Дилян Бенев
Мерилото

Минчо и Митко са приятели. Те постоянно спорят по най-различни въпроси. Било то от битов или социален характер. Но един ден техният спор навлезе в една друга посока:

— Не може така, той трябва да работи!

— А нима писането не е работа?

— Работа е, но не основна. Той трябва да е някъде на щат. Това е истинската работа!

— Тъй значи.

— Естествено! И да пълзи, и да трепери, и да дава много повече, за да получи в туй общество.

— Но нима, като пише, той не се раздава?

— Ни най-малко!…

— Че как така?

— Ами тъй.

— Значи пише напразно?…

— Точно така.

— Да, но той живее в това общество, пишейки, защото е в своето аз. Иначе би ли живял изобщо, че и да се раздава?

— Стига с тези умозрения!

— Истина ти казвам!

— Да ти имам истината!…

— Ами имай я!…

— Е, щом си толкова умник, тогава отговори ми: същият, като пише, каква продукция дава на обществото — след като туй, което пише, нито е ясно, нито се харесва.

— Но именно щото не е ясно, той е напълно ясен, щом се разбира от този, който трябва да го разбере.

— Че кой е той, след като обществото не го разбира?

— Това е този, който движи обществото.

— О, Боже!… Нима обществото не се крепи на мнозинството, движейки се?

— Крепи се. Ала точно затуй (и това е парадоксът) — то не се укрепва от него.

— Че от какво тогава?

— Само ако се развива първо като дух. А кой е негов носител — малцинството. И кой разбира малцинството — същото. То затова е мишена — като истинския двигател. ЩОМ, КОГАТО СИ СИЛА И ДУХ, ТИ НЕ СИ ПОДВЛАСТЕН НА НИЩО. И ТВОЯТ ПЪТ Е ПЪТЯТ КЪМ БОГА!