Макс дьо Вьози
Имение в планината (5)

Права, на горния край на стълбите, с уплашено лице, Ноел очакваше трагичното шествие. Досега тя не се бе изправяла лице в лице със смъртта. Спомняше си само, че още като малка, бе видяла на смъртното й легло една монахиня, която се бе поминала в пансиона. Но от това събитие тя бе запазила съвсем смътен и блед спомен. Сега за пръв път щеше наистина да види какво нещо е смъртта. Долу, пред стълбището, групата мъже се спряха в очакване на нарежданията, които щеше да даде господарят. Много бледа, много развълнувана, младата жена слезе по стъпалата и се спусна към положения на носилката труп.

Тя различи кожените ботуши на ездач и дълги крака, обути в панталони от светъл вълнен плат. Останалата горна част на тялото беше скрита под черния шал на Норина.

Ноел се прекръсти, после се запъти към съпруга си, чието лице също беше съвсем разстроено.

— Ив, какво има? — запита тя. — Как се е случило това нещастие?

— Непредпазливост, вероятно. Той беше безразсъдно смел и нищо не го спираше. Намерихме го преди малко в дъното на пропастта. От тази сутрин го търсехме навсякъде. Какво ужасно нещастие!

— Жак ли е? — запита тя с неузнаваем глас.

— Да. — Той беше толкова развълнуван и не му направи никакво впечатление, че жена му произнасяше това име.

Но обстоятелството, че съпругът й не се учудва, че тя го знае, засегна особено силно младата жена. Но тя успя да се овладее и тревожните й очи се спряха отново на неподвижното тяло. На разстроеното й лице се появи слабо колебание, миг след това, почти залитайки, тя се отправи към мъртвия и треперещата й ръка се протегна, за да повдигне шала. Искаше да види лицето на този тайнствен Жак, за който съпругът й не бе говорил никога до този ден. Защо сега не се учудваше на това, че тя знаеше за неговото съществувание?

Но в този миг Ив ле Кермьор я изпревари и задържа ръката й.

— Не, Ноел, не! Оставете го да почива в мир, понеже той не пожела, докато беше жив, да видите обезобразеното му лице.

— Той не е пожелал? — промълви тя като хипнотизирана, защото сега вече знаеше кой беше мъртвецът и защо такава тревога разкъсваше сърцето й. — Не е пожелал, но кой беше той? Не разбирам защо плачете.

— Аз губя брат си, моя любим брат! Той беше всичко за мен. Бях пожертвувал всичко, за да не го оставя да се чувствува самотен в живота и ето той си отиде пръв! Клетият Жак! Защо е трябвало да бъде толкова безразсъдно смел тази нощ? Напоследък бе изоставил тези нощни препускания, а сега изведнъж…

Лицето на Ноел придобиваше трагична съсредоточеност. Докато Ив ле Кермьор помагаше на носачите да се изкачат по стъпалата, а после да положат тялото на походното легло, пренесено бързо в салона, младата жена не преставаше да размишлява.

Все още имаше неща, които й бяха съвършено непонятни и сякаш упорито отказваха да й разкрият тайната си. На покъртителните думи на нещастния брат тя едва не бе отговорила:

— Той се е увлякъл през нощта в това опасно препускане, след като аз го изпъдих. Защото поисках на всяка цена да видя този, който упорствуваше да идва при мен винаги в мрак и не искаше да бъде видян.

Сега Ноел беше напълно сигурна в това. Мъртвият беше нейният странен нощен посетител!

Но това, което засягаше нея, беше толкова малко в този трагичен час, че тя не каза нищо. Думите минават и отминават, но понякога могат да сторят толкова зло!

Какво представляваха, всъщност, няколко нежелани посещения в сравнение с голямата загадка на смъртта? И тази смърт не хвърляше ли було върху всички постъпки, добри или лоши, които покойният бе извършил през живота си? Смъртта подканяше към забрава.

Особено чувство на великодушие затваряше устните й, не трябваше да смущава добрия спомен, който Ив ле Кермьор пазеше за брат си, а и редно беше да остави да почива в мир нещастника, който не беше вече на този свят. По-късно щеше да узнае повече. Ако въобще можеше да научи нещо.

* * *

Погребението стана четири дни по-късно. Преди това, в замъка влизаха и излизаха лекари, свещеници, дърводелци, които идваха да вземат мерки. Доставчици, които подготвяха погребението. Шивачката се качи чак в замъка и отиде при Ноел, за да уговори с нея всичко необходимо около траурните воали, рокли и палта.

В Монжой дойдоха и зидари, за да приготвят на края на платото гробница за покойния. В долината бяха поръчани цветя и венци, които пръснаха своите топли багри около мъртвеца.

Тези дни на тъга се сториха дълги на девойката, която носеше в себе си тежка тревога. С наведена глава, без покой в душата, тя бродеше из къщата, която беше по-тиха отвсякога.

Скръбта, която бе наранила така жестоко съпруга й, изглежда бе засегнала много и нея. Въпреки това, тя не сближаваше двамата съпрузи. Младата жена имаше най-доброто желание да утеши съпруга си. Но Ив ле Кермьор оставаше упорито затворен в своята мъка и всеки път, когато Ноел се опитваше да го утеши, той отблъскваше нейното старание.

