Метаданни
Данни
- Серия
- Иглата
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Needle [= From Outer Space], 1950 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лъчезар Живин, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ИГЛАТА. 1994. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.33. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Лъчезар ЖИВИН [Needle / Hal CLEMENT]. Формат: 17 см. Страници: 288. Цена: 40.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
ГЛАВА IX
УЧАСТНИЦИТЕ В ИГРАТА
Боб беше изчислил точно момента на пристигането си. Учебните часове бяха приключили преди минута-две и той веднага беше наобиколен от шумна тълпа приятели и познати, а трябва да се има предвид, че децата съставляваха по-голямата част от населението на острова. Когато тук беше открито петролодобивното предприятие преди около осемнадесет години, на острова се бяха заселили само млади семейства. След продължителни възклицания, въпроси и ръкостискания по-голяма част от учениците се разотидоха, а около Боб останаха само най-близките му приятели.
Ловецът разпозна само един от тях, когото беше запомнил от онзи паметен ден на плажа. Извънземният не беше дотолкова свикнал с човешките черти, за да може да запомни бързо нечие лице, но чорлавата, огнена на цвят коса на Кени Райс не можеше да не се запомни. От разговора детективът успя да разбере кои са били другите участници в пикника на плажа, а също така да свърже имената им с определени лица: това бяха Норман Хай и Ху Колби — най-вероятно същият, за когото му беше говорил Боб при разясняването на картата на острова. Другият, за когото беше чувал, беше Кенет Малмстром. Той беше русоляв, висок около метър и осемдесет и благодарение на този си ръст беше титулован с прякора Късия. Четиримата юноши бяха приятели на Боб от детските години и всеки островитянин, който би узнал мястото на приземяване на извънземния, въобще не би се усъмнил, че той лесно ще проникне именно в едно от петте момчета, тъй като те просто бяха родени морски скитници. Никой от компанията не се изненада, когато Боб насочи разговора към тази тема.
— Някой да се е набутвал напоследък в рифа?
— Ние не сме ходили — отвърна Райс. — Ху продъни лодката с крак и досега не сме намерили дъска, с която да я поправим.
— Надали това корито щеше да издържи няколко месеца! — Колби обикновено беше много спокойно и срамежливо момче, още повече че беше най-малкият от всички, но сега обстоятелствата налагаха по-твърда защита. Никой не можеше да оспори думите му.
— Но ако намерим лодка, можем да заобиколим по дългия път покрай южния бряг — отново се включи Райс. — През декември там се вдигна страхотна вълна и морето е запушило протока с парче корал, по-голямо от лодката в шлюза. Татко още тогава ни обеща да го взриви, но и досега не е отишъл.
— Можеш ли да го убедиш да ни позволи да го направим сами? — попита Боб. — Смятам, че една пръчка динамит ще е напълно достатъчна, а и всички знаем как се правят тези неща.
— Опитай се да го убедиш ти, ако можеш. Откак съм се научил да произнасям думичката динамит, отговорът му е само един: „Когато пораснеш“.
— А нещо ново на брега? — попита Боб. Почти целият остров беше опасан от брегова ивица, но за групата момчета тази дума имаше само едно значение.
— Можем да се поразходим малко на юг, а след това да се върнем с плуване — добави той. — Не съм се топвал в солена вода от есента.
Останалите се съгласиха и се втурнаха към велосипедите си, паркирани край сградата на училището.
По време на разходката Ловецът напълно се беше слял със зрението и слуха на домакина си и въпреки че не чу нещо, което да представляваше някакъв интерес за него, успя да свери представите си за острова. Боб например не му беше споменал за малкото поточе до лагуната, на около стотина метра от училището, а и самият той не го беше забелязал от джипа, но този път те преминаха по добре поддържаното дървено мостче, прехвърлено над водите на потока. След малко достигнаха до мястото, където Боб беше спрял джипа на идване, а след около още три четвърти миля цялата група спря, за да изчака домакина му, който се втурна нагоре по просеката за банския си. След още около четвърт миля изчакаха Райс да направи същото. После преминаха над още един малък поток, като този път водата беше уловена в широка бетонна тръба под пътя. От репликите на момчетата Ловецът заключи, че лодката, за която беше говорил Райс, е закотвена някъде към устието на този поток.
