Хал Клемент
Иглата (20)

ГЛАВА XX
ПРОБЛЕМ ДВЕ — РЕШАВАНЕТО

Когато достигна до подножието на хълма, Боб се сети за нещо и спря, за да се посъветва с Ловеца:

— Ако успеем да направим престоя на беглеца в баща ми непоносим или невъзможен, може ли той да го нарани по някакъв начин при излизането си?

„Определено не. Ако попадне или бъде поставен в такова положение, той просто ще си излезе. Естествено, ако реши да си тръгне при тези обстоятелства, както ти бях обяснил навремето, би могъл да удебели ретината на очите му или пък да го парализира за известно време, за да не бъде видян.“

— Но ти си ми казвал, че не си сигурен дали ефектът от парализата ще е само временен.

„Не съм — отвърна извънземният. — И ти обясних защо.“

— Така е. Точно затова искам да се опиташ да го направиш, и то върху мене. Мястото тук е удобно — дърветата ме скриват от пътя. — Тонът на Боб коренно се различаваше от предишното полушеговито подканяне и Ловецът разбра, че сега работата е сериозна.

„Още предишния път ти казах, че не искам да го правя“ — възпротиви се той.

— Както ти не желаеш да ме излагаш на опасност, така и аз не желая да подлагам баща си на излишни рискове. Имам една идея, но не мога да ти я кажа, докато не обмисля всичко. Хайде!

Момчето седна до един храст край пътя и зачака. Ловецът изпитваше отвращение при мисълта да извърши нещо подобно спрямо домакина си, ала какво друго му оставаше! Това, че Робърт можеше да се откаже от собствения си план, беше по-малката беда, но той можеше да откаже също да сътрудничи и на детектива, а това вече беше сериозно. В края на краищата структурата на хората не се различаваше чак толкова от тази на предишните му домакини, а и той щеше много да внимава. Като се успокояваше с подобни разсъждения, Ловецът се задейства.

Боб, който седеше изправен в очакване на чудото, изведнъж откри, че не усеща тялото си от врата надолу. Той залитна назад и се опита да се задържи, но ръцете и краката му не помръдваха — сякаш бяха чужди. Странното усещане се задържа около минута, след което чувствителността на тялото му се върна без характерното при изтръпване боцкане в мускулите.

— Добре — каза момчето, като се изправи. — Има ли ми нещо?

„Доколкото мога да преценя — не. Ти си по-неподатлив към въздействия и се съвземаш значително по-бързо от предишния ми домакин. Не мога да кажа със сигурност дали това важи за всички хора или е индивидуално за всеки отделен човек. Доволен ли си?“

— Мисля, че да. Ако това е всичко, което може да направи на баща ми, нямаме проблеми. Все пак ми се струва, че Дивечът би могъл да го убие, а…

„Той може да го направи — прекъсна го Ловецът — или като прекъсне главните му кръвоносни съдове, или като прекъсне изцяло нервните пътища. Но и двата начина ще изискват прекалено много време и надали в напрегната ситуация нашето приятелче би прибягнало до тях, така че можеш да си съвсем спокоен.“

— Добре — отговори Боб.

След минута той отново беше върху седалката и въртеше педалите надолу към училището, изцяло погълнат от мислите си.

И така, извънземният щеше да се постарае да остане в тялото на баща му, тъй като то е възможно най-сигурното убежище в момента. А как може да се превърне в най-нежеланото? Отговорът сам се набиваше в очи. Трудността идваше от това, как да се създаде ситуация, опасна за пришълеца, но не и за Арт Кинард, а този проблем поне за момента изглеждаше неразрешим.

Имаше и още един въпрос, за който Боб избягваше да говори с госта си. Младежът и досега не беше съвсем сигурен дали извънземният беше това, за което се представяше. Вероятността да му е хвърлил прах в очите с историята си, за да си осигури сътрудничеството на представител на единствения разумен вид на Земята, беше твърде голяма. Благодарение на плана, който разработваше в момента, Робърт щеше да получи отговор и на този въпрос, и то отговор, много по-убедителен от получения при първия му, доста несръчен опит за проверка на госта. Цялото поведение на Ловеца потвърждаваше всичко казано от него, но само делата му щяха да премахнат и последните подозрения на момчето, а планът предвиждаше възможността извънземният да докаже на практика, че не е говорил празни приказки.

