Богдан Николов
От Искър до Огоста (112)

112. Очѝн дол

Население: 1866 г. — 208 жители, 1910 г. — 833, 1926 г. — 942, 1934 г. — 874, 1946 г. — 890, 1965 г. — 562, 1975 г. — 370, 1985 г. — 368, 1992 г. — 238.

Намира се на югозапад въздушно на 20 км от Враца и е разположено върху двата склона на речна долина на 750 м надморска височина. Землището му е планинско и се простира на площ от 28 706 дка. Граничи на изток със Зверино, на юг — с Елисейна, на запад — с Оплетня и Осиково, и на север — с Бистрец и Згориград. До 1951 г. село Очѝн дол се е състояло от централно селище и колибите: Гноѝще, Лопуша̀ко, Лѝмчище, Мѐча ба̀ра, Мѝновци, Падѝнката, Свѝньовете и Цѐньов трап. Днес население има само в колибите Река̀та. На 1,5 км от централното село на запад се издигат три тракийски надгробни могили, наричани от населението Трите буци. Те не са проучени. Близо до тях са разрушените зидове на голяма едноабсидна раннохристиянска църква. В местността Миро̀во сѐлище са останките от голямо късноантично и средновековно селища.

С днешното си име село Очин дол е записано като тимар с 32 домакинства в един османски документ от 1453 г. (ИБИ, т. XIII, с. 383). А в друг — за тимари и войнуци от средата на XVI в. е записано село Очин дол с 11 домакинства (ИБИ, т. XX, с. 135). Селото Очин дол се среща и в османски документ от 1683 г. (Миятев, П., Архив посел.проучв., 1939/40, кн. 1, с. 111). В едно разпореждане на османската власт от 1749 г. във връзка с борбата против хайдутското движение е записано и село Очин дол, спадащо към София (Цветкова, Б., Хайдутството в българските земи през XV — XVIII в., С., 1971, с. 349). В един регистър за населението през 1866 г. селото Очин дол е отбелязано с 45 домакинства и 208 жители, като са броени само мъжете (НБ КМ Ор.отд., Вц, Ф. 29, 594). Според местното предание селото се е местило няколко пъти по време на турското робство. Най-напред в местността Пресветица, сетне — в Манастирище и в Миро̀во сѐлище. Причините за преместването са главно от чумни епидемии. Старата носия на жителите на село Очѝн дол е белодрешковска. По говор си прилича с Елисейна, Зверино, Зли дол и Оплетня, но се различава от говора на Лакатник и Своге, където казват: че идем, че видим за бъдеще време, докато в Очин дол изговарят ще идем, ще видим и пр. Името на селото Очин дол е възникнало през българското средновековие преди турското робство. То е от изчезналото отдавна лично име Очо и -_ин_. Означава да вижда добре с очите си, както Окослав и Учин дол, днешното Тодорово, Плевенско, където „О“ е преминало в „У“, вж. също Окомир, Окослав и Очин — изцяло от лични имена до XIV в. (Заимов, Й. Български именник, С., 1988, с. 173–175).

Стари родове в Очѝн дол са: Барзилците, Бакалете, Вачковци, Бульовци, Влаовци, Влъчовци, Гайдарете (Панчовци), Гьоновци, Зарчовци, Капинярете, Коновци, Котларете, Марковци, Миновци, Мицовци, Мигалете, Ненчовци, Празатанците, Свиньовченете, Семовци, Скранадолете, Стамболийте, Ценовци и Чокоете. В това село има малко преселници отвън. В началото на XIX в. тук дошли Кировци и Чебърете от с. Осиково, Градоманете, Мировчанете и Пачеризете от с. Български извор, Тетевенско и Томовци от с. Лакатник. След масовизацията на ТКЗС през 1951 г. очиндолци напускат колибарските селища и масово се изселват в селищата на равнината и в гр. Враца.

От землището на Очин дол сме събрали общо 341 имена на местности, сред които има много със старинен произход и значение като Гноѝща, Лѝмчище, Прело̀г, Ра̀жище, Тръ̀пин раст, Чубавица, Издегла и др., които показват, че животът в това село не е прекъсвал.