Хал Клемент
Иглата (10)

ГЛАВА X
МЕДИЦИНСКОТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Боб успя да прикрие загрижеността си, когато се прибра по обяд, а и майка му беше прекалено заета с проблема, който я занимаваше от сутринта, за да забележи нещо. Цяла сутрин тя се чудеше как да убеди сина си да посети островния лекар и малко преди да се отчая съвсем, й беше хрумнало, че слънчевото изгаряне на Боб е идеална възможност. Г-жа Кинард не успя да обсъди това с мъжа си, тъй като момчето се завърна преди него, но предполагаше, че той няма да има нищо против. Тя заговори за прегледа веднага щом приключиха с обеда.

Г-жа Кинард въобще не се беше надявала на толкова лесна победа — дори не стана нужда да го убеждава. Боб вероятно се срамуваше от полученото изгаряне и майка му предполагаше, че той надали би се съгласил това да се разчуе. Ето защо остана изумена, когато момчето прие без всякакво мърморене предложението й да отскочи следобяд до кабинета на доктора, но успя да запази присъствие на духа и не се издаде.

В действителност умът на Боб беше зает с проблема защо Ловецът не отговаря на някои от въпросите му, които се отнасяха до подробностите около разкриването на Дивеча и за действията им след това. Ако извънземният знаеше отговорите — добре, но момчето все повече и повече беше измъчвано от съмнението, че невидимият му гост също не е много наясно. Следователно се налагаше Боб сам да поразмърда ума си, обаче за да има все пак някаква полза от идеите му, той трябваше да научи нещо повече за расата на Ловеца. Извънземният му беше казал, че е вирусоподобен — идеално, момчето щеше да проучи всичко за вирусите, а най-логичното беше да потърси информация за тях в лекарския кабинет. Боб знаеше, че ще е доста подозрително, ако сам започнеше да напира да отиде, и дори не се замисли защо майка му го съветва да посети лекаря — това предложение му дойде като манна небесна и той прие, без да се колебае.

Д-р Сийвър познаваше Боб така добре, както и всеки жител на острова. Той беше прочел заключението на училищния лекар и напълно споделяше мнението на г-н Кинард по въпроса, но много се зарадва на възможността да прегледа момчето лично. Все пак се сепна, когато видя алената му кожа:

— Боже мой! Ти май вече си отпразнувал завръщането си?

— О, докторе, недейте и вие! Аз най-добре си зная какво ми е!

— Сигурно е така. Добре, сега ще се погрижим за кожата ти и ще се почувстваш по-добре.

Докторът се захвана за работа, като междувременно не спираше да говори:

— Ти май вече не си онова момче, което беше. Още си спомням колко разумен и внимателен беше навремето. Боледувал ли си наскоро — там, в твоето училище?

Боб не беше очаквал този въпрос толкова скоро или по-точно не под такава форма, но се беше подготвил да извлече максимална изгода от него:

— Въобще не съм се разболявал. Можете да ме преглеждате цял ден и пак няма да откриете нито един микроб.

Лекарят го погледна над очилата си:

— Това, разбира се, е възможно, но не е никаква гаранция, че всичко е наред. Твоето изгаряне например не може да бъде приписано на микробите.

— Добре, веднъж си изкълчих глезена, освен това няколко пъти получавах рани, но тези неща не се броят. Вие говорехте за болести, а тях можете да установите единствено с микроскопа си, нали?

Лекарят се усмихна, като си мислеше, че знае накъде бие момчето:

— Витаги е много приятно да откриеш някого с такава трогателна вяра във възможностите на медицината — каза той. — Но мисля, че няма да мога. Изчакай за миг и ще видиш защо.