— По-късно, Ноел, засега ме оставете сам. Дотогава, докато тялото на моя брат почива под този покрив, искам да бъда изцяло с него и да не споделям с никого бдението.

Това желание беше изразено толкова твърдо, че девойката трябваше да се преклони пред него. През тези печални дни тя имаше чувството, че е твърде незначителна за съпруга си. Тя не можеше да разбере защо той оставяше всички други да се приближават до него. Норина, Криспен, докторът, свещеникът можеха да му говорят. Ив ле Кермьор беше в състояние да преодолее мъката си, за да отговаря на всеки един от тях. Нея, обаче, отдалечаваше постоянно не от зложелателство, а защото някакъв таен свян го възпираше да й говори пред трупа на своя брат.

И Ноел започваше да се пита неспокойно, дали той знаеше подробностите от нейната последна среща с нещастника, дали се досещаше за безмълвната борба в мрака, която бе последвана от това ужасно нещастие?

Тя се опитваше да определи момента, в който то бе настъпило. Беше може би десет часа вечерта, когато бе приключила тяхната странна сцена. След като я бе напуснал, този човек не бе ли отишъл при нейния съпруг? Или пък, разгневен и разочарован, той бе тръгнал из планината за това последно безумно препускане, при което е трябвало да намери смъртта си?

Откакто бяха донесли обезобразеното тяло, девойката се чувствуваше обхваната от страшно безпокойство. Изпитваше угризения. Каква беше всъщност нейната отговорност за случилото се? Без нейното любопитство и бурната сцена, която ги бе разделила така рязко, мъжът, може би, нямаше да загине. Неволно Ноел бе помогнала на случая. Но нима можеше да не прояви любопитство в положението, в което се намираше? Възможно ли беше, въпреки подозренията си, да продължи да понася тези нощни посещения, които не й бяха приятни и идваха от човек, който я плашеше? Цялото същество й подсказваше, че не трябва да приема това. Нейният свян не можеше да го допусне, но тя искаше да разгледа случая от всички страни, преди да реши да се оправдае напълно.

Това безпокойство не я напускаше до погребението. Дойде нейният ред да хвърли светена вода в зиналия гроб, където бе спуснат мъртвецът. Тя остана като вкаменена на края на изкопа, втренчила очи в ковчега, който земята скоро щеше да покрие. Ноел все още нямаше ясна представа за странната връзка, която я обвързваше с мъртвия. Девойката си казваше, че трябва да направи нещо повече, а не само да прости. Трябваше да се извини за своята неволна вина. Такива трябва да бъдем към тези, които са напуснали нашия свят, нали? Така бяха говорили на Ноел в пансиона. Трябва да извиняваме винаги мъртвите и да поемаме върху себе си неприятностите, които са ни причинили. Нейното желание беше да постъпи така, но подсъзнанието й като че искаше нещо друго, защото, въпреки че изпитваше дълбоко смирение в душата си, девойката не можеше да се обвини в нищо.

— Почивай в мир и бог да ти прости, както аз ти прощавам.

Тези думи дойдоха несъзнателно на устните й, стори й се, че те бяха точен израз на истината и реши, че не трябва повече да търси други.

* * *

Ноел пристъпи, нежна и изящна в траурното си облекло, в кабинета на съпруга си.

— Господин Ле Кермьор, дойдох, за да ми говорите за брат си, тъй като той не трябва да бъде чужд за мен.

— Уви! Ноел, при все това, той бе съвършено чужд за вас.

— Сигурен ли сте?

За миг нейните очи се срещнаха с очите на съпруга й, който я гледаше внимателно. Може би, той не подозираше нищо от това, което бе я вълнувало толкова през последните седмици. Тъкмо заради това тя не трябваше да започне разговора непохватно.

— Всичко, което ви засяга, засяга и мен — отвърна тя кротко, — но не допускате ли, че се интересувам прекалено от вашия брат, когото обичате така дълбоко?

— Какво повече бих могъл да ви кажа от това, което вие знаете? Ние се родихме в един и същи ден. Двама близнаци, които никога не се отделяха един от друг и които една глупава злополука внезапно раздели завинаги. Аз съм жестоко засегнат, Ноел!

— Разбирам ви добре и ви съчувствувам за вашата мъка. Но, моля ви, говорете ми още за него и за вас. Вашето детство, вероятно, е преминало в Монжой.

— О, нищо подобно! Ние сме родени в Бретан и все още притежаваме там старото ни семейно имение. Нашето име не може да не ви говори за произхода ни. И двамата сме истински бретонци. Дойдохме в Монжой едва след войната, за да се погребем тук.

— Защо да се погребете? О, какво означава това доброволно отшелничество?

— Ах! Ноел, вие не можете да разберете това, което стана.

И като се оживи малко, младият мъж започна да разказва.

— Ние бяхме винаги неразделни и дори учението си продължихме заедно, но трябва да призная, че моят брат ме превъзхождаше физически и духовно. Той беше по-едър, хубав и много интелигентен! Излезе пръв в политехниката, която аз завърших между последните. Той сякаш беше обречен за бляскаво бъдеще, за успехи и завоевания. Но избухна войната.

Понеже беше здрав и много издръжлив, брат ми замина веднага за бойното поле. Отиде смело, радостно, с песен на уста, като толкова други! Аз, понеже бях слаб и с неустойчиво здраве, не бях изпратен на фронта. Оставиха ме в тила, като нещо крехко и ценно, което трябва да се пази. Странна логика!