По време на часовете Боб не успя да се съсредоточи в изучавания материал дори за минута. Докато траеше обедната почивка, той изобщо не се приближи до приятелите си. През следобедните занятия дълго зяпа през прозореца, докато най-сетне му напомниха, че ако продължава по същия начин, ще го оставят да си донаучи, след като другите си тръгнат. Това насочи за известно време вниманието му към уроците, които момчето подготви със светкавична бързина, тъй като много му се искаше да излезе възможно най-рано.

Боб изхвърча навън с биенето на последния звънец. Той подмина велосипеда си и продължи пеша на юг през градините. Робърт имаше две много важни причини да не взема велосипеда. Първата беше, че нямаше да му е нужен при осъществяването на замисъла му, а втората — че приятелите му щяха да останат с убеждението, че той скоро ще се върне, и така вероятността да го последват ставаше по-малка.

Боб повървя в тази посока, докато къщите го скриха от училището, а след това сви на изток, като ловко се провираше между храстите. По пътя от време на време поздравяваше хората, които срещаше — всички на острова се познаваха не по-зле от жителите на всяко обикновено селце.Беше спокоен, защото знаеше, че те за разлика от приятелите му нито ще изявят желание да го придружат, нито пък ще се заинтересуват накъде е тръгнал. След около двадесет минути излезе близо до противоположния бряг, право на юг от дока. Тук Боб зави на североизток по късия дял на острова и скоро остави билото на хълма зад гърба си. Необработваната земя беше обраснала със същата гъста растителност, с малката разлика, че нямаше дървета. Тази част от острова беше по-тясна и ако се съдеше по посоката, в която се движеше, той скоро щеше да излезе на мястото, сполучливо наречено от Ловеца „фуражното поле на резервоарите“. Но вместо да продължи надолу, Боб подсече хълма, без да излиза от храсталака. След това се заизкачва нагоре и скоро се озова на същото място, където си беше почивал през онази нощ, когато изливаха южната стена.

Долу, в ниското, строителните работи следваха своя нормален ход — мъжете се занимаваха със задълженията си, а дечурлигата се мотаеха из краката им. Боб се огледа внимателно за своите приятели, но те явно бяха отишли да поработят върху лодката или пък да събират образци за аквариума. За сметка на това баща му беше на работното си място и момчето се зае да го наблюдава, докато очакваше сгодния момент да осъществи замисъла си.

Боб беше сигурен, че днес мъжете, които поставяха защитното покритие, щяха да довършат работата си от предишния ден и рано или късно щеше да се наложи резервоарът на пръскачката да се презареди с лак. Не се знаеше дали точно г-н Кинард ще се нагърби с това, но тъй като той се товареше с всички възможни задачи, шансовете на момчето не бяха малки.

Неизвестността забележимо изнервяше момчето. Ловецът си даде сметка, че домакинът му не е бил в такова състояние от деня на първия им контакт. Напрежението обтягаше чертите на лицето му, а очите му непрекъснато шареха по строителната площадка, за да не изпуснат и най-незначителния детайл. Боб не беше обелил и дума на извънземния, откакто беше излязъл от училище. Ловецът изгаряше от нетърпение да разбере какво е намислил домакинът му. Според него момчето съвсем не беше глупаво, а освен това то беше родено на тази планета и опитът му можеше да се окаже много по-полезен от всичките изпитани номера на детектива. Ловецът превъзхождаше момчето, що се отнася до вероятните действия на врага им, но Боб явно беше намерил разрешение на прблема и извънземният се молеше да го е обмислил добре.

Изведнъж Робърт се размърда, въпреки че детективът не забеляза долу нещо да се е променило. Тръгна надолу, без да се крие. Когато стигна до бетонобъркачките, Боб сви настрана към ризите на работниците, нахвърляни на земята, и започна да проверява джобовете им. В един от тях намери кутийка кибрит, която явно бе целта на действията му, тъй като ровенето спря. Момчето се огледа наоколо и когато срещна погледа на притежателя, показа кутийката и повдигна въпросително вежди. Мъжът кимна и отново се зае с работата си.

Боб сложи кибрита в джоба си и отново се изкачи на наблюдателния си пост. Там седна и пак съсредоточи вниманието си върху действията на баща си.

Най-после това, което чакаше от дълго време, се случи. Г-н Кинард се появи с изпразнения контейнер на гръб и докато Боб се изправи, той вече се беше скрил зад далечната стена на резервоара, където обикновено паркираше джипа си.

Боб се спусна към съседния резервоар с възможно най-безгрижна крачка, като не изпускаше от очи подножието на хълма. След минута видя как баща му прелетя с джипа по пътя, а на седалката до него подскачаше празният контейнер. Всичко беше ясно — момчето имаше на разположение най-малко половин час. Джипът се скри зад контура на съседния резервоар и Боб го изгуби окончателно от погледа си.