Лекарят довърши работата си, прибра съда с мехлема против изгаряне и извади от шкафа прекрасен микроскоп. След като се порови известно време сред подредените и леко прашни предметни стъкла, той намери това, което му трябваше, и започна да слага препаратите под микроскопа един след друг, като междувременно обясняваше:

— Това, което виждаш в момента, може да бъде разпознато лесно. Това е протозон — амеба от вид, предизвикващ болестта дизентерия. Той е по-голям, отколкото обикновено са болестотворните организми.

— Виждал съм подобни в часовете по биология в училище — каза Боб, — но не знаех, че предизвикват болести.

— По-голямата част от тях не, но виж сега този, който е доста по-дребен. Предишният не беше истински микроб, обаче този тук при благоприятни за него условия би предизвикал коремен тиф, въпреки че на острова не сме имали отдавна такъв случай. Следващият микроб е още по-малък и предизвиква холера.

— Прилича на саламче със завързан за единия му край конец — отбеляза Боб, като откъсна поглед от микроскопа.

— Можеш да го разгледаш по-добре с обектива за голямо увеличение.

Д-р Сийвър постави нужния обектив и седна на стола си, докато Боб погледа още малко.

— Това горе-долу е пределът на възможностите на моя уред. Има и още по-малки бактерии — някои от тях са вредни, други не. Има и още по-малки организми, наричани рикетсии, които може и въобще да не са бактерии, има и вируси.

Боб вдигна очи от микроскопа и успя да постигне най-трудното — да изглежда достатъчно заинтересуван, без да издава, че именно това е била целта на посещението му.

— А можете ли да ми покажете вирус? — попита той, като предварително знаеше отговора.

— Тъкмо това се опитвам да ти обясня. Съвсем малка част от тях са заснети с помощта на електронен микроскоп — изглеждат малко като холерния микроб, който ти показах, и това е всичко. Всъщност думата „вирус“ дълго време е била израз на пълно незнание. Лекарите са стоварвали вината за болестите, които по една или друга причина приличат на предизвиканите от живи организми, подобни на тези, които ти показах, но чиито причинители са оставали неоткриваеми. Наричали са ги „неподатливи на филтриране вируси“, защото е невъзможно да се направи достатъчно фин филтър, в който те да бъдат задържани след прецеждане на секрета от болен екземпляр. Учените дори са успели да изолират вируси по химичен път и да ги кристализират, като при повторното разтваряне на тези кристали във вода вирусите причиняват същата болест, както и преди. Лекарите са правили опити, за да преценят размерите, формата и другите качества на вирусите, дълго преди да успеят да ги видят. Някои учени са мислели, а и още продължават да защитават това мнение, че вирусите са молекули, при това доста големи — значително по-големи от албуминовите. Нали си спомняш за албумина — белтъка на яйцето? Прочел съм няколко съвсем прилични книги по въпроса. Ти би могъл да постъпиш като мене, ако това те интересува.

— О, разбира се — отвърна Боб, като се стремеше да не изглежда прекалено въодушевен. — Да ви се намира някоя тук?

Лекарят се порови в съседния шкаф и след малко се върна, прелиствайки набързо обемиста книга:

— Тук нещата са обяснени добре, но ме притеснява, че е малко по-специализирана. Ако искаш, разбира се, можеш да я вземеш. Имах една друга, която беше по-подходяща за твоето ниво, но я дадох на някого.

— На кого точно?

— На някого от твоите приятели. Чакай да си спомня — на младия Норман Хай. Той напоследък живо се интересува от биология. Може би вече си чул за опита му да разгледа музея в Таити? Не зная точно кое го привлича по-силно — моята професия или тази на Ранс от лабораторията. Взе книгата преди доста време — трябва да има няколко месеца. Можеш да я вземеш от него.

— Непременно, благодаря ви! — Боб беше обмислил много сериозно следващите си думи. — А можете ли да ми кажете още нещо за химическото изолиране, за което споменахте преди? Звучи ми малко странно — да идентифицираш живи същества по химичен път…

— Както вече ти обясних, има известни съмнения дали вирусите са живи организми. А в тестовете, за които питаш, няма нищо необикновено. Чувал ли си за серумите?

