Хал Клемент
Иглата (7)

ГЛАВА VII
СЦЕНАТА НА ДЕЙСТВИЕТО

Огромният самолет ги пренесе от Сиатъл до Хонолулу, а оттам до Апиа. От Апиа се качиха на един по-малък аероплан до Таити и в Папеете, двадесет и пет часа след като напуснаха Бостън, Боб вече можеше да покаже на Ловеца танкера, който редовно обикаляше около островите. С него щяха да изминат последните мили от дългото си пътуване. Корабът беше съвсем типичен представител на своя клас морски съдове, но извънземният не успя да го разгледа подробно, докато прелитаха над него. Тази възможност му се удаде два часа по-късно, когато Боб се увери, че целият му багаж е на място, и го превози до пристанището, където те се качиха на малък лихтер — Робърт беше единственият пътник, вписан в корабния дневник, и той ги откара до танкера, който бяха видели от самолета.

Дори Ловецът можеше да отгатне, че корабът е предназначен по-скоро за превоз на товари, отколкото за скоростни отсечки. Той беше прекалено широк за дължината си, а цялата му средна част беше заета от резервоарите и се издигаше едва метър-метър и половина над водата. Носът и кърмата му бяха доста по-високи и бяха свързани с тесни мостици, прехвърлени над трапове, които осигуряваха достъп до механизмите на клапаните и помпите. Високият тъмнокож моряк, който беше видял Боб да се изкачва по трапа, погледна към описаните съоръжения и едва чуто въздъхна. Той знаеше от опит, че е невъзможно момчето да бъде задържано настрани от накапаните им с машинно масло стъпала, и живееше в тревожно очакване на деня, когато щеше да предаде на Кинард старши не сина му, а една истинска колекция от разнообразни фрактури.

— Хе, г-н Тероа! — провикна се Боб, като се изкачи до мостика. — Мислите ли, че ще можете да ме изтраете ден-два?

— Надявам се — усмихна се морякът. — В края на краищата виждали сме и по-лошо.

Боб прие играта и като се престори на изумен, продължи разговора на странната смесица от френски и полинезийски диалект, която се използваше за общуване по островите.

— Нима твърдите, че има някой, способен да причини повече неприятности от мене? Трябва непременно да ме запознаете с този гений!

— Ти го познаваш, или по-точно познаваш и двамата. Моят Чарли и младият Хай се промъкнаха на борда преди около два месеца и останаха скрити, докато стана прекалено късно, за да успеем да ги свалим на брега. Какво да ти кажа?!

— Какво ли са искали? Ако е само заради пътуването, те познават идеално всички места, покрай които минава танкерът.

— Не само заради пътуването. Чарли беше решил да покаже, че и той може да бъде полезен, и смяташе да се хване на някаква постоянна работа на кораба, а Хай заяви, че иска да разгледа Морския музей в Папаете, без разни възрастни да му показват на какво точно да обърне внимание. Искрено съжалявам, че не можех да му позволя да слезе от кораба, докато не се прибрахме у дома.

— Не съм знаел, че Норман си пада по естествената история. Това трябва да е нещо ново. Ще видя какво го е прихванало. Предполагам, че за петте месеца, през които не съм бил тук, той е успял да се захване с всичко, което му е дошло на ум.

— Прав си, но стига сме говорили за него. Ти защо се завръщаш толкова рано? Какво се е случило? Да не са те изхвърлили от училище? — Предположението беше съпроводено с широка усмивка.

Боб повдигна неопределено рамене. Той не беше обмислял какво точно да говори, когато го питат за неочакваната ваканция, но прецени, че щом не е могъл да разбере нищо от обясненията на доктора, съвсем естествено беше и сам да не може да назове някакви определени причини.

— Училищният лекар каза, че няма да е зле да прекарам известно време у дома — отвърна момчето. — Не ми обясни защо, а пък и аз се чувствам съвсем добре. А Чарли получи ли работното място, което искаше?

Боб прекрасно знаеше отговора, но искаше по някакъв начин да смени темата на разговора.