Малмстром и Колби оставиха на свой ред учебниците си и взеха плажните си принадлежности. Най-накрая групичката достигна до дома на Хай, в края на главния път, на около две мили от училището. Тук младежите оставиха велосипедите си и се отправиха пеша на изток, към билото на хълма, представляващ нещо като гръбнак на острова, по чийто склон бяха накацали домовете им.
След като изминаха половин миля сред гъста тропическа растителност, а после през една сравнително по-рядка палмова горичка, момчетата излязоха на брега и Ловецът видя единственото място на Земята, което можеше да разпознае веднага. Вдлъбнатината в морския бряг, където беше заседнала навремето акулата, вече не съществуваше — водата и вятърът я бяха изличили, но всичко останало беше съвсем същото. Най-после беше стигнал до мястото, където беше срещнал Боб — мястото, откъдето навремето трябваше да започне издирването на беглеца, ако не беше лошият му късмет, и откъдето щеше да започне изпълнението на задачата си, без да се бави повече.
На момчетата въобще не им беше до детективи и престъпления. Те нахлузиха банските си за нула време и Боб вече се гмуркаше под вълните на прибоя, устремявайки се навътре, начело на групата. Неговата избеляла от зимата кожа силно контрастираше със загорелите тела на приятелите му.
Въпреки че тук пясъкът беше съвсем фин, на места имаше малки, но остри като нож парчета корал и Боб на няколко пъти поряза крака си, преди да успее да спре устремното си нахлуване във водата. Ловецът моментално се зае със задълженията си и когато момчето погледна крака си, то не видя никакви рани, което го наведе на мисълта, че краката му са станали прекалено чувствителни от непрестанното носене на обувки. Това го поуспокои и той се втурна отново напред. Той, разбира се, не можеше да си позволи да се показва кекав пред приятелите си. Ловецът беше силно раздразнен и това беше съвсем разбираемо — нима конското на кораба не беше достатъчно? Извънземният изля яда си в серия импулси, предизвикващи болки в мускулите на домакина — едно своеобразно предупреждение, което вече беше използвал и по-рано, когато искаше да покаже на предходния си компаньон, че прекалява. Но Боб беше напрегнал мускули и не усети позивните, а и да ги беше усетил, надали щеше да разбере какво означават. Той тичаше и подскачаше във водата, гмуркаше се под вълните, а приятелите му го следваха по петите. Ловецът се отказа от опитите да сигнализира, провери дали раните са добре затворени, след което се отпусна и се отдаде на справедливия гняв, надигащ се в ума му. Въпреки че домакинът му беше млад, той все пак можеше да се владее малко по-добре, а не да оставя цялото бреме на грижите за здравето си върху крехките му аморфни плещи. Несъмнено трябваше да направи нещо.
Къпането не продължи много — тук брегът не беше защитен от рифа и вълните бяха доста тежки. Скоро момчетата се почувстваха уморени и излязоха от водата. Те сгънаха бельото и ризите си, нарамиха ги и се спуснаха надолу по брега. Още преди да потеглят, Ловецът издебна удобен момент и доста строго нареди на момчето да си сложи обувките. Боб се подчини на здравия разум в думите на извънземния и се обу, като този път не позволи на суетата си да вземе връх.
След няколкостотин метра близо до брега се появи рифът, който продължаваше надолу покрай плажната ивица. По тази причина броят на изхвърлените от морето предмети намаляваше значително и самият бряг беше доста по-чист. Точно тук щастието се усмихна на момчетата — една съвсем здрава дълга и дебела дъска беше преминала по някакъв начин през бариерата на рифа и сега лежеше върху пясъка в краката им. Приятелите съвсем съзнателно се въздържаха от обсъждането на възможността въпросното благо да е доплавало от другата страна на острова, където се извършваха някакви строителни дейности. В мислите си те вече виждаха поправената си лодка. Момчетата дружно преместиха дъската над най-високата точка на прилива, а Малмстром дори написа името си на пясъка до нея. Те я оставиха на това място и се заизкачваха, за да преминат на срещуположния бряг.
На южния бряг, който опасваше цялата югоизточна страна на по-дългото разклонение на острова, момчетата не намериха нищо, заслужаващо внимание. Близо до крайната точка на тяхната разходка групичката се натъкна на изхвърленото от вълните тяло на един скат и Боб, спомняйки си как Ловецът е достигнал до брега, се наведе над рибата и започна да я изучава внимателно. Скоро до него се приближи Хай, но никой друг не се опита да разбере интереса на Боб, тъй като трупът беше престоял известно време на брега и близостта с него не обещаваше приятни усещания.