— Да, но винаги съм мислел, че това са някакви вещества, които използвате за имунизиране против различни болести.

— Точно за това става дума. Но най-правилно би било да разглеждаме тези реакции като чисто химични. Тъканите на едно същество от определен вид винаги се опитват да се преборят със серума, направен от тъканите на същество от друг вид. Вземаме например животно, привикнало към човешки серум, и въз основа на реакцията на серума от това животно и някое непознато вещество можем да заключим дали то съдържа човешка тъкан или не. За отделните случаи, разбира се, нещата малко се видоизменят, но това е един от начините да се докаже например дали следите от кръв или друго органично вещество са от човек или от животно.

— Разбирам, сега вече разбирам — каза Боб замислено. — А в тази книга има ли нещо по въпроса?

— Не. Мога да ти дам нещичко по тези проблеми, но трябва да те предупредя, че те са доста сложни дори за дипломираните химици. Коя професия те влече?

— Какво? А, разбирам. Не става въпрос за това. Просто трябва да реша един проблем, и то, ако мога — съвсем сам. Ако не успея, ще дойда да ми помогнете. Благодаря ви, докторе!

Сийвър кимна на излизащото момче, след което се върна до бюрото си и потъна в размисъл.

Момчето беше станало много по-вглъбено, отколкото е било досега. Много вероятно, дори беше почти сигурно, че именно тази промяна е разтревожила училищните власти. Това медицинско заключение може би щеше да успокои бащата и лекарят не закъсня да му го представи още същия следобед:

— Арт, мисля, че няма никакви основания за тревога. Момчето е изцяло погълнато от някакви свои интереси с явно научна насоченост — младият Хай също беше обхванат от подобни идеи преди няколко месеца. След време той ще успее да усвои всичко и да го систематизира. Ти вероятно си имал същото преживяване, когато си изучавал нещо, което силно те е интересувало. Той навярно се готви да промени света и като му дойде времето, името му ще се разчуе.

Боб нямаше никакво намерение да променя света изцяло, нито дори тази негова част, която съставляваше човечеството. Все пак някои от проблемите, които бяха разисквали в кабинета на лекаря през този следобед, несъмнено биха могли да променят доста неща по отношение на определени личности. Момчето едва изчака да излезе от кабинета, за да залее Ловеца с поредица от въпроси:

— Бихме ли могли да използваме тези серуми, за които ни разказа докторът?

„Съмнявам се. Запознат съм с тази техника и зная, че след като съм прекарал дълго време с тебе, кръвният ти серум несъмнено би могъл да послужи, но трябва да решим къде и как можем да го използваме. Ако успеем да направим това, бих могъл да извърша проучванията си значително по-бързо при евентуален пряк контакт.“

— Мисля, че си прав. И освен това, ако все още не желаеш да напуснеш тялото ми, бих могъл да извършвам проверките сам.

"Тук имаш право. Ще трябва да имаме предвид и тази възможност. Имаш ли някаква идея как да постъпим с младия Тероа? Кога ще тръгва той?

— Танкерът идва на всеки единадесет дни, което означава, че ще дойде след една седмица, броено от днес. Предполагам, че ще тръгне тогава — по-рано ще е просто невъзможно. Не мисля, че „Сияние“ се е върнала.

„Сияние?“

— Да, това е яхтата на големците от компанията, които от време на време наминават да понагледат как вървят нещата. Миналата есен тръгнах оттук с нея и затова успях да пристигна за толкова кратко време, както навярно и сам успя да прецениш. Като се замислих за нея, се сетих, че не е възможно да се е върнала, тъй като миналата есен тя отиваше на сух док в Сиатъл, за да й монтират водолазно оборудване, и си е още там. Предполагам, че искаш да ме попиташ кой би могъл да напусне острова с нея, докато ни е нямало тук.

