български християнски родове от старопланинските села и техните потомци живеят и днес тук. Тези родове са следните: от с. Голяма Брестница, Тетевенско, идват Вутовци (Диксарете), Добровци, Дочковци, Заврътаците, Йовинци, Кънчовци, Ниновци, Райковци, Станьовци, Цановци. От с. Торос, Луковитско, пък се преселили Герговци, Лаловци и Рустемовци. От с. Песарово, Плевенско, дошли Миловци, а от с. Старо село, Врачанско — Кожуарете. От с. Правец, Ботевградско, идват Диловци, Дръндарците, Йотовци, Кулинци, Манчовци, Миховци, Цаловци и Чолаците. Така в 1860 г. българските християнски дворове станали 100, а помашките си останали 70 (ДБИ, т. I, 1931, архив на Н. Геров). Още през 1848 г. в Търнък е открито училище с пръв учител Доньо Доньовски, но след няколко години било закрито от помаците. В 1862 г. просветният трънченин Трифон Панов Иванов открива училището отново и започва да учи децата. Той се е учил най-напред при даскал Доньо, а сетне в Свищов. Учителствал е в Търнък до 1865 г., след което се главява учител в Кнежъ и Габаре. През 1870 г. е ръкоположен за свещеник в Търнък. В 1872 г. в трънското училище учителства Стефан Генов, който е обучавал 30 момчета в едно отделение (Летоструй, 1873, Виена, с. 60).