Макс дьо Вьози
Имение в планината (7)

Двамата влюбени съпрузи бяха отишли да вечерят в един от най-добрите ресторанти на Кан. Ив избра с особена грижливост менюто, за да достави колкото е възможно повече радост на Ноел. Той се спря на стриди, омар и пиле. И сега двамата вкусваха бавно тези изтънчени ястия, които им бяха поднесени по най-изящен начин. Седнала срещу съпруга си, който не сваляше от нея топлия си поглед, Ноел от няколко минути имаше замислен вид. Младият мъж, който не изпускаше никаква промяна в изражението и настроението на жена си, естествено не закъсня да забележи това. Ив ле Кермьор протегна ръката си над масата и обхвана малката ръчица на своята съпруга, която виждаше така замислена. Той искаше да прочете по чистото лице и високото чело мислите, които предизвикваха това сериозно изражение.

Тази приятелска милувка на съпруга й накара Ноел да вдигне глава. Изведнъж нейният поглед просветна с любовния пламък, който гореше в очите на младия мъж. Той се наведе към нея и като не я изпускаше от очи, запита загрижено:

— За какво мислиш, малко момиче? Защо изведнъж в очите ти се появи толкова загриженост?

Като гледаше съпруга си, младата жена отвърна с усмивка на неговия въпрос. Но тя не се решаваше да заговори веднага. Чувствуваше се затруднена и не знаеше точно как да изрази цялата си мисъл, но така, че да не засегне младия мъж. Най-после тя се реши да обясни предпазливо:

— Не се чуди, Ив. Сега ще ти кажа за какво мислех — припомнях си Монжой, уединението на имението, самотата, в която то тъне, планината с непристъпните си пътеки, величествените диви върхове, скалистите урви и пропасти, ведрите утрини, тайнствените часове на здрача, есенните мъгли. И все пак, въпреки цялата тази красота, все ми се струва, че за нас винаги ще бъде малко тъжно да прекарваме там, далеч от света цялата година. Не мислиш ли, Ив? На мен поне така ми се струва и дори си припомних, че ти онзи ден ми разправяше за земите, останали от родителите ти. Все още притежаваш това имение в Бретан, нали?

— Да, там старата каменна къща все още очаква моето завръщане. И знаеш ли, Ноел, изглежда, че от няколко дни едни и същи мисли са били завладели и теб, и мен. И аз като теб, започнах да си мисля, че може би ще направим по-добре, ако отидем да живеем в Бретан. Какво ще кажеш, мила? Ако бог пожелае и ни дари семейство, ние ще трябва да отгледаме децата си между хората, а не горе на пустото плато на Монжой!

На свой ред младата жена стисна ръката на съпруга си и кимна усмихнато:

— Това е точно така! Щом имаме намерение да създаваме семейство, и то не малобройно, трябва да изберем място, което да не бъде толкова отдалечено от света. Но в такъв случай, какво ще стане с Монжой? Кой ще се грижи за имението и замъка, щом ние го напуснем? И после, всичко там е свързано със спомени, които завинаги ще останат скъпи за нас. Нима… нима ще имаме сили да се разделим с тях, Ив? Страхувам се за теб, да не страдаш.

Ив изпита към младата жена дълбока благодарност за това, че имаше тази деликатност и предвиждаше всичко, което можеше да му причини болка. И така, както бяха загледани очи в очи, той отвърна:

— Аз самият разглеждах дълго този въпрос и дори реших, че в памет на моя брат и за да не остане той съвсем сам в своето последно жилище на пустото плато, ние бихме могли да предложим целия замък и всички земи около него на неговите бивши другари по оръжие, на герои, които като него са били засегнати от страшни рани. С една дума, на хора, които напълно заслужават всяка подкрепа и помощ. Между тях има болнави хора, които ще закрепнат и ще се съвземат от здравословния въздух на Монжой, а други, далеч от света и шумния живот, ще понасят по-леко дори ще забравят собствените си нещастия, за трети ще бъде неизказано успокоение и радост да виждат осигурено съществуването си. Какво ще кажеш за всичко това, Ноел? Одобряваш ли предложението ми или то не ти харесва?