— Разбира се, че го получи, но засега не е нужно да му го казваш — отговори морякът. — Той вече е дяволски добър моряк и си помислих, че след като е решил да продава номера, по-добре ще е да е пред очите ми. Затова се застъпих за него. Смятам, че работите ще потръгнат. Но не си и помисляй да направиш същото, ясно? — и Тероа приятелски подбутна момчето към мостика, който водеше към пасажерските каюти.

За известно време умът на Боб беше зает със спомените за приятелите му на острова и с размишления за това, което те са направили в негово отсъствие (както обикновено, кореспонденцията между тях не можеше да се нарече оживена). Момчето гледаше на острова като на свой дом, въпреки че прекарваше там съвсем малка част от годината, и в този момент петнадесетгодишният юноша беше налегнат от носталгични мисли.

Надали въпросът, който Ловецът прожектира на фона на синьото небе — тъй като Боб се беше загледал някъде високо над кърмата, би могъл да бъде по-съзвучен с настроението на момчето. Извънземният беше обмислял дълго възможните начини на действие и достигна до някои заключения по отношение на собствената си интелигентност, но това нямаше пряко отношение към издирването. Той съзнаваше, че ще изминат доста дни, преди да попадне на следите на своя враг. Неговият домакин сигурно можеше да му даде поне част от необходимата му информация.

„Боб, би ли могъл да ми разкажеш нещо повече за острова? Какви са размерите и формата му и къде са съсредоточени хората, които го населяват? Мисля си, че ние отначало ще трябва да възпроизведем възможните действия на нашето приятелче и едва тогава да преминем към издирването му. Акоо познавам по-добре сцената на действието, ще можем да преценим по-точно къде най-вероятно се намира той, за да го проследим.“

— Разбира се, Ловецо! — Боб направо изгаряше от желание. — Ще ти начертая картата му — мисля, че някъде из багажите ми все ще се намери парче хартия.

Той се отдръпна от перилата и се затича към каютата си, като въобще не обърна внимание на вибрациите, които разтърсиха корпуса на кораба при запалването на огромните дизели. Кабината му представляваше малко помещение в кърмовия сектор, в което имаше само една койка, а багажът му беше накамарен на пода — този кораб наистина не беше предназначен за пътници. След като се порови известно време в купчината куфари и чанти, Боб измъкна отнякъде едно достатъчно голямо парче хартия и като си подложи куфара, започна да чертае и обяснява кое какво е.

Островът, както го беше начертало момчето, имаше формата на буква L и пристанището му беше разположено на северния бряг в ъгъла между двете рамене. Рифът, който го отделяше от открито море, описваше огромна дъга и оформяше една много широка лагуна на северната страна на острова. В рифа имаше два просторни прохода. Боб отбеляза западния и каза, че това е мястото, откъдето обикновено минават плавателните съдове, и че редовно бива почистван от постоянно растящите корали, за да може танкерът да влиза по всяко време.

— Ние почти непрекъснато трябва да взривяваме коралите, за да успяваме да задържим канала отворен за плавателните съдове. Другият проток не ни създава особени грижи, тъй като през него преминават само малки лодки, но все пак човек трябва да си отваря очите на четири. Лагуната е плитка — не повече от четири-пет метра — и водата в нея винаги е топла. Затова там са разположени резервоарите.

Той посочи няколко правоъгълничета, нарисувани на територията на лагуната. На Ловеца много му се искаше да запита за какво точно служат тези резервоари, но реши да изчака Боб да привърши с обясненията.

— Тук — каза момчето, като посочи извивката на острова — живеят повечето от хората. Това е най-тясната му част и единственото място, където от единия бряг можеш да видиш срещуположния. Там има около тридесетина къщи с огромни дворове, които са доста отдалечени една от друга, а не слети, както беше в градовете, които видя.