Робърт се възползва от същото съоръжение, за да се прикрие, и в момента, когато усети, че вече никой не може да го види, си плю на петите и се втурна надолу по склона.

След минута-две момчето достигна до складовете от гофрирана ламарина и за най-голямо учудване на Ловеца се зае да ги изучава най-подробно. Тези от тях, които бяха откъм страната на хълма, бяха предназначени за съхранение на строителната техника и в момента бяха празни, а в другите, които се намираха откъм селището, се съхраняваха бидони с горива и смазочни масла. Момчето ги огледа до един. След това поспря за миг, озърна се наоколо, сякаш преценяваше нещо, и трескаво се захвана за работа.

Боб избра един празен хангар, огледа го през процепа на открехнатата врата, без да влиза вътре, и започна да прегражда входа му с двадесетлитрови туби от съседния склад. Ловецът се изуми от огромното количество, което той вземаше на всеки курс, но после се досети, че празните туби едва ли тежат чак толкова. Когато купчината стана по-висока от самото момче, то я огледа доволно и отиде до друг от съседните складове, като внимателно зачете надписите по тубите в него. За разлика от предишните тези тук не бяха съвсем празни и доколкото можеше да се вярва на етикетите, съдържаха керосин. Боб взе две от тях и ги напъха на стратегически места в купчината, а третата отвори и изля съдържанието й върху импровизираната клада и по земята наоколо. Ловецът започна да се досеща какво ще става.

„Пожар ли смяташ да правиш? — попита той. — Защо тогава използваш празните?“

— Тези също ще свършат работа. Освен това съм далече от мисълта да изпепеля половината остров.

„Но какъв е смисълът? Пламъците не биха могли да навредят на нашето приятелче, без баща ти да обгори!“

— Зная. Но ако татко е поставен в невъзможност да избегне огъня, може би Дивечът ще реши да го напусне. За всеки случай ще стоя наблизо с още една бутилка керосин и клечка кибрит в ръка.

„Отлично — Ловецът искрено съжали, че надписът не може да изрази убийствения му сарказъм. — И как смяташ да подмамиш баща си?“

— Ще видиш — гласът на момчето прозвуча с мрачна решителност и извънземният съвсем сериозно се замисли какво ли е наумил младият му приятел. След известен размисъл Боб изля върху кладата една туба смазочно масло, взе в ръка друга с керосин, и отвинти капачката й. После момчето пресече пътя и зае позиция, откъдето можеше да наблюдава дока, като същевременно оставаше скрито от погледите на евентуално минаващи хора. То се молеше това да не се случва, тъй като творението му веднага щеше да се набие в очи и замисълът му щеше да отиде по дяволите.

Боб не беше засякъл преди колко време баща му слезе надолу, нито пък можеше да прецени колко е отишло за направата на импровизираната клада, така че не беше наясно още колко ще трябва да чака. От позицията му не се виждаше никакво движение по дока. Ловецът благоразумно мълчеше и това беше добре дошло за момчето, понеже в момента нямаше намерение да отговаря на каквито и да е въпроси. Робърт не изпитваше никакво удовлетворение от начина, по който му се налагаше да действа, защото беше привързан към извънземния, но мисълта, че ще трябва да убие разумно същество и че това е неизбежно, му тежеше много. Допълнително го напрягаше и фактът, че не знаеше дали ще унищожи точно престъпника. За момче на неговите години Кинард разсъждаваше доста трезво.

Най-накрая, за голямо негово облекчение, джипът се появи от далечната страна на дока и щом стъпи на моста, Боб внимателно се изправи и се върна до кладата, като не изпускаше от очи приближаващия се автомобил. Когато превозното средство се скри зад дърветата, момчето се извърна към купчината туби, извади кибрита от джоба и приготви една клечка. След това с тих глас изрече добре обмисления си отговор на въпроса на Ловеца:

— Никак няма да е трудно да го подлъжа, приятелю. Аз просто ще бъда вътре в склада!

