Хал Клемент
Иглата (17)

ГЛАВА XVII
ДОКАЗАТЕЛСТВОТО

В сряда сутринта Боб тръгна за училище по-рано от обикновено, за да има възможност да изпробва още едно от веществата в списъка, преди да влезе в час. Той не знаеше кога точно ще се появи Тероа за ваксината си, но никак не желаеше да присъства и затова се изнесе възможно най-бързо от лекарския кабинет. Часовете минаха както обикновено. След като ги освободиха, момчетата се събраха и решиха днес да не се занимават с лодката, а да отидат отново до строежа. Само Малмстром направи изключение, като си тръгна, без дори да спомене нещо определено за плановете си. Боб го проследи с поглед, в който се четеше нескрито любопитство. Много му се искаше да го последва, но нямаше никакъв повод да го стори, а освен това Хай и Райс бяха тези, които оглавяваха листата. Строежът по мнението на момчетата вървеше доста бавно. Стените, които се подготвяха за изливане, бяха по-сложни от технологична гледна точка. Панелните секции този път не само бяха дълбоко вкопани в земята, както предишните, но и се налагаше в крайните участъци да бъдат припасвани към дъното, т.е. на около пет метра над терена. Това изискваше да се използват значително по-дълги подпори, тъй като стандартните се оказваха прекалено къси. Самият терен допълнително усложняваше работата — той беше толкова неравен, че се налагаше всяка подпора да бъде измервана и изрязвана според случая. Г-н Кинард сновеше непрекъснато между стените и автоматичния трион със сметачна линийка в ръка, като току вадеше от джоба си рулетката, за да провери нещо.

Тежките греди бяха пренасяни от големия куп до триона, а оттам — до стените по възможно най-бързия начин. Боб, почти безразличен към убожданията на треските, и Колби, който си носеше чифт брезентови ръкаваци, се включиха да помагат. Хай и Райс се въоръжиха с гаечни ключове, след което Рижия успя да изпроси разрешение и двамата се захванаха да затягат болтове по улеите, свързващи бетонобъркачката с изкопите за основи на стените. Те бяха положени върху дървено скеле и почти по цялата си дължина минаваха високо над терена. На момчетата не им пукаше, че непрекъснато трябва да шарят нагоре-надолу, но мъжете с радостна готовност отстъпиха местата си на бодрата смяна, още повече че работата върху скелето беше съвсем безопасна.

Полагането на защитния слой върху южната стена все още не беше завършено, обаче работниците не позволяваха на момчетата да се навъртат наблизо. Единствено Боб, и то само веднъж, се включи в тази работа, като откара до дока резервоара на машината, за да бъде напълнен отново с флуорен лак. Не можеха да го държат близо до строежа, тъй като при нормални температурни условия започваше да се полимеризира независимо от наличието на инхибитора. Цялото количество беше в хладилните камери на дока, където се съхраняваше при възможно най-ниската температура. Самото слизане до долу отне две-три минути, но момчето трябваше да изчака почти половин час, докато резервоарът бъде почистен и напълнен отново — ако в него останеше дори и най-малкото количество от стария лак, това можеше да доведе до големи неприятности. Не съществуваше разтворител, който да се справи с покритието, след като то се втвърди. Единственият начин да се почисти след това беше просто да се претопи самият резервоар.

Когато Боб се върна, завари Райс да заклинва опорните стълбове за диагоналните греди. На въпроса, защо вече не е на скелето, Кен развеселено отговори:

— Изтървах един болт и едва не улучих баща ми. Той ми каза да слизам долу, преди да съм убил някого. Чете ми конско почти през цялото време, докато те нямаше. Каза или да работя тук, долу, или да ме няма. И освен това ми обясни, че тук е просто невъзможно да изтърва нещо върху някого. Не зная как би реагирал, ако изхвърчи главата на бойния чук, с който набивам клиновете — виждаш ли как се клати?