„Ти там ли живееш?“

— Не! — Моливът очерта тънка двойна линия по цялата дължина на острова, явно път, завършващ откъм страната на лагуната. — Това е пътят, който води от къщата на Норм Хай. Тя е близо до североизточния край, надолу до големите хангари по средата на другото рамо на острова. И двете части представляват поредица от възвишения. Голямото струпване на къщи, за което ти говорих, се намира в падината между две възвишения, а има няколко семейства, които живеят на северния склон. Къщата на Хай, както ти обясних, е най на север. Като тръгнеш от нея надолу по пътя, минаваш покрай къщата на Ху Колби, сетне покрай тази на Късия Малмстром, след това на Кен Райс и стигаш до нашата. Сега тази част от острова не е много използвана и никой вече не се заселва там. Местността е твърде насечена и е невъзможно да се обработва, затова там се отглеждат само растения за резервоарите, и то от другата страна, където е много по-равно. Ние всъщност живеем в истинска джунгла — от къщи не се вижда пътят, а трябва да знаеш, че в сравнение с другите постройки нашата е разположена най-близко до него. Ако твоето приятелче не е успяло да се сдобие с човешко същество за домакин, а просто се е скрило някъде там, не съм сигурен дали ще успеем да го открием.

„А колко е голям островът? На твоята карта й липсва мащаб.“

— Североизточният дял е някъде около шест километра дължина, а другият — около три. Пътят през лагуната е дълъг около половин километър. Толкова е и от брега до шосето — асфалтираното, което води от пътя през лагуната до главното шосе и се пресича с него почти в центъра на селото. Това е на около два километра от нашата къща, която е почти на средата оттам до къщата на Норм.

Моливът чертаеше все по-бързо и неясно по картата, тъй като ентусиазмът, обхванал Боб, започваше да взема връх над чувството му за ред.

Ловецът, който следеше с интерес всичко досега, реши, че е дошъл моментът да разбере какви са тези резервоари, които момчето спомена нееднократно. Той запита и веднага получи отговор.

— Наричат ги резервоари за култури. В тях отглеждат някакви микроорганизми — микроби, които ядат почти всичко и произвеждат петрол като остатъчен продукт. Заради него е и цялата работа. Ние напъхваме в резервоарите всички видове отпадъци, изпомпваме петрола от тях и освен това доста често ги отваряме, за да почистим слузта и мръсотиите по дъното — адски гадна история. Хората тук дълги години са изумявали от страх при мисълта, че петролните кладенци могат да се изчерпят, докато са можели да прочетат във всяка по-добра енциклопедия, че светлините, които са виждали над блатата, са предизвиквани от изгарянето на газовете, отделяни при гниенето на всевъзможни неща под тинята. Накрая се появил някакъв достатъчно просветен човек, който направил връзка между явленията, и впоследствие биолозите размножили специалните микроорганизми, способни да произвеждат петрол вместо тежък газ. На острова няма толкова големи количества естествени отпадъци, затова цялата му североизточна част е засадена с растителност, която служи за подхранването на резервоарите. Тинята от дъната им, след като бъде извадена, се разстила отново върху почвата и служи като тор. Това е другата причина, поради която използваме само тази част от острова за целта — тинята освен че може да бъде изхвърляна само в тамошните блата, е и ужасно смрадлива, а там вятърът духа така, че отвява вонята към морето. От танкерите до пристанището има прекаран петролопровод, така че нямаме особени затруднения с разливането на петрол в крайбрежната ивица, а за пренасянето на тинята от резервоарите разполагаме с баржа.

„А някой живее ли по южния склон на възвишенията?“

— На нашия дял от острова това е наветрената страна и след като видиш първия ураган — а предполагам, че няма да чакаш дълго, — ще се убедиш, че това е невъзможно. Другият дял от острова е мястото, където са „обогатените почви“, и не познавам човек, който би решил да се засели там.

