Богдан Николов
От Искър до Огоста (1)

1. Алтѝмир (Алтѝмер)

Население: 1871 г. — 115 къщи и 195 венчила; 1880 г. — 1048 жители, 1887 г. — 1147, 1892 г. — 1079, 1900 г. — 1322, 1905 г. — 1457, 1910 г. — 1669, 1926 г. — 2373, 1934 г. — 2770, 1946 г. — 2954, 1965 г. — 2944, 1975 г. — 2472, 1992 г. — 1900.

Намира се на 30 км южно от Орехово и е разположено на равно място покрай левия бряг на р. Скът с надморска височина 171 м. Землището му обхваща площ от 32 257 дка. Граничи на изток с Търнава, на юг — с Добралево и Сираково, на запад — с Бързина, и на север — с Липница и Галиче. През 1880 г. село Алтимир е административно към околия Бяла Слатина, окръг Рахово (Княжески указ 226 от 25 май 1880 г.). Но с Указ № 573 от 28 юли 1882 г. и обнародван в Държавен вестник, брой 91 от 21.VIII.1882 г. е направено ново административно деление на Княжеството и село Алтимир преминава към околия Орехово, окръг Враца. Селото е било самостоятелна община.

Останки от най-древното човешко обиталище в района на Алтимир са разкрити в местността Бреста (Миков, В., ИАИ, г. III, 1925, с. 235). Въз основа на оръдията на труда, изработени от кремък и камък, и на глинените съдове това селище датира от времето на средния неолит — шесто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., 1992, с. 18). Тази местност е обитавана и в по-късни времена. Намерени са предмети и въоръжение от късната бронзова епоха (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2), а също така и част от бронзов меч (Николов, Б. ИМСЗБ, т. 21, 1994). Открит е и тракийски некропол с погребения, извършени чрез трупоизгаряне от желязната епоха (Милчев, А., ГСУФИФ, 1957, т. 51). Доскоро в землището на Алтимир се издигаха повече от 30 тракийски надгробни могили. Те бяха разпределени на групи от по пет-шест в местностите Уловѝца, Над Цѝганската махала, в квартала Гарата, Над Обръшина, в Прапора до Бръзенскиа път и около Дръндарската кошара. Днес едва ли е останала и една от тези могили. Свидетелите на тракийската древност бяха разкопани и унищожени съвсем лекомислено. В някои от могилите са намерени погребения чрез трупоизгаряне и заедно с това желязно въоръжение, глинени погребални урни и накити. Малко от тези находки стигнаха до археолозите (Николов, Б., ИАИ, т. 28, 1965, с. 172, 174, 176 и 177). Наличието на могилните некрополи показва, че преди римското завоевание в землището на Алтимир е имало няколко тракийски земевладелски имения. Собствениците им са служили в тракийската войска като конници, живели са тук и близо до своя имот са били погребвани в могили, което е признак за високо благородство. След римската инвазия тези тракийски имения станали собственост на римската империя. При дълбока оран през 1984 г. в м. Под Обръшина бяха разкрити основите на една римска вила рустика (държавно или частно робовладелско имение). Постройките на вилата заемат квадратна площ от близо десет декара. Строени са солидно от камъни, тухли и варов разтвор. От латински надпис върху един мраморен пиластър научаваме, че робът вилик Юлий е направил посвещение на Немезида — богинята на отмъщението. От други извори е известно, че робите вилик са били най-често управители на римски императорски поземлени имения. Няма никакво съмнение, че новоразкритата римска вила рустика е основана върху имотите на предишно тракийско имение и робът вилик Юлий е бил през втория век неин управител (Велков, В., 1962, с. 34). В землището на Алтимир е имало и храм на бога Серапис. Това научаваме от друг латински надпис (Шкорпил, К., 1891, с. 153). Там се споменават императорите Марк Аврелий и Луций Вер, което показва, че е писан между 161 и 169 г.г. Храмът на бога Серапис е бил съграден от препретора на Долна Мизия Юлий Басус. Къде се е намирал храмът на бога на плодородието, слънцето и избавителя от нещастия Серапис досега не е известно. На височината Връа, северно от Алтимир, все още личат останките на римската крепост Калето. Преди сто години Карел Шкорпил го е заварил що-годе запазено и дава описание на крепостта и римския път от Ескус за Монтана (Шкорпил, К., 1905, 530). От друг латински надпис, намерен тук, узнаваме, че през III век Валерий Антонин е бил спеколатор (съгледвач) на крепостта и настанения в нея военен гарнизон, а също, че Ауфидиус е направил посвещение на своя брат (C.I.L., № 12386, 13719 и 13720). Върху запазената част от мраморен жертвеник има полуизтрит латински надпис, от който се чете само посвещението (Николов, Б., ИАИ, т. 30, 1967, 219). На запад от Калето в м. /Х/ороса̀ня са останките на голямо трако-римско селище. От тук произлизат много монети, статуйки от бронз, фибули и разни други предмети на домашния бит (Николов, Б., ИАИ, т. 30, 1967, 217). В същата местност бе разкрита и една грънчарска пещ от IV в. (Николов, Б., Археология, кн. 4, 1961, 51–53). В северната част на м. /Х/орозаня бяха разкопани и две богати римски гробници, зидани с камъни и тухли и споявани с варов разтвор (Милчев, А., ГСУФИФ, 1957, 241). След тези римски гробници бяха разкрити още две в м. Прапора, които са били около стария римски път за град Августа при с. Хърлец.