„Много добър начин за губене на време — отбеляза Ловецът, когато момчето се изправи, — доколкото това ни засяга, разбира се.“
Този път извънземният безпогрешно беше разгадал хода на мислите на Боб. Момчето тихо потвърди това заключение, преди още да си даде сметка, че не са сами.
Както се очакваше, Боб закъсня за вечеря. С общите усилия на цялата група скъпоценната дъска беше довлечена до заливчето, където беше лодката. Дългият следобед, прекаран на слънце и чист въздух, даде своите плодове. Като скъп спомен за незабравимите часове Боб отнесе у дома първите симптоми на солидно слънчево изгаряне. Дори Ловецът не беше усетил как стана това, за да се опита да накара момчето поне да се облече, а и сам да предприеме необходимите мерки.
Извънземният за разлика от Боб виждаше и положителната страна в изгарянето. То беше много по-убедителен аргумент от всички опити на Ловеца да внуши на момчето да не оставя грижата за собственото си здраве изцяло на своя гост. Той не се обади през цялата нощ, докато младежът се мяташе в леглото, без да мигне, подлудяван от допира до завивките, като остави домакина си да достигне до този извод съвсем сам. Боб беше силно раздразнен от поведението си през деня — не си спомняше някога да е бил толкова непредпазлив — и намираше единственото извинение във факта, че се беше прибрал по никое време. Но след известен размисъл осъзна, че може би не е съвсем прав в разсъжденията си, и това го раздразни още повече.
На сутринта Боб слезе на закуска без никакво настроение, демонстрирайки изгоряла до огненочервено кожа. Беше го яд на самия себе си, сърдеше се на Ловеца и едва понасяше всички останали. Баща му го погледна и се почуди дали ще е редно да се усмихне, но реши, че ще е по-добре да не го прави, и вместо това заговори с известно съчувствие:
— Боб, мислех си, че ще е редно днес да отидеш до училището, за да се запишеш, ала като те гледам, май ще е по-добре да постоиш на хладно. Не вярвам да ти мине преди понеделник.
Боб кимна облекчено — той въобще беше забравил за училището.
— Мисля, че си прав — отговори момчето. — И без това съм пропуснал тази седмица — вече е четвъртък. Все пак ми се щеше да отскоча да хвърля един поглед.
Баща му го погледна внимателно и след това отбеляза:
— На твое място бих размислил два пъти, преди да изляза на този пек с кожа като твоята.
— Той въобще не иска да мисли — отсече г-жа Кинард. — На тебе се е метнал.
Без да отговори нищо на тази забележка, главата на семейството отново се обърна към Боб:
— Все пак гледай да не се показваш много-много на слънце и ако толкова желаеш да се отдадеш на изследователска дейност, не би било лошо да съсредоточиш усилията си върху гората — там поне ще бъдеш на сянка.
— Ако ме питате, много по-просто ще е да си го нарежем и да си го опечем сами. По такъв начин поне ще спасим дрехите му, защото така и така ще стои на слънце, а пък след всяко отиване в гората и дрехите, и тялото му разкъсани до неузнаваемост — истински трънак. — Майчината усмивка сякаш нямаше нищо общо с току-що изречените безмилостни слова. Боб се усмихна накриво:
— Добре, майко, ще се опитам да налучкам златната среда.
Той се качи в стаята си и вместо някоя от фланелките си навлече стара риза с дълъг ръкав в защитен цвят, принадлежала навремето на баща му. След това слезе долу и помогна на майка си да измие съдовете — баща му вече беше тръгнал. Отдели известно време за борба с растителността, която обграждаше къщата и не на шега напираше да я погълне, и след като остави ножиците и пръскачката на местата им, потъна в гъстата гора, простираща се на юг от дома му.
Момчето постепенно се отдалечаваше от главния път нагоре по склона. То вървеше уверено, сякаш имаше някаква предварително набелязана цел, и Ловецът се въздържа от излишни въпроси, още повече че и самата джунгла едва ли беше най-доброто място за техния начин на общуване. Скоро след като бяха навлезли в гората, те достигнаха до някакъв ручей и Ловецът се досети, че това навярно е потокът, над който бяха преминали вчера по моста. Тук двата бряга бяха свързани посредством едно повалено дърво, чиято полирана повърхност говореше, че този импровизиран мост се използва доста често.
