Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дилян Бенев. Обсебване
ИК „Труд“, София, 2011
Редактор: Райчо Радулов
Коректор: Мери Великова
Художник: Орлин Атанасов
Рисунки: Христо Комарницки
Техн. редактор: Стефка Иванова
ISBN: 978-954-398-126-7
Книгата е изпратена от автора.
История
- —Добавяне
Недалеч от дома на Сашо имаше диетичен магазин. Там често ходеше. Нали си беше елегантен, поддържаше формата си с качествени храни, толкова важни за неговото здраве и самочувствие. Който и без това си имаше самочувствие. Затова купуваше не откъде да е, а най-вече от този магазин. В него жената зад щанда беше много мъдра и неизменно любезна — въпреки поголовното изпростяване на нацията. И това го стимулираше още повече. Но особено му стана близка на сърцето, когато един път, имайки болки в ахилесовото сухожилие, го бе посъветвала няколко пъти на ден да се повдига на пръсти, запазвайки равновесие поне една минута. После в същия интервал да стои само на пети. Това от самото разтягане щяло след време да разсее болката. Както и стана. Затова Сашо й бе много благодарен. А тези му болки бяха още от студентско време. Но тогава кой да му каже? Пък и да бе станало, все тая. Щом невежеството все по хората ходи. Откъдето и до ден-днешен никой да не си признае колко е обсебен от него.
Но ето че в края на една седмица Сашо отново посети магазина.
— Здрасти, много ми е приятно — рече той.
— И на мене също — отвърна жената.
— Иначе как си?
— Ами старая се да съм добре. Пък и да не съм, трябва да си мисля, че съм. Много е важна позитивната нагласа. Мислиш ли негативно, още на по-зле отиваш.
— Напълно си права.
— А сега какво ще искаш?
— Имаш ли кълнове от люцерна?
— Че иска ли питане?
— Щото, ако са разбрали от квартала колко са полезни…
— Няма страшно! Дори и да свършат, за редовен клиент като тебе винаги ще има.
— Под щанда, казваш.
— Че разбира се! Ти къде живееш?
— Ей, страхотна си.
— Че нали трябва да си помагаме.
— Правилно. А сега да те питам: нали тези кълнове съдържат всички възможни витамини.
— Точно така. И много калций — дори повече, отколкото млечните храни.
— Значи е идеално за костите.
— Естествено.
— А хората не знаят какво да ядат. И купуват ли, купуват всевъзможни глупости.
— Бе като почнат да боледуват, знаеш ли как ще идват тук и на опашка ще се редят, окайвайки се като безподобни грешници, че не са го сторили по-рано.
— Дума да няма.
— Но лошото е, че като гледам каква е политиката — такива като нашия магазин все по-малко ще бъдат.
— Ами нали затова е политика. Иначе щеше да има друг смисъл. Но все ще се оправиш.
— Тъй да бъде.
— А сега да ми дадеш едни овесени ядки и пшеничен зародиш.
— Добре, заповядай.
— Да знаеш, чудни са и каква енергия дават… Особено при този стрес, който ни отнема енергията.
— Не ще и дума. Но ти по-добре си вземи и трици, които, омесени с тях, отлично почистват червата.
— Това не го знаех.
— Още колко работи не знаеш…
— Добре, ще ги взема.
Обаче, щом каза това, ненадейно влезе една русокоса дама, която, работейки отсреща във фризьорския салон за хора от друг слой, демонстративно извади от джоба си двайсет лева.
— Да ми дадете едни бисквити — изрече тя с особен тон.
— Ето заповядайте — отговори продавачката. — Но нямате ли по-дребни.
— Не, нямам.
— Че аз не мога да ви върна.
— И какво съм виновна? Направете нещо.
— Остави — аз ще й дам — намеси се Сашо. — Пък после ще се оправим — и заглади положението.
— Ето че има изход — каза русокосата.
— А вие няма ли да си купите и нещо друго? — попита шеговито Сашо. — Вижте само колко полезни работи има.
— Това си е моя работа.
— Е, не се обиждайте — аз просто тъй по човешки.
— Нямам нужда.
— Но аз все пак ви познавам от салона и затова подходих по-директно.
— Да, но аз не ви познавам като наш клиент.
— Така е — не съм от тези, които обслужвате.
— Е, тогава за какво говорим?
— Значи трябва да съм от тях, за да говорим, тъй ли?
— Абе, господине, какво искате?
— Нищо не искам. Ала нещо много тежко го раздавате.
— Ами такава съм си. Никой не може да ме кори.
— На какво основание?
— Ама, господине, не чувствате ли, че вече навлизате в забранени води и може да се удавите.
— Ни най-малко! Аз съм трениран плувец.
— Само че тези, които се фукат, че могат да плуват, те най-много се давят.
— Да, но много е важно в какви води плуват. И ако такива като вас са мерило за дълбочината им, то тези хора и пияни да са…
— Но, господине!…
— Не, недейте ми говори повече.
В същия момент влезе колежката й:
— Мери, защо се бавиш толкова?… Нали ще ходим с колата в оня бутик и хората ни чакат.
— Ами как няма да се забавя бе, Нели? Щом тези хора са опрели до мен оборот да им правя, и как да не ги съжаля и да се замисля, че освен бисквити, да им купя и други работи.
— ЧЕ ПО-ГОЛЯМО СЪЖАЛЕНИЕ ОТ ВАС САМАТА ИМА ЛИ? — възкликна Сашо. — Щом не сте осъзнали значението на този магазин, идвайки и без това толкова рядко в него.
— Тъй ли?… Ще видиш ти на кого изречение ще правиш? Ще видиш… — гневно изрече русокосата.
И двете моментално излязоха.