Младият мъж прокара ръка по горещото си чело и млъкна за известно време. Той сам като че ли чувствуваше възбуденото си състояние и искаше да се успокои малко, преди да заговори отново.

— Както и да е — продължи най-после той, — моят брат бе изпратен на фронта и ранен. Раната беше толкова страшна, че обезобрази лицето му и превърна хубавия момък в ужасен призрак. Чудовище, което цели пет години се влачи по болници и което дори и най-добрите хирурзи не можаха да направят по-малко отвратително. Разбирате ли? Той беше вече същество, вселяващо ужас и отвращение.

Девойката потреперваше. Въпреки чистосърдието си, тя изтръпваше от ужас при мисълта, че е била в такава близост със страшния човек, за когото Ив й говореше.

— Какво да ви кажа още, Ноел? Вие сигурно отгатвате какво е било душевното състояние на моя брат, неговото отчаяние, неговото отвращение от живота. Вие отгатвате също и чувствата, които вълнуваха мен, срамът, който ме душеше пред него, когато се виждах непокътнат и облагодетелствуван. Казах ви, че ние двамата се обожавахме. По едно време помислих, че той ще ме намрази и няма да може повече да ме понася, защото аз бях здрав и можех да продължа да живея между хората както преди! Жестоки часове последваха след завръщането на моя брат в родния дом. Криспен и аз трябваше да го наблюдаваме постоянно, за да му попречим да се самоубие. Нещастникът не можеше да приеме съдбата си. Един ден ми мина през ума мисълта да се посветя изцяло на него и да споделя ужасната съдба, която му бе отредена. Този беше моят начин да поправя станалото, но много безполезен начин, който не поправяше нищо. Все пак, стараех се да смекча злото. Трябваше да напуснем Бретан, където бяхме известни на всички. Тогава открих Монжой и дойдохме да се настаним тук, където, въпреки че ни липсваше щастие, ние намерихме спокойствие сред пустотата и простора, далеч от хората, които не можеха да ни досаждат със своето лицемерно съчувствие.

— А защо съчувствието им да не бъде искрено — запита кротко Ноел. — Не бъдете така недоверчив, Ив. Ето, аз ви съчувствувам искрено. Вие трябва да сте страдал ужасно, преди да приемете това отшелничество и това заточение, така тежки на вашата възраст.

— Благодаря ви за вашите великодушни думи, Ноел. Жертвата нямаше да ми струва нищо, ако се окажеше ползотворна. Но моят беден Жак продължи да страда и тук така, както в Бретан. Злата съдба знае да достига своите жертви дори и когато те крият нещастието си далеч от човешката общност.

Всеки от двамата събеседници следваше потока на своите мисли. Изведнъж девойката запита:

— За брат си ли търсехте на времето секретар, тогава, когато аз дойдох?

— Не, аз действително търсех секретар, за да постави в ред книгите в библиотеката. Обаче, аз отказвах да взема жена в Монжой тъкмо заради брат си. И бях напълно прав, като постъпвах така, защото за него вие щяхте да бъдете изкушение, а същевременно и цел, която нямаше да може да постигне поради обезобразеното си лице.

— Изкушение? Цел, която не може да постигне? — повтори тя, като се опитваше да разбере добре. — Нима аз съм била за него изкушение?

— Без съмнение, понеже вие бяхте единствената жена, която можеше да види.

Той млъкна и после добави с променен глас.

— Да не говорим повече за това, искате ли, Ноел? Нека зачетем тайната на моя клет брат.

— Извинете — каза тя, — аз предпочитам да говоря. Струва ми се, че трябва да знам всичко, особено когато ме засяга така отблизо. Вие трябва да ми кажете всичко.

— Не — отвърна той твърдо, — да оставим брат ми да почива в мир.

— Да, но аз не мога да спя и се чувствувам неспокойна. Желанието да узная истината просто ме преследва. Мъртвите трябва да се зачитат, но живите не трябва да се подлудяват. Има моменти, в които бедният ми мозък се блъска в истински безумни видения. Вие знаете всичко, кажете ми това, което трябва да зная.

Младият мъж бе станал смъртно блед. Погледът му беше тревожен. Въпреки това, той каза:

— Какво искате да знаете, Ноел? Какво ви измъчва?

— Когато дойдох първия ден, вие ме изпъдихте веднага, почти несъзнателно.

— Да.

— Защо един час по-късно изпратихте да ме потърсят?

— От състрадание, от милосърдие.

Но тя си припомняше ужасния упрек, който мъртвият й бе отправил една вечер: „Без мен вие щяхте да умрете от студ и глад пред вратите на Монжой“.

— Не — продължи да настоява девойката, — вие не сте постъпил така нито от състрадание, нито от милосърдие. Вашият брат е отворил за мен вратите на Монжой, пред които вие щяхте да ме оставите да треперя.

— Да, вярно е — призна той. — Брат ми не искаше да ви изпъдя.

— И на другата сутрин пак той е настоял да остана окончателно тук.

— Възможно е…

— Той е бил, сигурна съм! От няколко дни аз мисля сериозно над всичко станало.

Като посочи с пръст акустичната тръба, която висеше на стената, Ноел продължи:

— Онази сутрин вашият брат ви повика, докато говорехте с мен и той реши моята съдба, нали?