— Твоето предложение е чудесно, Ив! Нима може да се измисли нещо по-хубаво от това да се посвети Монжой на героите от войната! Твоят брат сигурно би бил доволен да се чувствува заобиколен от старите си бойни другари, доволен да види Монжой така благородно използуван. О! Ив, така съм доволна от твоето решение!

Младият мъж, чието лице бе засияло, отвърна веднага:

— Ноел, не можеш да си представиш колко съм радостен, че одобряваш проекта ми. При това, аз имам нужда от твоята подкрепа, за да осигуря осъществяването на тези планове, за да дам заслужена радост на славните борци. Добре е да им се създаде дом, но освен това, трябва да се уреди въпросът около продоволствието и финансирането им, за да могат да живеят безгрижно горе в имението сред планината. А затова са необходими капитали.

— Ив, мили, истински съм горда, че ти желаеш моята помощ, макар че не притежавам нищо и едва ли бих могла да направя много нещо, въпреки цялата ми готовност.

— Защо говориш така, Ноел. Нима забравяш, че ти си толкова богата, колкото и аз, понеже брат ми ти завеща половината от своето състояние? Аз искам да говоря тъкмо за това наследство.

Ноел поклати усмихнато глава:

— Ив, нали ти казах, аз съм с убеждението, че нямам никакво право на това богатство? Нима смяташ, че не съм искрена? Моля те, Ив, разбери, че за мен ще бъде истинска радост да завися изцяло от теб, че ще бъда хиляди пъти по-щастлива да зная, че ти дължа всичко, абсолютно всичко.

Младият мъж гледаше Ноел с неизказана любов. Нежността, която трептеше в големите й топли очи, предаността, която лъхаше от всяка нейна дума го вълнуваха така, че той едва задържаше желанието си да я притисне до сърцето си тук, под любопитните погледи на присъствуващите.

— Моя малка Ноел! — промълви той сподавено и млъкна, защото не можа да каже нищо повече.

Едва след известно мълчание Ив добави:

— Е, добре, мое мило момиче, разбрано! Цялото наследство от моя брат ще използуваме за осигуряване съществуването на неговите братя по оръжие, ранени в страшните битки. Можеш да си представиш, колко хубаво ще бъде, когато те се настанят в голямата къща на Монжой и ние двамата отидем там горе, като посетители или не, по-скоро като смирени поклонници. Какво ще кажеш, Ноел, харесва ли ти картината, която рисувам?

— О! Ив, нима се съмняваш! — възкликна тя със светнали очи.

— Все пак, моето момиче, ти трябва да имаш предвид, че цялата тази работа ще се отрази малко и на нашия бюджет. Ние сме още толкова млади и силни, нали, мила? Толкова способни за работа и пълни с възможности. Готова ли си да се бориш редом с мен, малка? Ние ще отидем в Бретан и там ще обработваме сами земите си. Надявам се, че тогава приходите, които те дават, ще се удвоят! Знаеш ли, възможностите, които се разкриват пред мен, ме радват. След като прекарах толкова години в бездействие, горе на заспалото плато, струва ми се, че сега интензивната работа, която ми предстои, ще ме съживи, ще ми даде сили за нов, пламенен живот. Съгласна ли си с мен, Ноел?

Тя го погледна с жар в очите и добави поривисто:

— О, Ив, съгласна съм напълно! Предстои ни нов живот, който ние ще изградим със собствените си ръце и воля.

Те не говориха повече. Ръка в ръка, очи в очи, двамата млади останаха мълчаливи. Една и съща мисъл свързваше двете влюбени сърца, една и съща цел, едно и също видение за бъдещето: огнището, което предстоеше да създадат, да пазят и да оживят.

Човешката цел.