Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Неделчо Драганов. Този малък свят
ИК „Български писател“, София, 1970
Редактор: Атанас Наковски
Художник: Михалис Гарудис
Худ. редактор: Магда Абазова
Техн. редактор: Цветана Арнаудова
Коректор: Елена Баланска
История
- —Добавяне
Крачеха мълчаливо по тясната, непавирана уличка. Двама мъже. Единият беше висок, с ниско подстригана, тъмна коса, другият — рус, мъничък, едва стигаше до кръста на високия. Вървяха отпуснато, с леки поклащания и се държаха за ръце.
Обичаха да бродят из далечните квартали на града. Вечер не им се стоеше сами в празната къща, избираха най-тъмните и тайнствени улички и се чувствуваха като велики пътешественици.
Бяха мълчаливи хора (както подобава на истинските мъже), но понякога (това се случваше рядко) малкият мъж питаше с една настойчивост, която забавляваше (или тревожеше) големия. Русият знаеше, че истинските мъже говорят малко и разбират нещата от половин дума. И все пак тази вечер той се поддаде на изкушението.
— Татко — рече малкият мъж, — защо казваш, че най-близкият ти приятел е чичо Петър? Той нали живее чак в Княжево!
Високият мъж трепна и още по-силно стисна ръката на малкия.
Повървяха мълчаливо и малкият отново запита:
— Кажи бе, татко!
Големият се опита да обясни: малкият не остана доволен от обяснението, искаше да запита още нещо, но се стърпя. Обаче продължи да мисли.
Стигнаха края на уличката и се спряха.
— Оттук — предложи малкият мъж, — тази уличка ми изглежда по-тайнствена.
Големият покорно се съгласи.
Уличката ги изведе на някакъв ров, насипи пръст и камъни. Чудеха се откъде да минат.
— Става късно — рече големият, — да се прибираме у дома.
— Не ми се спи — отвърна малкият. — Още колко скрити улички не сме видели! Там има мост! Да минем по него.
Сянката на малкия легна върху насипа и той тръгна след нея, като стъпваше по меката пръст. Големият неохотно се затътра след него. Той сви ръката си в юмрук — искаше да запази топлината от малката мека ръка на момчето.
Мостът беше голям, асфалтиран и безлюден.
— Какъв дълъг мост! — възкликна момчето.
Бяха съвсем сами и малкият направи тайнствено лице. Той виждаше на всяка крачка тайнствени и чудни неща. Големият крачеше апатично, спеше му се. Походката му стана още по-отпусната и ленива. Малкият, напротив, се бе въодушевил, вървеше бодро и напето.
— Татко, има ли мостове, дълги сто километра?
— Не — рече големият, — няма мостове, дълги сто километра.
— Защо няма?
Големият само махна с ръка. Мързеше го да отговори.
— Ами има ли мостове, дълги три метра?
— Три метра ли?! — изненада се големият. — Няма… Не, има, но това вече не са мостове.
— А какво са?
— Просто така… нищо не са.
— Нищо ли! Ами как се наричат?
— Никак.
— Никак ли? Те сигурно се наричат къси мостове; защото нали другите пък са дълги мостове.
— Добре — рече уморено високият, — къси мостове или малки мостове.
— Не, къси мостове! — Малкият беше упорит мъж. — Къси и дълги мостове — повтори момчето. — Малък е мостът, когато е нисък като мене, а другите са къси мостове — една, две, три крачки.
Те още вървяха по моста, защото той беше дълъг мост.
— За какво са?
— Мостовете ли? Уж си умно момче, пък не разбираш.
— Зная — рече момчето, — мостовете правят пътя по-къс.
— Браво, сега говориш като мъж. Хайде оттук, ще вземем автобуса и в къщи — каза бащата, като минаха дългия мост.
— Е, татко, на тебе все ти се спи! — рече момчето.
Големият се засмя.
— Така е, трябва да се наспя хубаво, иначе ще дремя на работата.
— Не може ли да се дреме на работата?
Големият вдигна рамене и не отвърна, нищо.
Момчето знаеше, че баща му не обича да приказва в автобуса, затова побърза да запита, докато още имаше време:
— Какво значи най-близък приятел?
— Най-близък приятел ли? Не зная.
— И аз не разбирам — рече момчето: — как така чичо Петър ти е най-близък приятел, пък живее чак в Княжево?
— Нали вече ти обясних.
— Сега каза, че не знаеш. Ами ако имаше мост до Княжево, нали пътят щеше да бъде по-къс?
— Така е, умник си ми ти! — Големият тупна малкия мъж по рамото.
Бяха близо до спирката. Момчето хвана ръката на баща си и запита тихичко:
— Ами мама приятел ли ти е? И тя сега живее далече, но нали може като чичо Петър…
— Много говориш! — прекъсна го сърдито бащата. — Тази вечер страшно много говориш.
— Страшно ли? — учуди се момчето. — Извинявай, татко, не исках да те уплаша. Ама ти защо се уплаши? — Гласчето му премина в шепот.
И млъкна. Той отдавна беше разбрал, че сериозните мъже никога не разговарят на висок глас пред чужди хора.