— Да — каза Ив, — но има ли смисъл да се припомнят всички тези неща.

— Всичко трябва да бъде изяснено. Нямате право да скривате от мен това, което дължа на неговата намеса. Може би, щяхте да направите по-добре, ако още първия ден ми бяхте разкрил всичко.

— Той не искаше вие да знаете за неговото съществуване. Без вие да забележите нещо, искаше да бъде за вас добрият дух, който отрупва с добрини тези, които са спечелили благоволението му.

— Добре, но сега, когато зная, че той е живял тук, защо не ми разкажете всичко останало.

— Вие знаете толкова, колкото и аз, Ноел. Нима трябва да ви припомня всички грижи и внимание, с които той ви е заобикалял?

— Аз не ги забравям. Но говорете ми за нашата женитба.

Веднага лицето на младия мъж доби напрегнато изражение.

— Няма какво да казвам.

— Вие забравяте — каза тя кротко, но с твърдост, — че се оженихте за мен пряко волята си.

— Не, не пряко волята си.

— Да, да, защото явно предпочитахте да приема да си отида.

— Действително, предпочитах вие да си отидете, но се ожених за вас по собствено желание.

— Може би, ако отдаваме на думите само тесния смисъл, който те имат! Но трябва ли да ви припомням вашите колебания в деня, в който ми предложихте името си? Спомняте ли си, че призовавахте божията справедливост да прецени постъпките ви. Помня точно думите ви: „Нека бог бъде мой съдник, понеже чужди слабости ме принуждават да действувам така“. Хайде, г-н Ле Кермьор, не се опитвайте повече да се изплъзнете. Кажете ми истината относно нашия чудноват брак!

— Защо искате да причините болка и на двама ни, Ноел? Вие носите моето име, вие сте моя жена, нека да оставим времето да оправи всичко. По-късно, когато мъката ни престане да бъде така жива и раната в гърдите ми престане да бъде така болезнена, може би, между нас ще се създаде по-голяма близост и ние двамата ще тръгнем към едно съществувание, което няма да бъде толкова самотно.

Но тя поклати глава:

— Аз нося вашето име, но не съм ваша жена. Никаква друга връзка не ни свързва, освен религиозния обред.

— И това не е малко, Ноел.

— То е много и нищо същевременно! Бих могла да напусна Монжой, без вие да забележите, че аз не съм тук!

— Мълчете! Аз държа на вас много повече, отколкото предполагате.

— Не — повтори тя сериозно, — аз не представлявам нищо за вас.

Той обгърна с продължителен, замислен поглед младата горда главица, която изричаше така твърдо тези дръзки думи.

— Вие сте моя жена, Ноел — повтори той.

— Е, добре, така да бъде, аз съм ваша жена. Но любовта не играе никаква роля в нашата женитба и в това отношение не трябва да храним никакви илюзии. Аз трябва да зная така добре, както и вие знаете, как е станала нашата женитба.

— О, съвсем просто — отвърна той с усмивка. — Ние отидохме в Рокбилиер, в кметството, после в черквата…

Но тя го прекъсна веднага, като възкликна:

— О, моля ви, не се шегувайте! Аз ви питам на какви тайни подбуди сте се подчинил, предлагайки ми името си?

— Струва ми се, че аз ви ги изложих още тогава.

— Но вие знаете добре, че бяха привидни и много зле скърпени. Аз бях смешно наивна, за да ги приема като неоспорими истини.

— Не, Ноел. Вие винаги бяхте затрогващо невинна и неизказано почтена.

— Хайде — отвърна тя живо, — излишно е да ме залъгвате повече, г-н Ле Кермьор! Виждам много добре, че избирате всички пътища, които ви отдалечават от целта, която аз се старая да достигна.

Тези думи като че го засегнаха доста силно.

— Вие казвате, че ви залъгвам? Аз съм винаги откровен и не вярвам някой да е страдал от моята откровеност.

— По-добре е да оставите другите да кажат това.

Той я погледна смутен.

— Ноел, нима някога съм ви давал основание да се съмнявате в мен?

— От няколко минути, да! — призна печално тя. — Помолих ви да говорите за нашата женитба, а вие отговаряте уклончиво на всичките ми въпроси.

— Правя го, защото има неща, които ще засегнат вашата чистота и ще ви разтревожат излишно.

— Предпочитам хиляди пъти да ги зная, отколкото да ги преувеличавам в неумели предположения.

Той въздъхна и за миг затвори очи, сякаш за да скрие тайните си мисли.

— Ще бъдете ли по-доволна, мое бедно дете, ако ви кажа, че моят брат, този честен и добър човек, чиято разкъсана душа бе изгубила всяка вяра в земното щастие, ви обичаше и желаеше със същата силна любов, на която би бил способен някой здрав мъж?

— Той ме е обичал — повтори тя съвсем тихо, като потръпна от вълнение при спомена за нощните ухажвания на този човек с чудовищно лице. — Той ме е обичал, но тогава?

— Това е всичко.

— Не — отвърна тя буйно. — Това не е всичко, понеже вие се оженихте за мен.

— За да ви дам името си, което беше и негово. За да не напуснете Монжой, за да можем законно да ви осигурим нашето благоденствие и всички наши богатства. С една дума, вашето бъдеще трябваше да бъде осигурено и вие, веднъж завинаги да бъдете запазена от нищета и нужда.