Г-жа Кинард не беше преувеличила, изказвайки мнението си за джунглата. Високите дървета не бяха много, но пространството помежду им беше натъпкано с ниски трънливи храсти. Боб си пробиваше път между тях със скорост и ловкост, които говореха за натрупан дългогодишен опит. Някой незапознат ботаник сигурно би останал силно озадачен от растителността тук. Островът беше превърнат в ботаническа и бактериологическа лаборатория, чиято цел беше постигането на по-добра селекция на петролните микроорганизми и отглеждането на най-подходящите за захранването на резервоарите растения. За тази цел бяха необходими видове, които да растат бързо и да изразходват минимални количеста от минералите в повърхностния слой на почвата. Голяма част от тях бяха успели да излязат извън контрола на хората и да завладеят обширни територии.
Мястото, към което се беше насочил Боб, се намираше на около осемстотин метра от къщата, но самото промъкване до него отне повече от половин час. Най-накрая те като че ли достигнаха до върха на склона, където гората отстъпваше, и пред очите им се разкри по-ниската част на острова. Тук, където джунглата беше спряна с помощта на различни химикали, се издигаха дървета, много по-високи от тези в гората, макар и доста по-ниски от палмите на брега. Долните им клони бяха изпочупени, но стъблата им бяха обвити от лиани, представляващи отлична опора, и Боб без всякакво затруднение се изкачи на едно от тях. Сред най-високите клони имаше нещо като платформа, което подсказа на Ловеца, че момчето не се качва тук за първи път. От тази позиция, която беше доста над нивото на джунглата, практически можеше да бъде наблюдаван целият остров. Боб се огледа съвсем бавно и внимателно в кръг, за да даде възможност на извънземния да възприеме подробно всичко, което беше отбелязано или пропуснато на импровизираната им карта.
Ловецът забеляза, че както беше предположил в началото, на територията на острова имаше няколко големи резервоара, разположени върху североизточния бряг. Боб му разясни, че в тях отглеждат бактерии, които дават по-голям добив при по-високи температури, и поместването им в резервоари, изцяло изложени на слънчевите лъчи, е напълно оправдано, въпреки че през нощта активността на микроорганизмите спада.
— На пръв поглед изглежда, че са повече, отколкото трябва — добави момчето, — но вършат добра работа. Не съм сигурен колко са точно — по-голямата част от тях са на североизточния склон, единственото място, което не можем да видим добре оттук.
„Както и нещата, които са близо до края на джунглата или са вътре в нея“ — добави Ловецът.
— Разбира се, но не мисля, че очакваш да открием нашето приятелче от такова разстояние. Качих се тук, за да ти дам възможност да добиеш по-добра представа за разположението ни. Ще се наложи здравата да се захванем с издирването през следващите три дни. Със сигурност няма да мога да отлагам повече тръгването си на училище — и той кимна към дългата училищна постройка в ниското. — Ако лодката беше наред, можехме да огледаме рифа.
„А на острова няма ли други лодки?“
— Има, разбира се. Мога да взема някоя на заем, но не е много хубаво да се въртя около рифа сам. Ако нещо се случи с лодката или пък ако се подхлъзна и се нараня, може да стане много лошо. Обикновено ходим с пълен екипаж на лодката.
„Ако вземеш назаем, бихме могли да огледаме някои по-безопасни участъци, а ако не успееш, ще можем да претърсим поне тази част, която е най-близо до вашия бряг.“
— Няма да стане! Не че до най-близката част от рифа е много плуване, но днес нямам никакво настроение да се къпя в морето. Да оставим настрана това, че можеше да направиш нещо, за да предотвратиш изгарянето ми…
Момчето замълча замалко и после продължи:
— А какво стана с приятелите ми? Вчера видя ли нещо, което да ти даде някаква начална информация?
„Не. Какво очакваш да съм видял?“
Боб не отговори. След малко внимателно се спусна на земята, поколеба се известно време, като че ли не знаеше в коя посока да тръгне, и най-накрая се отправи надолу по склона към пътя, пресичащ острова, като се провираше между насажденията. Момчето все пак обясни колебанието си:
— Чудех се дали си струва да се връщам за велосипеда.
Излязоха на пътя на около двеста метра от училището и продължиха по него на изток. Боб през цялото време оглеждаше внимателно къщите, като че ли преценяваше шансовете си да заеме от стопаните им някоя лодка. Когато достигнаха до пътя, водещ към дока с дома на Тероа на ъгъла, Боб ускори крачка.