Вероятно в края на седми век е образувано Алтимир с днешното си име. Името Алтимир, Алтимер, Алдомир и пр. е лично име на прабългарски или кумано-печенежки големец или владетел и на тюркските езици означава: Ал -_ръка_, и темир, домир, демир, тимур — желязо (Младенов, Ст., ИАИ, т. III, 1925, 241). Селото е образувано най-напред върху високия ляв бряг на р. Скът над Цолов кривул. Мястото се нарича Селището и в ново време е заселено с квартала Под Гарата и Гробището. Тук Алтимир е просъществувало през времето на Първото и Второто българско царство. Тук е заварено и от османските нашественици. Село Алтимир се споменава още в първите османски регистри от началото на XV в. През 1430 г. една част от него е била тимар на турчина Фуад, който за споменатата година е получил доход от селото 4513 акчета, а за миналите години — 3855 акчета (Стойков, Р., 2, 82). В друг османски документ с дата 21.01.1548 г. пише, че от село Алтимир е служил като ямак в турските помощни войски Доброй, син на Грозьо, а в 1673 г. от Алтимир е мобилизиран като гребец за турския Дунавски флот Малко, син на Стойко (ИБИ, XX, 82). От тези документи става ясно, че селото е било и войнаганско. Една случайна находка от няколкостотин турски сребърни монети, сечени през 1481 г., бе намерена в м. Селището. Те са били притежание на богат алтимерченин в края на XV в., но поради неизвестна опасност ги е заровил в земята и не е можал да си ги вземе обратно. Монетите са в музея на Враца.

Столетникът Симеон Атанасов Личов от рода Сѝкановци (род. 1.02.1854 г., починал на 30.03.1956 г.) през 1950 г. ми разказваше, че в м. Селището са живели най-старите алтимерски родове: Влаалѝйте (То̀шовци), Вла̀евци, Влъ̀чковци, Гора̀новци, Дѝнковци (Ста̀ршовци), Кожуа̀рците (Пу̀стиньовци), О̀джовци (Сѝкановци), Па̀вловци, Пенѐлците (Гѐавци, Драгѝевци, Йо̀рговци и Мо̀новци), Нюша̀ковци (Гѐнджоловци и Комѝтовци), Про̀данчовци (Дея̀новци, Нико̀ловци, Пръва̀новци и Рушка̀рете), Пълчовци и Резаците. В края на XVIII в. селото Алтимир в м. Селището е било опустошено, разграбено и опожарено от кърджалийски банди. Жителите му се разбягали — едни по горите, други във Влашко, Оджовци забегнали чак в горите до с. Три Кладенци. Не минало много време и старите алтимирски родове се събрали и основали ново село със същото име, но малко на изток от старото пепелище, гдето са сега Сред село и паметникът на загиналите през войните. И сега техните дворове са около Сред село. Придошлите след тях от разни други места са около старите родове. Някои от старите алтимерски родове се заселили и на други места. Така в Лом и Русе има родови имена Алтимирски и Алтимирови и за тях се разправя, че са от рода на Дикарците, които са също стар алтимерски род, но забегнали във Влашко по-рано и по-късно се върнали. В Койнаре пък се заселили Дея̀новци и Рушка̀рете, които са от стария род Про̀данчовци.