— Само заради това? — промълви тя, като се наведе към него и потопи своите големи светли очи в очите на събеседника си, чието лице съвсем се разстрои.

— Ноел — замоли той съвсем тихо, — не добавяйте нищо повече, не питайте нищо…

Девойката въздъхна дълбоко и с неузнаваем глас изрече ужасната истина:

— Вие се оженихте за мен, защото вашият брат искаше да направи това, но не можеше. Ужасните му рани не му позволяваха да се покаже на дневна светлина. Вие знаехте какво означава всичко това за мен, но не сте ме попитал!

Това беше толкова неочаквано и толкова страшно, че Ноел беше смазана. Както беше седнала срещу съпруга си от другата страна на писалището, тя закри с ръце лицето си, разкривено от неописуем ужас. За миг тя бе разбрала всичко, което ставаше около нея от месеци и тази действителност, открита така внезапно, я оставяше като пребита. Тя беше вече само едно нещастно момиче, на което бяха стъпкали душата, забравяйки, че и то може да страда.

Ив ле Кермьор я гледаше с очи, в които се долавяше огромна мъка от създаденото положение. Той протегна ръка над писалищната маса и помилва тъмнокосата главица, сведена от скръб.

— Моя малка Ноел, не плачете — каза той с неизразима топлота. — Мъжът често се подчинява на своя инстинкт, който понякога го преобразява в жестоко животно. Любовта на моя брат можеше да бъде опасна за вас. Един нещастен човек, когото омразата на хората е огорчила до такава степен, че го е накарала да се смята презрян и отритнат от всички, един човек, чието чудовищно лице го приближава към дивите животни, понеже не му позволява да се появи сред хората, без да ги изплаши. Този човек, който няма какво повече да очаква от живота и при все това, носи в себе си неизползувани сили, този човек едва ли е в състояние да обуздава дълго желанието по любимата жена, желание, което го измъчва денем и нощем? Аз се съмнявах…

Но той говореше език, който Ноел, не можеше да разбере. Тя вдигна глава и подхвърли почти враждебно:

— Трябваше да ме отдалечите оттук, въпреки моето желание да остана.

— Нима не се опитах — упрекна я той кротко. — Вие, обаче, ми противопоставихте вашето непознаване на живота и прекалената ви доверчивост. Впрочем, щях ли да постигна някакво разрешение, ако ви отдалечах оттук? Жак ме заплашваше със страшни крайности срещу вас и срещу себе си! От друга страна, недопустимо беше да искам от вашата невинност да отвърне на неговата чудовищна страст. Реших, че ще бъде по-добре да ви покровителствувам, като ви дам моето име, като ви приютя под моята почтеност и ви посветя целия си живот. По този начин аз щях да се издължа, макар и съвсем малко, на брат си, който бе жертвувал много повече от кръвта си.

Отново между двамата настъпи тежко мълчание. Ноел избърса бавно очите си, а после е трепереща ръка приглади косите си, сякаш беше много необходимо да приведе в ред въображаемия им безпорядък. После тя стана, залитайки.

— Предпочитах да знам — промълви тя, пребледняла. — Сега разбирам по-добре вашето държане, студенината ви! В никакъв случай не можех да си обясня какво е това желание у вас да ме избягвате.

— Моят брат можеше да страда, като ме вижда около вас, докато той беше принуден да се крие — призна той смирено, като че се извиняваше.

— Значи, един тежък дълг ви обвърза с мен.

— О, не! Това не! — отрече той. — Никога не съм съжалявал, че сте моя.

Той не каза нищо повече, но сините му очи се отправиха към мъгливото зимно небе. Това новогодишно небе не донасяше в Монжой друго, освен тъга.

Ноел се отдалечи. Лицето й беше бледо и отслабнало. Но тя оставаше невъзмутима сега, когато познаваше истината. Не трябваше повече да държи сметка за нея.

Като автомат тя се изкачи в стаята си и едва там сякаш започна да схваща странните последствия от положението, в което бе изпаднала.

— О! — промълви тя объркана. — Къде е сигурността? Вдовица ли съм, която трябва да оплаква любимия съпруг или съм една съсипана жена, непоправимо скована от връзките на невероятна женитба?

Възбуденият й мозък виждаше само тези две възможности.

Тя не беше в състояние да забележи, че в действителност за нея нямаше промяна: съпругът й се бе оженил за нея, предупреждавайки я честно, че между тях двамата няма любов, но уверявайки я, че ще й осигури възможността да остане завинаги в Монжой. По време на венчавката им тя не беше искала нищо повече.

Така, както беше отчаяна и разстроена, изведнъж тя забеляза целия разкош в обзавеждането на стаята. И внезапно я завладя неудържим ужас. С целия този лукс, който я заобикаляше, бяха заплатили правото си да разполагат с нея. Тази мисъл просто я замая. Тя остана така зашеметена, сякаш внезапно пред краката й се бе разтворила страхотна пропаст. Девойката се отпусна на колене върху голямата мечешка кожа, просната пред леглото и от гърдите й се изтръгна вик, в който се бе изляла цялата й мъка:

— О, майко! Той не е помислил дори, че аз може да имам сърце!