— Ако не забележи, няма да каже нищо. Ти най-добре вземи да я закрепиш, това не е шега работа!

— Имаш право — Райс пооправи чука и се захвана отново с клиновете.

Боб се огледа наоколо за нещо интересно, с което да се заеме. Известно време помага на баща си, като държеше единия край на рулетката, след това се опита да се включи в пренасянето на петдесеткилограмовите торби с цимент до бъркачките, но беше прогонен на мига. В крайна сметка се захвана с проверката на отделните секции преди поставянето на гредите, като всеки път се изкачваше догоре по една сгъваема стълба с нивелир в ръка и сериозно изражение на лицето. Тази работа беше достатъчно отговорна, за да задоволи изискванията му, не беше особено трудна и най-важното — беше безопасна, за да не се опитва баща му да го отстрани.

Докато работеше, внезапно си спомни, че веднага след училище трябваше да отиде при лекаря за следващия тест. Подобно на всички конспиратори на този свят, на него просто не му идваше наум, че не е нужно да търси обяснения за своите действия. Затова момчето остана на работното си място, като се мъчеше да измисли някакво извинение, така че с тръгването си да не предизвика никакви подозрения у околните. Мъжете може би нямаше да обърнат внимание, но там бяха приятелите му, а дори и да ги нямаше, наоколо се въртяха цял куп дребосъци, които сигурно щяха да любопитстват накъде е тръгнал. Поне Боб си мислеше така.

Фантазиите му бяха прекъснати от Колби, който все още затягаше болтовете по улеите и в този момент се оказа точно над Робърт:

— Я виж! Самият Чарли идва! Мислех си, че Късия е отишъл при него.

Боб погледна надолу към пътя и установи, че Ху е прав. Тероа бавно се изкачваше към строежа. Оттук не можеше да се види изразът на лицето му, но от начина, по който се влачеше, и от отчаяно отпуснатите му рамене Робърт се досети, че младежът вече е бил при доктора. Тежки угризения завладяха ума на младия Кинард. Прищя му се да се изкачи по стълбата и да се скрие върху бетонните блокове, за да избегне неприятната среща. Все пак успя да устои на този панически порив и остана на място.

Чарли вече се беше приближил достатъчно, за да могат да се различат чертите му. Неговото лице беше загубило характерното си весело изражение и сега бе по-скоро безизразно. Той едва-едва отговори на поздравите на изпълнените със завист малчугани, покрай които мина. Мъжете разбраха, че нещо не е наред, и си замълчаха тактично, но думичката такт изглежда беше напълно непозната на Кенет Райс.

Той работеше на десетина метра по-надолу от Боб. Кенет все още набиваше клинове с бойния чук, който изглеждаше несъразмерно голям в неговите ръце, защото момчето беше по-скоро дребно за годините си. Когато Тероа наближи, Райс спря да блъска и го поздрави:

— Здравей, Чарли! Готов ли си за отплаването?

Без да промени изражението на лицето си, Чарли му отвърна с абсолютно равен глас:

— Не заминавам.

— На борда нямат достатъчно легла ли? — това беше доста кървава шегичка и Райс веднага съжали, че се е изплъзнала от устата му, тъй като по принцип беше много дружелюбен и добросърдечен, въпреки че понякога не дообмисляше нещата. Кенет не се извини — просто нямаше време да го направи.

Тероа, както правилно беше предположил Боб, идваше направо от срещата си с д-р Сийвър. Той беше очаквал получаването на работата с месеци, вече цяла седмица планираше тръгването си и което беше най-лошото — беше разтръбил навсякъде, че заминава. Заключението на доктора, че ще трябва да изчака до следващия курс, беше непоносимо тежък удар за младежа. Той не виждаше никаква причина за принудителното забавяне. Мота се безцелно около час и нещо, преди нозете му да го отведат до строежа. Всъщност ако Тероа се беше замислил за миг накъде върви, едва ли щеше да отиде на това място — там просто не можеше да се разминеш от строители и хлапетии, а точно в този момент младежът надали беше особено предразположен към общуване. Колкото повече си мислеше той, толкова по-несправедлива му изглеждаше постъпката на доктора. Шегичката на Райс, която нямаше нищо общо с тактичността и добрия тон, при тези обстоятелства беше доста неблагоразумна.