„Правилно. Благодаря ти, че изясни въпроса толкова бързо“ — Ловецът щеше да се усмихне, ако можеше да го направи.

Боб нямаше часовник, но беше почти сигурен, че е крайно време приятелите му да излязат от училище, и затова се запъти в тази посока. Беше подранил и изчака малко отвън. Скоро другарите му се изсипаха и го приближиха, като дадоха израз на завистта си.

— Няма значение дали ми е хубаво, че не ходя на училище — отвърна им Боб. — Хайде да пооправим онази лодка. Ще тръгвам на училище от понеделник и много искам да се позабавлявам преди това.

— Ти си ни късметът — каза Хай. — От няколко седмици търсим дъска и нищо. А ти се върна и — готово. Какво ще кажете, приятели? Дали наистина няма да е по-добре да оправим лодката, докато късметът ни още работи?

Чуха се одобрителни възгласи и всички се втурнаха да вземат велосипедите си. До дома Боб се вози на кормилото на Малмстром. После се прибра замалко, за да вземе своя велосипед, както и някои инструменти. След това изчака с останалите Малмстром и Колби до дренажната тръба и когато те дойдоха, цялата група се върна малко назад, където бяха оставили велосипедите си, махнаха обувките и навиха крачолите на панталоните си. От това място имаше път, водещ до брега, където беше лодката. Тук беше най-плитката част на потока и затова момчетата не си бяха направили труда да прехвърлят мост.

След като поджапаха из водата и повървяха известно време през гъстата растителност, те най-после довлякоха купчината инстручменти до мястото, където ручеят се вливаше в лагуната. Лодката и дъската си бяха на мястото и това накара всички да въздъхнат облекчено. Нямаше никакъв риск някой да вземе лодката им „назаем“ дори да беше здрава, но виж, дъската беше друго нещо. Нямаше две мнения по въпроса — Колби беше потрошил лодката зле. От плоското й дъно беше откъртено голямо парче от обшивката и на негово място сега имаше пробойна, широка около десет сантиметра и дълга близо петдесет.

Момчетата не бяха професионални дърводелци, но лодката беше обърната с дъното нагоре и повредената дъска извадена по цялата дължина за рекордно кратко време. Заменянето й с новата вече не беше толкова лесна работа. При първия опит новото парче се оказа малко по-тясно на места, тъй като те нямаха никакъв опит в напасването и не бяха проследили внимателно профила на пробойната. При втория опит се оказа, че тук-там парчето е по-широко, но в края на краищата, след като поработиха здравата, момчетата най-после му придадоха желаната форма и размери и го прикрепиха към дъното с пироните, които бяха запазили от предишното парче. В крайна сметка закърпеното място не изглеждаше никак зле.

Без да губят време, приятелите пуснаха лодката на вода, измъкнаха греблата от храстите и наскачаха в нея. Те бяха решили да оставят дъската да се накисне добре и да проверят непропускливостта и здравината на новата сглобка в морски условия и тъй като всички бяха отлични плувци, нищо не ги заплашваше. Новият шев протече, но съвсем слабо и двете по-малки момчета с кокосови черупки в ръце напълно се справяха с изгребването на водата, Боб и Късия гребяха, а Райс беше на руля.

Боб изведнъж си даде сметка, че лицето на приятеля му беше изгубило характерното си изражение и като се поразрови из най-пресните си спомени, установи, че Райс изглеждаше по този начин още от деня на завръщането му. Кинард се опита да привлече вниманието му:

— Какво става с Тип? Не съм го виждал, откак съм се върнал.

— Никой не знае — лицето на червенокосия помръкна. — Изчезна преди много време — доста преди Коледа. Къде ли не го търсихме! Опасявам се, че се е опитал да преплува до островчето, където е резервоарът на Норм — няколко пъти ходихме дотам без него, и го е нападнала акула, въпреки че това не звучи съвсем правдоподобно. Разстоянието е едва няколко метра, а и не съм виждал жива акула толкова близо до брега. Просто се изпари.