* * *

Сега Ив ле Кермьор идваше в трапезарията всеки обед и всяка вечер. Той нямаше вече да се опасява, че може да наскърби брат си, пък и не му се налагаше да остава при самотния нещастник, за да го разсейва. Сега, обаче, Ноел беше тази, която не се появяваше. От три дни тя бе поръчала да й носят яденето в нейната стая под предлог, че страда от страшно главоболие, което не е в състояние да преодолее.

Младият мъж бе приел изтъкнатата причина, без да си дава вид, че подозира нещо друго. Всъщност, той смяташе, че отгатва душевното състояние на младата жена. След тяхното обяснение тя чувствуваше нужда да се съсредоточи в себе си и да прекара няколко дни в самота, преди да продължи отново съвместния живот.

Ив се задоволи сутрин и вечер да се осведомява за Ноел от Норина. Той съжаляваше, че по това време на годината в Монжой нямаше цветя, които можеше да изпрати на доброволната отшелница, за да й достави малко радост.

Младият мъж не се тревожеше много от тази упоритост, въпреки че според него, тя продължаваше малко повече, отколкото беше нужно. Но когато тази сутрин видя Ноел да влиза в кабинета му, тя беше така бледа със своите безцветни устни и хлътнали в тъмни сенки очи и той усети, че досега беше настроен прекалено оптимистично.

— О, Ноел! Не ми изглеждате особено здрава. Защо стояхте затворена в стаята си?

— Няма да стоя повече там — отвърна кратко тя.

С едно движение на ръката той й показа креслото, където неотдавна бе седяла. Сега зимното слънце сякаш го бе посипало със златен прашец. Но девойката като че не забеляза приятелската покана. Тя остана права до вратата, на същото място, където бе стояла в деня на пристигането си в Монжой, тогава, когато Ив ле Кермьор й отказа да я приюти под своя покрив. С наведена глава, с очи отправени към пода, потънала може би в своите мъчителни спомени, които я пренасяха към нейното първо посещение, младата жена сякаш бе забравила напълно присъствието на съпруга си.

Той бе принуден пръв да я заговори:

— Какво има, Ноел?

Тя вдигна към него големите си очи.

— Не искам да остана в Монжой — прошепна тя с неуверен глас.

Ив ле Кермьор подскочи.

— Как? Какво говорите, Ноел?

— Искам да си отида, не мога да остана тук — поясни най-после тя.

— Къде искате да отидете?

— Където и да е, далеч от Монжой. Сега аз познавам живота. Той не ме плаши вече.

— Слушайте, Ноел, какво ви прихваща? Аз не разбирам…

Това беше толкова неочаквано за него, толкова неразбираемо, че все още не можеше да проумее желанието на младата жена и очакваше да последва някакво обяснение. Но клетото стеснително момиче не умееше да изрази добре това, което чувствуваше, а и съпругът й все още продължаваше да я смущава.

Преди няколко дни тя бе намерила у себе си смелост да иска обяснение, защото събитията се бяха струпали върху й с такава трескава бързина, че не й бяха дали възможност да разсъждава.

Тогава желанието й да разбуди тайната около среднощния посетител бе взело връх. Касаеше се за друг човек, на когото може би дължеше благодарност или неразбрана признателност. Но сега трябваше да говори за себе си, за съкровените си чувства, за тайните си болки, а не беше в състояние да го направи.

Тя искаше да си отиде и не можеше да каже нищо повече от това. Убедена беше само, че като се отдалечеше, като изчезнеше, всичко в Монжой щеше да тръгне по реда си. Спокойствието на имението никога нямаше да бъде нарушено, ако нейното неочаквано появяване не бе накарало хората да я приемат, въпреки желанието си.

— Трябва да замина, г-н Ле Кермьор. Смятам, че моето място не е тук. Оставете ме да ви изкажа моята благодарност за материалната помощ, която ми оказахте. Никога няма да забравя това.

Младият мъж се бе изправил. Нима тя наистина говореше за заминаване. Нима Ноел наистина щеше да го напусне? Едва сега той забеляза отчаянието, което бе заляло големите чисти очи, чийто блясък сълзите бяха угасили.

— Моя малка, какво има?

Той се приближи до нея развълнуван, готов да я утеши, но двете протегнати ръце на девойката сякаш искаха да го задържат на разстояние.

— Не — произнесе крехкият гласец. — Оставете ме и не се безпокойте излишно. Аз достатъчно смущавах живота ви, сега вече искам да постъпя благоразумно.

— Слушайте, Ноел, да не би да бълнувате? Вие сте моя жена!

Той я хвана нервно за раменете и я привлече към себе си.

— Чакайте, мое голямо дете, кажете ми най-напред, какво означава този проект? Моята къща е ваша, тук вие сте у дома си. Всичко ви принадлежи, моя малка Ноел.

Той беше толкова развълнуван. И не забелязваше дори, че ръцете му треперят, че в очите му са бликнали сълзи и губи всякакъв контрол над думите си.

Девойката се освободи внимателно.

— Зная, вие сте много добър — каза тя — и човек би могъл да очаква много от вас. Затова и сега бъдете великодушен към мен, оставете ме да замина далеч от вас, без да искате повече обяснения.

— Да ви оставя да заминете далеч от мен, без да знам защо? Нима съзнавате какво говорите? Вие сте моя жена!

— О, това не означава нищо — прошепна тя.

Но колкото и тихо да бе изрекла тези думи, Ив можа да ги долови.