Ловецът не направи никакъв коментар на чутото и след малко те се завърнаха към въображаемата обиколка. Той имаше много добра представа — много по-добра от тази на Боб, тъй като имаше значително по-големи познания по биология, за основната дейност на острова, въпреки че не знаеше доколко това може да му влезе в работа. От обърканите и ентусиазирани разкази на Боб за различни екскурзии успя да опознае външния риф и неговите проходи дотолкова, че и сам можеше да се оправи там. Научи и за всички пришълци, живеещи върху това струпване на скали, почва и корали, което представляваше родното място на момчето.

Когато се завърнаха на палубата, вече се виждаше само централният връх на Таити. Боб го погледа известно време, сетне тръгна към най-близкия люк и се спусна в машинното отделение. Там имаше само един дежурен, който почукваше по вилката на телефона, но като видя момчето, заряза всичко и се засмя широко:

— А, ти връщаш ли се вече? Внимавай къде стъпваш! Не бих искал да те вадя от комина. Огледа ли вече двигателите ми?

— Не. Още не съм.

Боб се подчини на заповедта да не стъпва встрани от пътеката, на която се намираше, но очите му жадно опипваха циферблатите пред инженера. Той можеше и сам да разбере предназначението на някои от тях, а за останалите му обясни дежурният. Те загубиха привлекателността си веднага след като престанаха да бъдат тайнствени, и момчето продължи нататък. След малко долу слезе друг член от екипажа и започна да прави стандартен оглед за евентуални течове на гориво, различни повреди и други досадни неприятности. Боб се залепи за него и също внимателно наблюдаваше. Той знаеше достатъчно, за да бъде полезен, преди да му омръзне, и по време на пътуването изпълняваше най-различни поръчки. Така веднъж момчето се оказа незабелязано в един необезопасен участък на мостика близо до комина, докато морякът потягаше нещо по някакъв носач над него. Тази близост беше, най-меко казано, нездравословна.

Ловецът не схвана напълно възникналата опасност. Той беше работил само с машини, чиито подвижни части — в случай че те изобщо имаха такива, бяха обезопасени добре по време на работа. Извънземният забеляза нажежения комин и механизмите му, но не изпита никаква тревога, докато в един момент от него не блъвнаха пламъчета. Боб успя да отдръпне ръката си навреме, но и двамата с Ловеца усетиха внезапна изгаряща болка, причинена от струя нажежено масло. Механикът беше привършил поправката и протегна ръка напред, за да достигне с масльонката си по-навътре, но рязкото движение го беше накарало ненадейно да натисне спусъка и да разплиска неимоверно голямо количество от затопленото до доста висока температура масло. Вярно, че потегнатото място имаше нужда от известно смазване, но все пак нямаше да е зле да се избягват твърде болезнените маслени бани.

Щом се опомни от болката, механикът се дръпна назад. Той беше получил няколко сериозни обгаряния, но като видя Боб под себе си, забрави за всичко друго:

— Полях ли те? — запита с тревога той. Механикът знаеше, че съществува строго разпореждане какво може и какво не трябва да прави момчето на мостика, а ако се беше случило нещо, злополуката щеше да е станала в негово присъствие.

Боб също нямаше интерес да вдига шум около тази история, затова, като се опитваше да държи изгорената си ръка възможно най-естествено, отговори:

— Не, не, добре съм! А вие как сте? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Донеси ми крема против изгаряне от аптечката. Изгарянията не са лоши, но здраво ме наболяват. Ще ги намажа тук. Няма смисъл да безпокоиш останалите.

Боб се усмихна неопределено и тръгна да донесе мазилото. По обратния път искаше да намаже малко мехлем върху обгорената си ръка, но болката при досега го разтърси толкова силно, че се отказа от по-нататъшни опити.

Докато помагаше на ранения моряк, една мисъл прониза съзнанието му и той се затича към каютата си веднага щом привърши работата си в машинното. Нуждата да говори с извънземния нарастваше ведно с увеличаването на болката.

— Ловецо! — заговори бързо той, тъй като беше сигурен, че наблизо няма никой, който да го разсейва. — Нали можеш да ме предпазваш от незначителни травми? Виж какво можеш да направиш с тази рана — и той показа току-що полученото обгаряне.