Чарли не се замисли нито за миг. В момента на репликата той се намираше на около един-два метра от Райс и реагира светкавично — извърна се и се нахвърли върху Кен.

Шегаджията показа добър рефлекс и това го спаси от сериозно нараняване при първата атака, в която Тероа вложи цялата си ярост и сила. Кен отскочи назад, хвърли чука настрана и зае отбранителна позиция. Чарли излезе извън кожата си, когато юмрукът му увисна във въздуха. Той бързо достигна отново до противника си и ръцете му заработиха с методичността и скоростта на млатилата на добре поддържана вършачка. Райс, чийто път за отстъпление беше отрязан напълно от бетонните блокове, беше принуден да приеме боя.

Мъжът, на когото помагаше Кен, беше толкова изненадан, че в първия миг не можа да реагира. Боб беше доста далеч, а Колби нямаше как да се смъкне отгоре. При тези благоприятни условия боят се разгоря с цялата сила и ярост, на която бяха способни момчетата. Отначало Райс само се защитаваше, но след като първият удар на Тероа премина през глухата му отбрана и намести ребрата му, загуби търпение и се зае сериозно с нападението.

Фактът, че беше с три години по-голям и с една глава по-висок, даваше определено преимущество на Чарли. Личеше си, че и двамата са доста далеч от бокса, но това ни най-малко не им пречеше да си разменят прилични удари. След една изключително успешна серия от крошета в главата на противника Тероа беше сразен от тежък удар в областта на слънчевия сплит.

Той инстинктивно свали гарда си и отстъпи крачка назад. Това беше звездният миг на Райс. Той никога не се беше боксирал, но реагира толкова точно и бързо, като че ли зад гърба си имаше дълги години на ринга. В мига, когато ръцете на Чарли се отпуснаха, Рижия пренесе цялата си тежест върху атакуващия крак и с все сила стовари юмрук върху носа на противника. Този десен прав беше фантастичен и впоследствие Кен, който иначе нямаше някакви особени постижения в сферата на юмручните спорове, си спомняше за него с много гордост и задоволство. Но в крайна сметка резултатът от удара беше нулев, защото Тероа дори не се олюля. Напротив — той се съвзе много бързо и си го върна с абсолютно идентичен удар, който беше и последният в двубоя. Мъжът, който работеше наблизо, се втурна и улови Тероа, а притичалият Боб хвана Райс. Никой от двамата не направи сериозен опит да се изтръгне и да продължи. Бързата акция по разтърваването ги беше поохладила и сега имаха възможност да осмислят станалото. По лицата им се четеше неудобство, доколкото по тях въобще можеше да се различи някакво изражение пред насъбралите се вече хора.

Дечурлигата, които съставляваха по-голямата част от множеството, възбудено приветстваха и двамата побойници, но мъжете, проправящи си път през техните редици, явно не споделяха ентусиазма им. Изразът на лицето на г-н Райс, който се беше промъкнал напред, беше такъв, че желанието на Кен за саморазправа — или по-точно това, което беше останало от него, се изпари безследно.

Самият Кен въобще не беше за гледане. Синините, с които беше покрито лицето му, бяха започнали да придобиват морав оттенък, контрастиращ с рижите му коси, а носът му кървеше обилно. Синините на противника му бяха скрити от ризата, но кървящият му и подут нос неоспоримо свидетелстваше за майсторлъка на Райс. Бащата на Кен най-после застана пред „своята гордост“ и помълча, докато всички наоколо стихнаха в напрегнато очакване. Той нямаше никакво намерение да се разправят пред хората, но всеки по-схватлив зрител би разбрал това, което му се щеше да каже. След около минута г-н Райс тихо изрече:

— Кенет, най-добре ще е да отидеш да си измиеш лицето и да изчистиш петната от кръв по ризата си, преди да ги е видяла майка ти! С тебе ще си поговорим по-късно!