— Вие сте моя жена, Ноел, носите моето име пред бога и пред хората, заклехте се, че ще бъдете моя през целия си живот. Не се ли омъжихте за мен, за да може да останете завинаги в Монжой, за да не напуснете никога имението?

— Да, но сега промених решението си — продължи тя смирено. — Можех ли някога да допусна, че един ден ще желая така горещо да напусна този дом?

Младият мъж не отговори нищо. Замисленият му, дълбок, горещ поглед не се откъсваше от девойката. Хиляди предположения светваха и угасваха в ума му. Едно от тях трябва да беше особено мъчително, защото най-после очите му се извърнаха от момичето и през пердетата на прозореца се отправиха към голямото плато, брулено от зимния вятър. Може би, те се опитваха да проникнат оттатък оголените храсти, за да стигнат до един гроб, чиято пръст беше още прясна.

— Да не би да искате да заминете, защото той е мъртъв? — запита Ив шепнешком, без да си дава сметка, че не смее да произнесе гласно въпроса си, нито да изрече името на брат си.

— Не — отвърна тя по същия начин. — Искам да замина, защото вече зная.

— Защото знаете?

Ив ле Кермьор затвори очи пред болката от палещата рана, която усети в гърдите си.

Той имаше чувството, че внезапно пред краката му се разтваря страхотна пропаст и ще падне в нея, въпреки твърдото желание да се задържи.

Младият мъж трябваше да напрегне цялата си воля, за да не отстъпи на обземащата го нервна слабост и дори се постара да разсъждава благоразумно:

— Защо ме разпитвахте онзи ден, Ноел? Вие настоявахте толкова много и аз реших, че не трябва да крия истината от вас.

— Добре направихте, че ми казахте. В своето невежество аз се лутах между толкова много предположения и сигурно щях да полудея, ако не бях излязла от тази страшна бъркотия.

— Но сега защо искате да заминете?

— Трябва, задушавам се в Монжой. Не ме задържайте тук.

— Добре! Но къде искате да отидете?

— Не е важно. Там, където краката ме отведат. Аз пазя още парите, които спечелих тук през първите месеци. Те ще ми позволят да се издържам дотогава, докато си намеря някакво място.

— Вие забравяте, че носите моето име, Ноел!

— О! Аз няма да го опетня! — възкликна тя.

Само предположението, че той може да се страхува от нейните постъпки, извика незабавно сълзи в очите й.

— Ако можех да ви върна това име сега, когато вече не е нужно то да ме покровителствува, щях да го направя. Но, може би, аз ще имам щастието да си отида скоро от този свят. Тогава вие отново ще имате право над това, което сте ми дал. Не бих могла да направя нищо по-добро, нали?

Мъжът я гледаше съвършено смаян.

Той отвори уста, за да каже нещо, но после прехапа устни.

— Добре! Разбрано! Щом тук, в Монжой, ви е толкова неприятно, можете да заминете — каза той нервно. — Но безполезно е да говорим за пари, спечелени тук. Излишно е да ме наскърбявате по този начин. Вие ще заминете оттук с високо вдигната глава и с претъпкани куфари, както подхожда на съпругата на един Ле Кермьор! Аз лично ще дойда да наблюдавам вашето настаняване, за да се уверя, че не ви липсва нищо. Няма да ви предложа Норина да ви прислужва. Тя е твърде стара, за да мога да я откъсна от тук, пък и едва ли би била полезна на една толкова млада жена като вас, която има нужда от движение и повече развлечения. Но ако присъствието на шивачката, която познавате, вие приятно, готов съм да я поставя на ваше разположение.

— Тя, може би, няма да иска да ме последва.

— Кой знае? Въпросът е каква заплата ще й се предложи, но това е моя работа. Ако тя ви е приятна…

— Предпочитам нищо да не ми напомня за Монжой — отвърна девойката с беззвучен глас. — Искам никой да не си спомня и мисли за мен. Нека отново да потъна в самота и забрава.

Лицето на младия мъж се сви при това изявление, но той не възрази нищо.

— Добре, така да бъде! Утре вие ще заминете. Още отсега ще започнат да приготвят багажа ви. Съгласна сте да почакате до утре, нали, Ноел? Не повече от двадесет и четири часа?

— О! Аз съм готова да се подчиня на нарежданията ви — отвърна тя, засегната от заповедническия тон, с който той говореше от няколко минути.

Тя добави малко смутено, защото отново бе изпаднала в обичайното притеснение, което я обземаше, щом се окажеше пред Ив ле Кермьор:

— Благодаря ви, че се нагърбвате да ми помогнете при заминаването. Аз… аз… вие сте много добър.

— Да, много добър — повтори той студено. — Вие ми го казахте вече няколко пъти!

В същото време, ядосан на себе си, той мислеше: „Един мъж, който е добър, е обикновено глупак. Какво ли мисли всъщност тази жена, която ме поставя така лесно в подобно положение?“.

Тъкмо когато девойката се готвеше да напусне стаята, младият мъж я повика:

— Ноел, още една дума, моля ви. Онзи ден, когато ме разпитвахте, знаехте ли накъде отивате? Не аз произнесох думите, от които се страхувах. Жак ми бе обещал, че вашето спокойствие никога няма да бъде застрашено, че никога няма да станете жертва.

Тя се усмихна печално.