С последните думи Боб се приготви да драсне клечката. В този момент той очакваше да се случи най-лошото — ако Ловецът не беше този, за когото се представяше, той най-малкото щеше да го парализира, както беше направил сутринта, а можеше да се реши и на нещо по-сериозно, но при всички положения нямаше да позволи клечката да бъде запалена. Още повече че гостът му незнаеше за задните прозорци на хангара, откъдето винаги можеха да се измъкнат, ако станеше прекалено напечено. Доколкото престъпникът-пришълец му беше описан като пълен страхливец, той в никакъв случай не би рискувал собствената си сигурност. Боб беше обмислил нещата така, че извънземният да няма време да съобрази какво точно става и да реагира спонтанно. Този замисъл имаше и някои слаби страни, които не бяха убягнали от вниманието на младежа, но в общи линии беше съвсем приличен и многообещаващ.

Робърт драсна клечката без никакви пречки и я доближи до края на кладата.

Клечката внезапно изгасна.

Като трепереше от притеснение и бързане — джипът всеки момент можеше да се появи зад ъгъла, момчето припряно извади втора и този път успя. Пламъците лумнаха и започнаха да обхващат кладата. Огънят забуча силно и Боб побърза да влезе в хангара, преди пламъците да са достигнали до специално подготвената локва керосин пред входа на склада и да са му отрязали пътя. Той се прислони до вратата, спасявайки се от горещината, и се загледа към пътя.

Едва сега Ловецът се реши да заговори:

„Искрено вярвам, че знаеш какво правиш. Ако дъхът ти спре за известно време, да знаеш — това съм аз и прочиствам дробовете ти от пушека.“

Извънземният млъкна и остави домакина си да наблюдава развитието на действието. Боб се усмихна. Досега не бе имал възможност да се поздрави с успешно преминалия тест на госта.

В този момент момчето едновременно чу и видя джипа. Г-н Кинард явно беше забелязал дима и така натискаше газта, че машината просто летеше. Боб бързо прецени, че в колата няма подходящ пожарогасител, а и самият склад беше от пожароизолационни материали, така че баща му най-вероятно щеше да се качи до строежа за помощ. Но ситуацията далеч не беше безизходна.

— Татко! — извика с отчаян глас момчето.

Ако искаше баща му да си да помисли, че положението наистина е много сериозно, този вик щеше да е напълно достатъчен. Боб си беше направил сметка, че след като г-н Кинард чуе гласа на сина си, ще слезе от джипа и ще се опита да го измъкне отвътре, но явно беше подценил бързината на реакциите и съобразителността му. Мъжът постъпи по съвсем различен начин.

Когато чу гласа на Боб, идещ от вътрешността на привидно горящия хангар, Кинард отне газта и рязко изви волана в тази посока. Момчето и гостът му веднага се досетиха какво беше решил. Той явно искаше да премине през пламъците с колата и да достигне до вратата. Там щеше да вземе момчето и да се върне, преди джипът да се е запалил. Това беше много прост и изключително добър план, който явно щеше да успее, и на Боб и на неговия ангел-пазител щеше да се наложи да измислят нещо ново — разбира се, след като приключеха с някои по-подробни обяснения пред семейния съвет.

За техен късмет в този момент се намеси един страничен фактор. Скритият гост на г-н Кинард успя да схване какво става и в общи линии да си представи какво е решил да предприеме домакинът му. Престъпникът нямаше никакво желание да се приближава до купа горящи туби, които изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да литнат във въздуха и да се стоварят върху земята като огнен дъжд. Джипът вече беше на двадесетина метра от кладата и извънземният усещаше не на шега адската жега. Беглецът не разполагаше с никакво средство, с което да принуди домакина си да обърне джипа и да се отдалечи. Нямаше начин да го накара да спре колата, пришълецът явно не успя да съобрази какво беше необходимо да стори и направи това, което сметна за най-добро.

Г-н Кинард вдигна едната си ръка от волана и потри очи, което веднага сигнализира на Боб и на Ловеца, че Дивечът е започнал да действа. Но мъжът вече беше видял сина си и не можеше да бъде спрян от някакво временно премрежване на погледа. Гостът му явно разбра това и на десетина метра от вратата на склада Кинард припадна върху волана.

За нещастие на Дивеча джипът, както не беше трудно да се предположи, продължи да се движи напред и леко наляво, докато най-накрая се блъсна в стената на хангара на няколко метра от входа. Фактът, че парализираният му крак не е могъл да натиска силно педала на газта, спаси мъжа от счупване на носа.