След това се обърна и заговори на Тероа:

— Чарлс, много ще се зарадвам, ако се съгласиш да отидеш с него и да направиш същото. И освен това бих искал да зная причината за цялата тази глупотевина.

Момчетата не му отвърнаха нищо и засрамени от самите себе си, тръгнаха надолу към лагуната. Боб, Норман и Ху ги последваха. Робърт и Колби бяха видели началото на разправията, но не казаха нито дума, тъй като самите участници в нея трябваше да си решат какво е нужно и какво не да се разказва.

Г-н Кинард познаваше добре сина си и приятелите му, за да знае, че нещата стоят именно така, и това му помогна да запази спокойствие. Той заобиколи строежа и пресрещна групичката в долния край на резервоара.

— В джипа имам сапун за солена вода — съобщи той. — Мога да отида да го взема, ако някой от вас занесе този нож на г-н Мередит горе на триона.

Той протегна ръка, за да подаде на Колби, който с готовност излезе напред, металния диск, убягнал от вниманието на момчетата до този момент. Ху прокара пръст през средата на диска и пое нагоре, а г-н Кинард се отправи към джипа си. Момчетата приеха с благодарност сапуна — особено Райс, който предполагаше каква ще е реакцията на майка му при вида на окървавената риза.

След около половин час ризата му вече беше съвсем чиста и Кен се тревожеше каква ще е реакцията на майка му при вида на двете му здраво насинени очи. Като по чудо той нямаше нито един избит зъб, но Боб и Норман, които се бяха нагърбили с оказването на първа помощ, стигнаха до извода, че ще мине доста време, преди хората да престанат да разпитват Райс с кого се е бил. Тероа беше в много по-изгодна позиция — той беше получил само един удар в лицето и подуването на носа му щеше да изчезне за ден-два.

Докато им оказваха първа помощ, всички признаци на враждебност се стопиха. Останалите се грижеха за раните им, а двамата противници се разсипаха да се извиняват един другиму. Норман и Боб бяха доста развеселени от гледката на двамата „непримирими врагове“, които изкачваха склона рамо до рамо, за да се срещнат с г-н Райс.

— Добре — отсече Хай най-накрая. — Ще казваме, че Рижия си го е изпросил. Надявам се да няма много неприятности. Чарли го подреди достатъчно. Нашите пиленца дълго ще си спомнят за този бой.

Боб кимна утвърдително:

— Като че ли наистина не беше най-подходящият момент за заяждане — точно след като Чарли каза, че не заминава. Трябва да се е чувствал много кофти.

— Аз не съм го чул. Казал е, че няма да заминава? Това е нещо ново за мене.

— И аз не съм чул — усети се навреме Боб, който по време на разпрата се намираше доста далеч, за да е чул каквото и да е, пък и след това нямаше време за обяснения, всичко се разви толкова бързо… Предполагам, че вече няма да е удобно да ги разпитваме, още повече че той сигурно е съобщил новината на Рижия. Ако искаш, да отидем да видим какво става.

— Не мисля, че ще е много удобно. Освен това още не съм сложил мрежата на басейна. Толкова време глътна поправянето на лодката! Какво ще кажеш — да отидем и да я поставим. Нямаме нужда от лодка, мрежата е на островчето. Ще стигнем дотам с плуване.

Боб се поколеба. Моментът беше много удобен да отскочи до доктора и да изпробват следващото вещество от списъка — въпреки че тази идея не го очароваше особено, но той все още не знаеше как да се оттегли, без да издаде истинските си мотиви.

