Джордж Байрон
Писма и дневници (117)

До господин Мъри

„Мина времето, когато можех да страдам за мъртвите — иначе бих страдал за смъртта на лейди Мелбърн: най-добрата, най-милата, най-способната жена, сред младите и по-възрастните, която някога съм познавал. Но «аз съм се нагълтал с ужаси»^[1] и подобни събития предизвикват у мен някакво вцепенение, което е по-лошо от болката — нещо като силен удар по лакътя или главата. Изгубих още една връзка с Англия.

А сега по работа. Дадох ви «Бепо» като добавка към договора за Четвърта песен, защото взех предвид цената, която ще платите за последната, и реших да ви дам нещо допълнително, в случай че четците проявят каприз или аз се проваля като поет. Ако решите да го махнете изцяло, по внушение на господин… можете да постъпите както ви е угодно. Помнете обаче, че поемата няма да излезе в осакатен или тенденциозно изопачен вид. Запазвам си правото и правото на приятелите си за поправки в печатния текст. Ако изданието продължи, ще продължи в настоящата форма.

Тъй като господин… казва, че не е писал това, писмо и пр. и пр., аз съм готов да му повярвам. Що се отнася до предишното ми убеждение, позовавам се нас господин… който може да ви осведоми колко искрено беше заблуждението ми относно този въпрос. У него също така е и бележката — поне беше, защото му я дадох с устния си коментар. Относно «Бепо» — няма да променя или махна нито сричка за ничие удоволствие освен за свое собствено.

Можете да им кажете това. Добавете също, че нищо освен силата и нуждата не може да ме накара да мръдна дори крачка към мястото, където искат да ме завлекат.

Ако вашата литературна деятелност процъфтява, моля ви, дръжте ме в течение. Ако «Бепо» се хареса, след година-две ще получите още подобни творения. И така, «на добър час, добри ми лейтенанте».^[2]

Ваш и т.н.“