„Това, което мога, е да спирам кръвотечението и да унищожавам болестотворните бактерии — отговори Ловецът. — Да спра болката ти в този случай ще означава да прекъсна нервните пътища — изгарянията не са порязване.“

— Добре, защо не ги прекъснеш? Много ме боли!

„Вече ти казах, че не желая да правя нищо, което може да ти навреди. Нервните клетки се възстановяват изключително бавно, ако въобще успеят, а ти се нуждаеш от ръката си, нали? Болката представлява най-обикновено предупреждение.“

— Но какво да правя, за да можеш да лекуваш нараняванията ми?

„Трябва просто да избягваш да ги получаваш и освен това аз не лекувам, а просто те предпазвам от инфекции и мога да спирам кръвотечението. Не притежавам магически способности, каквото и да мислиш за мене. Аз съм се погрижил за раната ти — обвил съм я и съм блокирал отделянето на плазма, като това намалява значително болките ти, но повече не мога да направя. Както сам си забелязал, откак съм с тебе, раните ти не са така болезнени. Мислех да не говорим за това, но след този случай настоявам да бъдеш по-внимателен в действията си — толкова внимателен, колкото и в случай, че не подозираше за моето присъствие. Иначе ще заприличаш на човек, който не спазва правилника за движение, защото си е осигурил сервизното обслужване на автомобила. Говоря ти съвсем сериозно.“

Ловецът беше направил и още нещо, за което не спомена. Изгарянето е една от травмите, при които най-често се получава шок — по-главните кръвоносни съдове се отпускат и кръвното налягане спада, губи се контрол над температурата и това обикновено води до припадък. Като осъзна тази опасност, Ловецът се обви около кръвоносните съдове и в синхрон със сърдечния ритъм на момчето известно време осигуряваше нормалното налягане в тях така, че то не усети дори характерното гадене — един от първите признаци за изгубване на съзнание.

В този ден за първи път домакинът и гостът си говореха по-рязко. За щастие Боб напълно съзнаваше, че думите на Ловеца не са увъртане, и това му помогна да потисне донякъде раздразнението от отказа на извънземния. Той се успокояваше с факта, че поне няма да получи инфекция или някакво друго усложнение.

Но все пак момчето трябваше да преосмисли периода, през който щеше да се наложи да живее с Ловеца. То си го представяше като някакъв земен рай — мислеше си, че няма да се бои от всевъзможни рани, натъртвания и други травми от този род, но ето че не се получаваше точно така. По едно време му се искаше дори да запита извънземния какво може да направи, че да не го хапят разните там комари и други мушици, но сега му беше неудобно дори да помисли за това. Боб трябваше само да изчаква и да наблюдава.

Над тях се спусна тиха и спокойна нощ. Боб, вече приключил с проверките на техническото състояние на кораба, остана до късно на командния мостик, като мълчаливо гледаше морето и от време на време разменяше по някоя дума с рулевия. Към полунощ най-после тръгна към кърмата. Там постоя известно време, като наблюдаваше разпенения и проблясващ в мрака килватер на танкера, и си мислеше за приликата между необятния океан и неизбродната планета, която Ловецът може би трябваше да претърси. Най-накрая се отправи към каютата си.

През нощта вятърът се усили и на сутринта, когато Боб се появи на палубата, вълната беше доста висока. Това беше удобен случай за Ловеца, който веднага се зае с причините за морската болест и на нейната същност, но в края на краищата откри, че беше невъзможно да се направи нещо за момчето, без да се увреди вестибуларният му апарат. За късмет на Боб след няколко часа вятърът утихна и вълнението спадна — танкерът беше минал по периферията на бурята.

Момчето бързо забрави неразположението си и отново се присламчи към екипажа, тъй като много добре знаеше, че няма да стигнат до острова преди пладне. През цялата останала част от сутринта той се щураше между носа и мостика, като нетърпеливо се взираше в далечината към родния дом, към приятелите и към опасността, въпреки че не си даваше съвсем ясна сметка за нея.