— А какво става с Ху? — попита Боб. — Той още не се е върнал. Може би ще иска да дойде с нас?

— Най-вероятно си е намерил някаква работа горе. Аз ще отида, ако не ти се ходи с мене до басейна. Ще тръгваме ли или имаш някаква друга работа?

— Да, имам нещо предвид — отвърна Боб. — Мисля, че няма да е зле да го свърша сега.

— Добре, в такъв случай — доскоро.

Без да се оглежда, Хай се заизкачва обратно по склона по следите на побойниците, чиито дребни фигурки се виждаха в далечината, докато Боб се чудеше дали приятелят му не го подозира в нещо. След това се обърна и тръгна покрай брега по посока на доковете. Вървеше бавно, тъй като трябваше да обмисли доста неща. Нито Боб, нито пък Ловецът имаха желание да разговарят в момента. Всеки от тях беше погълнат от собствените си мисли.

Когато се изравниха с дока, те свиха нагоре по пътя, преминаха покрай къщата на Тероа и скоро стигнаха до дома на лекаря. Там всичките им планове се объркаха, тъй като на вратата висеше табелка, че докторът е на адрес и не се знае кога ще се върне.

Вратата на приемната никога не се заключваше. Боб знаеше това и след известен размисъл отвори и влезе вътре. Тук той можеше да седне и да почака. Докторът навярно нямаше да се забави много. Освен това в кабинета имаше много книги, които може би щяха да се окажат интересни или поне полезни. Момчето прегледа полиците и си избра няколко по-обещаващи заглавия.

Оказа се, че за непросветен човек четенето им е почти непосилен труд. Това бяха съвсем специализирани трудове, предназначени за професионалисти, и когато стигна до медицинската терминология, момчето разбра, че е най-добре да се откаже. Боб съвсем не беше глупав, но просто не притежаваше необходимите познания, за да разбере по-голяма част от написаното. Затова умът му често се откъсваше от текста и бродеше незнайно къде.

Необикновените събития от отминалия следобед, свързани предимно с техния проблем, изцяло бяха завладели мислите му. Досега той не беше питал Ловеца за мнението му по заключението, до което бяха стигнали с доктор Сийвър — че най-подозрителни са Хай и Райс. Момчето се въползва от възможността да го направи.

„Не ми се иска да критикувам усилията ви — отвърна Ловецът, — тъй като ми се струва, че дори и да грешите в заключенията си, вие все пак имате някакви основания за това. Предпочитам да не ти казвам мнението си относно Райс и Хай, нито пък за другите, защото различията в становищата ни ще разколебаят вижданията ти по въпроса, а ако целях това, просто щях да се захвана съвсем сам с цялата работа.“

Въпреки че Ловецът говореше индиректно, Боб разбра, че извънземният не е съгласен с техните рзсъждения. Той не можеше да си обясни защо. Изводите, до които бяха достигнали предишната вечер с г-н Сийвър, изглеждаха съвсем логични. След малко Робърт реши, че това е така, защото детективът знаеше за Дивеча повече, отколкото те можеха да научат през целия си живот.

Но все пак къде беше грешката им? Ако трябва да бъдем точни, те дори не бяха достигнали до някакви определени заключения, просто бяха обсъдили възможностите. Ловецът оспорваше тяхното мнение — в такъв случай беше сигурен в своето.

„Не съм сигурен в нищо“ — гласеше отговорът, след като Боб изложи хода на мислите си пред детектива. Момчето се зае отново да обмисля всичко. Хрумна му нещо ново, но то не успя да го сподели с Ловеца, тъй като отвън се чуха стъпките на доктора. Боб скочи нетърпеливо на крака и в момента, в който входната врата се отвори, се обърна към влизащия Сийвър с думите:

— Нося ви новини. Можете да пуснете Чарли да отплава утре, освен това можем съвсем спокойно да свалим подозренията от Рижия!