Оттук-оттам през първата половина на XIX в. в Алтимер заидвали пришелци. От Горна Кремена дошли Чукундурете, от Влашко се завърнали трима братя борованчени и останали в Алтимер. Те дали началото на алтимерските родове Вѐлчовци, Гложа̀ците, Далбано̀вци, Йо̀нчовци, Тарашо̀евци, Тѝнчовци и Сто̀йновци. От Влашко също се завърнали родовете: Аджѝйците, Бръза̀ците, Гаргу̀шовци, Дѝлковци и Пенда̀ньовци (Ска̀чковци), но никой досега не можа да ми каже откъде тези родове са избягали във Влашко. За Въльовци се знае, че преди да избягат във Влашко, са живели в с. Девене, а за Джанда̀рете (Уну̀ците), че водят потеклото си от кнежкия род Алковци. Маздраците са стар Алтимерски род, но забегнали чак в Бесарабия и като се връщали носели дълги копия — маждраци, отгдето идва и прякорът им. От с. Голямо Пещене дошли Дѝмовци и образуват Димовската махала. От Горно Пещене се преселили Бо̀белете, Връба̀нчовци, Величко Гора̀нов, Комбаля̀ците, Съ̀тровци, Тоню Недков, Трифончовци, Мамичковци, Вълчиновци и Денчовци. От с. Буковец придошли Бу̀ловци, Йордан Нѝнов (О̀прови), Зла̀тковци, Ра̀ловци и Ра̀лчовци. Мангу̀шете идват от с. Га̀личе, Правѝлците (Па̀совните) — от с. Мраморен, Дрънда̀рете (Пембѐнете, Тупа̀ньовци и Туртаковци) — от с. Громшин, а от с. Вировско, от рода Кота̀ците, е потеклото на Кикирѝзете, Пѐнговци, Попо̀вци и Суджу̀ковци. От с. Хубавене — бившо Уйовѐне, идват Дѝшовци (Свра̀ковци и Чу̀ковци), а от с. Кунино се преселват Фандъ̀ците (Гѐтовци, Йо̀шкинци, Лютѝковци и Мѝлчовци).

Старата църква в Алтимер е била плетарка и не се знае кога е строена. Намирала се е около Дѝнковци, гдето беше Черко̀вния геран. В тази църква е свещенодействал първият алтимерски учител поп Георги Манов, преселник от с. Реселец. Негови наследници в Алтимер са Полулѐевци, а син му е учителят Мано Георгиев. Днешната каменна църква Св. Параскева е построена от камък в 1894 г. от майстор Генчо Ганчев от гр. Трявна (архив на Врачанската митрополия, дело № 12 от 1896 г.). Училището при поп Георги е било килийно, а през 1865 г. в него учителства първият учител мирянин Васил Петков от гр. Лом.

Вероятно през XVIII в. в Алтимир дошли българ-мохамедани (помаци) от Ловчанско и Тетевенско. Това са родовете Паралѝковци, баба Шо̀на Баячката, Вълко Коста̀ньов, Да̀нчията и Тата̀рията. Те са живели в селото, но последните три рода се изселват в циганската махала и се смесват с циганите. От Гръцка Македония идват Бѐновци, които бяха също помаци и живееха в селото. От тях баба Гена беше влаинка-християнка.

През 1865 г. в Алтимер са заселени от турската власт татарски колонисти. Те имали селище в м. Тата̀рски тра̀пове (мястото е заселено от квартал Гарата) и са живели тук до есента на 1877 г., когато се изселили в Анадола от страх пред настъпващите руски освободителни войски.

Алтимер е родното място на двамата герои от национално-освободителната борба: Йото Мильов Стефанов — Фандъшки, и Герго Миков Нюшаковски — Комитата. Първият е участвал в Ботевата чета, а отпосле като опълченец загива при отбрана на Самарското знаме в боя при Стара Загора на 31 юли 1877 г. (Руменин, Р., Българското опълчение 1877–1878 г. Личен състав. С., 1978, с. 316, № 5661; Николов, Б., Подвигът. — Алманах „Околчица“, 1980, с. 135–138). Герго Миков Комитина през 1876 г. участва в четата на Панайот Хитов и Филип Тотю в Сърбия, а после е опълченец в Освободителната война и в боевете на Шипка е ранен (Николов, Б., Алтимир през вековете., 1961, с. 24–28). Северозападно от Алтимер на височината Прапора или по-точно м. Стоянов гроб е лобното място на Ботевия четник Стоян Димов Стоянов, наричан още Стоян Войвода, роден в 1842 г. в с. Казанка, Старозагорско (Николов, Б., Стоян Войвода. — Алманах „Околчица“, 1981, с. 89–94). Стоян Войвода е загинал в неравен бой с турците на 18 май (ст. стил) 1876 г. или на другия ден след преминаване на четата. Неговата гибел се чества всяка година на 3 юни (Костадиновден) по името на оброка, където е загинал.

В землището на Алтимер има общо около 204 имена на местности, от които само едно на -_ец_. Стари по произход са Об/в/ръшѝна, Пра̀пора и Сту̀блата. Сложното старо склонение е запазено в Ка̀лни брод и Мѐчи лъг. Повече стари имена не са запазени, щото селото е прекъсвало живота си в края на XV в. и в края на XVIII в.