Той заобиколи къщата откъм морето, като се надяваше да намери Чарли да се труди в градината, но там бяха само двете дъщери на Тероа, които обясниха, че брат им е вътре. Боб се върна по същия път и достигана до външната врата, точно когато тя се разтвори широко, а пред него изникна самият Чарли.
— Боб! Ах, ти, Тома Неверни! Получих я!
Боб се почувства леко смутен и погледна към момичетата, които се усмихваха широко.
— Какво си получил?
— Работата, дебела главо! Спомняш ли си за какво говорихме вчера? Тази сутрин е пристигнала радиограма. Дори не зная дали в нея има анкетен лист. Мислех си, че ще трябва да опитам всичко отново.
— Аз знаех — ухили се Боб, — баща ти ми каза.
— И не си ми казал? — Тероа се опита да го докопа, но Боб бързо отскочи назад.
— Той ме помоли да не ти казвам. По-добре така, отколкото да се притесняваш през цялото време, нали?
Тероа се отпусна и се засмя.
— Предполагам, че е така. Твоят червенокос приятел ще се пръсне от мъка, той нали затова беше решил да се измъква.
— Червенокосият ли? Той какво общо има с това? Аз разбрах, че Норман е бил с тебе.
— Така беше, но идеята беше на Райс и той трябваше да дойде с нас. Беше приготвил суха храна и разни други неща, но така и не се появи. Направо ще го срина! — младежът изведнъж стана сериозен. — Не му казвай за работата! Остави това удоволствие на мене!
Тероа тръгна надолу към дока, но след миг се обърна и попита Боб:
— Отивам до Четвърти, за да си прибера нещо, което бях заел замалко на Рей. Искаш ли да дойдеш с мене?
Боб погледна към небето, но Ловецът не изказа никакво мнение и момчето пое инициативата в свои ръце:
— Не, благодаря — отвърна то. — Баржата нещо не ми е по вкуса…
Той проследи с очи новоизпечения моряк, който изчезна зад хангарите на дока, и след това пое назад по пътя.
— Това беше единствената ни реална възможност да заемем лодка — сподели Боб с Ловеца. — Сега ще трябва да изчакаме, докато приятелите ми се освободят. Като сме по-голяма група, шансовете ни да заемем лодка са по-добри, а ако не успеем, оправянето на нашата едва ли би ни отнело много време. Не успях да я огледам добре вчера, когато завлякохме онази дъска.
„А защо не взехме от младежа?“
— Неговата лодка му трябваше. Нали чу, че се кани да отиде до Четвърти — това означава резервоар номер четири, за да си прибере нещо. Човекът, за когото спомена, работи на баржата за пренасяне на „обогатените отпадъци“ от резервоарите. Чарли иска да си прибере нещата, преди да се е качил на танкера.
Ловецът веднага застана нащрек:
„Да напусне острова? Човека от баржата ли имаш предвид?“
— Не — Чарли. Ти не чу ли какво каза той?
„Чух, че говори за някаква работа, но това е всичко. Той ще напуска острова, така ли?“
— Разбира се. Чарли е син на Тероа — моряка от танкера — и е единият от двамата младежи, които са се скрили на борда с надеждата да ги приемат на работа. Не си ли спомняш — баща му ни разказа всичко още първата вечер на кораба?
„Спомням си, че разговаря с някакъв униформен на танкера — отвърна Ловецът, — но не разбрах какво си казахте, тъй като не говорехте английски.“
Боб се закова на място и се плесна по челото:
— Съвсем съм изключил!
След това замълча за миг, за да подреди мислите си, и предаде цялата история на извънземния възможно най-сбито и ясно. След като разказът приключи, Ловецът се умълча.
„Значи този Чарли Тероа е напускал острова след моето приземяване — най-после каза той — и скоро ще го напусне пак. Твоят приятел Норман Хей също го е напускал веднъж. За бога, ако си чул и за други, кажи ми!“
— Няма такива, стига да не искаш да включим в сметката бащата на Чарли, но предполагам, че той не е прекарал много време на брега. А ако говорим за двамата нелегални пътници, те не са слизали никъде и ако нашето приятелче е с тях, то не би могло да се измъкне, освен ако не е решило да поплува.
„Може би си прав, но ограниченията за слизане вече няма да важат за младежа, когото току-що видяхме. Трябва да го проверим, преди да е отплавал! Помисли, моля те, как бихме могли да го направим!“
За първи път през този ден Боб забрави за изгорялата си кожа и продължи по пътя, погълнат от мислите си.