Събитията се бяха развили прекалено бързо за Боб, който очакваше баща му да се приближи пеша, и то не толкова близо до огъня. Тубата с керосин, която държеше в ръката си, трябваше да му послужи за евентуално регулиране на обстановката, в случай че се наложеше да имитира неизбежна опасност от изгаряне, за да прогони натрапника от баща си. Сега Робърт не беше в състояние да приведе плана си в действие, тъй като поради горещината не бе възможно да се приближи достатъчно до вратата дори за да види автомобила, а за хвърлянето на запалена туба в непосредствена близост до него не можеше да става и дума. Сякаш за да направи нещата по-сложни, точно в този момент се взриви една от заложените в кладата туби. Момчето беше постъпило много разумно, като не беше използвало бензин, който щеше да вдигне всичко във въздуха. Слабият взрив успя само да разбута купчината и по горящите туби се стече нова вълна от пламтящо гориво, което спря в опасна близост до джипа.

Полуобезумелият от тревога Боб си спомни за спасителния изход — прозорците, чието съществуване беше скрил така старателно от госта си при залагането на капана. Той се извъртя и се втурна към най-близкия от тях, като все още стискаше в ръка пълната туба и подвикваше окуражително на Ловеца: „Не се тревожи! Тук има прозорец!“ В объркването си момчето беше преминало на странния френски, който говореха по островите. То ловко се прехвърли през неостъкления отвор и се втурна да заобиколи сградата. Това, което видя, го окуражи и му даде възможност отново да се съсредоточи върху основния си замисъл.

Пламъците бяха достигнали почти до джипа, но не това привлече вниманието на момчето като магнит.

Баща му все още лежеше безчувствен върху волана, силуетът му ясно се открояваше на фона на високите пламъци, а встрани от него имаше нещо друго, което тялото на човека прикриваше от непоносимата горещина на огъня. Ловецът никога не беше позволил на момчето да го види, но сега не можеше да има никакво съмнение — това беше някаква зеленикава, почти непрозрачна желеподобна маса, която все още се стичаше от дрехите на г-н Кинард. Боб моментално се скри зад ъгъла, въпреки че не видя в желето нищо, което да му заприлича на око, а след това внимателно надникна.

По всичко личеше, че извънземното същество се опитва да намери начин да се измъкне. От купчинката се проточи гъвкава тентакула, която започна да се спуска към земята. Когато достигна пространството под джипа, тя рязко се отдръпна, тъй като усети непоносимата горещина, но после продължи надолу — вероятно притежателят й беше разбрал, че ще му се наложи да избере по-малката от злините. Щом връхчето й достигна до земята, купчинката, която беше на седалката, започна да се прелива надолу. Боб се приготви за действие, но извънземният продължи да се стича още почти цяла минута.

В мига, когато и последната капчица се отцеди от джипа, Боб скочи и се втурна към колата, като все още стискаше в ръце тубата. Ловецът си помисли, че момчето веднага ще залее безпомощния пришълец, правещ отчаяни опити да се отдалечи от огъня, но то го подмина, като едва погледна надолу, избута баща си от шофьорското място, запали двигателя и изтегли джипа на около тридесет метра от кладата. Едва тогава съсредоточи вниманието си върху основната задача на Ловеца.

През това време беглецът беше успял да измине известно разстояние, като се придържаше близо до стената на хангара и развиваше възможно най-голямата скорост, на която беше способен. Изчезването на колата, която представляваше нелоша защита от непоносимата жега, го беше накарало да се разбърза. Когато видя приближаващото се човешко същество, Дивечът спря, прие формата на полусфера и от купчинката желе към момчето се проточиха изключително фини пипалца. Той явно беше решил, че то ще е следващият му домакин, поне докато намереше нещо по-добро. След това нещо като че ли му подсказа присъствието на Ловеца и престъпникът се опита да се спаси с бягство. Той вероятно съзнаваше, че е твърде бавен в сравнение с човека, и дори Боб забеляза опитите му да проникне в земята.

Все пак между рохкия пясък на плажа и трамбованата пръст на складовите площи имаше доста голяма разлика. Тук пространството между песъчинките беше много по-малко, а освен това беше запълнено с вода, така че преди още тялото на пришълеца да започне да се всмуква надолу, то вече лежеше в средата на голяма локва керосин, който Боб щедро изливаше от тубата.

Престана едва когато съдът в ръцете му се изпразни почти напълно и използва последните литър-два, за да свърже локвата с горящата клада. След това спря да погледа как огънят плъзва по посока на „жертвената клада“. Огненото езиче се придвижваше прекалено бавно според Боб, който отново извади кибрита, възпламени наведнъж цялата кутийка и я хвърли в средата на локвата керосин, възможно най-близо до купчинката желе. Този път нямаше нищо за гледане и момчето побърза да се изтегли встрани от лумналия огън.