Джордж Байрон
Писма и дневници (126)

До графиня Гуичоли

„Мила Тереза,

Прочетох тази книга^[1] в градината ти. Любов моя, тебе те нямаше, иначе как щях да я прочета? Тя е любимата ти книга, а писателката ми беше приятелка. Няма да можеш да разбереш тия английски думи, другите също няма да могат да ги разберат — затова не съм ги написал на италиански. Но ти ще познаеш почерка на онзи, който страстно те обича, и ще се досетиш, че над тази книга, която е твоя, той е могъл да мисли само за любов. В тази дума, красива на всички езици, но най-вече на твоя, Amor mio^[2] — се съдържа цялото ми съществуване, — сега и за цял живот. Чувствувам, че тук съществувам, и се боя, че ще съществувам и за в бъдеще — с каква цел — това ще решиш ти. Моята съдба е в твои ръце, а ти си жена на седемнадесет години и от две години живееш извън стените на манастира. По-добре да беше останала там или поне да не те бях срещал като омъжена жена.

Но всичко това идва твърде късно. Обичам те и ти ме обичаш — поне така ми казваш и действуваш, като че ли наистина е така и това последното е доста голяма утеха. Но към теб аз питая повече от любов и не мога да престана да те обичам.

Спомняй си от време на време за мен, когато Алпите или океанът ни разделят — но те никога няма да ни разделят, освен ако ти не пожелаеш това.

Байрон“