— Много странно. А провери ли из горите?

— В някои. Нали знаеш колко е трудно да се претърсят. Все пак ако беше жив, трябваше да ни чуе. От друга страна, там няма нищо, което да представлява някаква опасност за него.

Боб кимна.

— Прав си. Като си помислиш, там няма дори змии. — После попита: — А какъв е този резервоар на Норм? Да не е решил да конкурира „Пасифик фюълс“?

— Не, разбира си — отвърна Хай, като замалко се откъсна от изгребването. — Просто изчистих добре един от естествените басейни на рифа и го оградих. След това направих от него нещо като аквариум. Отначало беше само за развлечение, но има някои списания, които публикуват снимки от подводния свят, и ми се иска да изпратя няколко цветни филма. Проблемът е, че нищо не може да оживее задълго в басейна — дори коралите умират.

— Предполагам, че не си ходил там, откак лодката е счупена. Хайде да отидем да хвърлим едно око.

— Ами, ходя дотам с плуване всеки един-два дни или с Ху, или с Късия. Върви си все така. Не зная дали ще успеем да отидем и да се върнем преди вечеря — изглежда сме поправяли лодката доста време, защото слънцето след малко ще залезе.

Останалите погледнаха нагоре и едва сега си дадоха сметка за това. Родителите им отдавна се бяха отказали от опитите си да ги убедят да не скитосват непрекъснато из острова и из лагуната, но по отношение на времето за хранене беше постигнато негласно споразумение. Без излишни приказки Райс насочи лодката към устието на потока, а Боб и Късия наблегнаха върху греблата.

Боб гребеше съвсем машинално. Накъдето и да се обърнеше, виждаше най-различни неща, но никое от тях като че ли не можеше да му помогне при рещаването на проблемите му. Ловецът настояваше да проверят Тероа, но дори и той не го правеше — не защото имаше някакви основания да го подозира, а само защото младежът скоро щеше да напусне острова. Това му напомни за разговора им с Чарли тази сутрин и той се зачуди дали полинезиецът е успял да намери Райс по време на обедната почивка.

— Някой да е виждал Чарли Тероа днес? — попита Боб.

— Не — отговори Малмстром. — Той идва по два дни седмично да учи навигация, но днес не се е мяркал. Като че ли някога ще опре до навигацията!

— Всеки, който го познава, не би допуснал подобно нещо — гласът на Райс беше изпълнен с насмешка. — Аз например бих наел когото и да е, но поне да стои буден на работното си място.

Боб прикри усмивката си:

— Той все пак май върши някаква работа в тяхната градина.

— А, със сигурност — под надзора на майка си и с помощта на сестрите си, защо не? А миналата есен като си заспа сладко в лодката, пълна с динамит…

— Ти си луд!

— Ти си мислиш така. Изпратили го с една лодка динамит за прочистване на източния проход на рифа и му казали да изчака там. След двадесетина минути баща ми го намерил — бил швартовал лодката зад някакво храстче върху скалата и спял мъртвешки сън — просто бил решил, че това е най-подходящото време за следобедна дрямка. Извадил е късмет, че в лодката не е имало детонатори, нито пък силна вълна, която да го удари в рифа.

— Може да не е било късмет — възрази Боб, — той просто е знаел, че на борда няма детонатори, и се е чувствал в пълна безопасност.

— Може и така да е, но аз все още не мога да го забравя — ухили се заядливо Райс.

Боб погледна червенокосия, който беше малко дребен за годините си:

— Ако не престанеш да му се подиграваш, някой ден ще те удави, да знаеш. Освен това гратисчийското пътуване с кораба не е ли било твоя идея?

Райс можеше веднага да възрази, и то с пълно право, и да попита какво общо има това с темата на разговора им, но просто си замълча. След минута дъното на лодката застърга по пясъка.