— Може би най-добре предвидените неща са тъкмо тези, които се провалят най-лесно. Случаят ме изправи на вашия път. На мен ми се стори, че виждам ръката на провидението в този щастлив случай.

— Да, провидението щеше да направи по-добре да не се намесва в това — отвърна сухо той. — Ако вие не бяхте разбрала нищо, нямаше да погледнете така трагично на нещата и нямаше да ме напуснете.

— Тогава — каза тя, като търсеше точните думи, за да каже това, което мислеше, — ако не бях разбрала нищо, животът между вас и мен щеше да продължи както в миналото, така ли?

— Струва ми се, че това е най-доброто, което може да се направи.

— Вие… вие гледате много леко на станалото и като че ли без колебание бихте подел разговора, започнат с друг?

Клепачите на младия мъж затрептяха. Стиснатите челюсти и издутите вени на слепите му очи издаваха вълнението, което подобно предположение пораждаше у него.

— Е, тогава? — възкликна той буйно, изкаран извън себе си от обстоятелството, че тази малка жена, въпреки своята кротост и слабост, го смазваше със своята неоспорима логика.

— Това е всичко, което исках да кажа — отвърна тя тихо, защото от няколко дни този въпрос я бе измъчвал твърде много.

С един скок той се озова до нея и ръцете му стиснаха нервно раменете й.

— Ноел — каза той с глас, който едва успяваше да въздържа, — никога не ми задавайте този въпрос. Казах ви, че исках да ви защитя срещу едно нещастие, което не можех да отстраня от вас. Аз се пожертвувах за моя брат, без да предположа, че той ще си отиде преди мен и ще ме остави пред ужасната дилема, която вие току-що загатнахте. Аз виждах красотата на моята постъпка: жертвувах целия си живот и щастие, за да облекча малко страданията на един човек, който ми беше скъп. Струваше ми се, че се издигам над човешките дребнавости и поправям неправдите, причинени от хората. Това, което стана с вас, всяка алчна жена би приела за пари. На вас, клетото дете, което ценях и уважавах, дадох име, огнище и богатство. Какво повече можех да направя?

— Зная, дължа ви всичко — отвърна тя.

— Да, добре, дължите ми всичко, понеже имах тази слабост, която не пропускате да ми изтъкнете, да се оженя за вас така необмислено. Но тогава, понеже сте съгласна, че бях щедър и великодушен, не ме осъждайте с цялата острота на вашата малка невинна душа, която съди строго, без да иска да вземе пред вид подбудите, подтикнали ме да действувам по един или друг начин.

— Не ви упреквам в нищо, Ив — потвърди тя.

Това истинско обръщение, което девойката произнесе за първи път, смути съвсем младия мъж и го накара просто да занемее.

— Не ви упреквам в нищо, нито вас, нито брат ви, понеже цялото зло произлиза от мен самата. Вие бяхте великодушен, вие ме отрупахте с добрини, мен, която бях едно бедно сираче, която и най-скромният мъж би се поколебал да направи своя другарка. Ако страдам и плача, то е… то е, защото… Вие не можете да разберете! Вината е моя, само моя!

Ив ле Кермьор въздъхна. Тази наранена душа се затваряше в себе си и не проявяваше никаква склонност към милосърдие и съчувствие. Той самият бе смятал, че е по-силен, но Ноел не му прощаваше за това, че се бе издигнал над общоприетите предразсъдъци. Въпреки че неговата душа бе скъсала с всяка земна дребнавост и бе стигнала до най-високите стъпала на саможертвата, Ноел не беше в състояние да го разбере. Тя оставаше твърдо стъпила на земята и не допускаше нито за миг да се отдалечи от позволените граници на нейните схващания. В този миг той разбра, че всички хора щяха да осъдят постъпката му, която беше за него само проява на братско великодушие. Щяха да го осъдят, защото той се отклоняваше от отъпканите пътища. И неговата мисъл, която се понесе към бога, изведнъж се усъмни в благосклонността на божието правосъдие. Човек не може да заема ролята на небесна сила и да поправя грешките, които хората почти са узаконили, като са се обединили да извършват заедно. Човек не може да създаде отделен морал за самия себе си. Трябва да приеме морала на общността и да живее като всички, прекланяйки се пред законите, които ръководят болшинството. И най-вече, не трябва да си въобразява, че може да замести бога, за да премахне злини, които само той има властта да ограничава.

И все пак, той, без да си дава сметка, бе пожертвувал за своята въображаема цел Ноел. Бе я отрупал с богатство и добрини. Но достатъчна ли беше неговата щедрост, за да обезщети вредата, която жертвата смяташе толкова голяма. Вреда, която всъщност, беше нереална.

Като в пъстър калейдоскоп всички тези противоречиви мисли се изнизаха в главата му, докато Ноел стоеше изправена пред него. Той не бе пуснал младата жена и протегнатите му ръце продължаваха да стискат раменете й. Ив не преставаше да я гледа с втренчени, призрачни очи. Най-после неговото милосърдие взе връх над здравия му разум, който го караше да се съмнява. Той заговори:

— Ако плачете, ако страдате, то е защото аз ви сторих зло. Простете ми, Ноел. Преди да ви видя да плачете, не можех да повярвам, че съм ви навредил. Едва когато видях сълзите ви, разбрах, че съм ви пожертвувал за една химера.

И полека той я изведе навън, защото се задушаваше и чувствуваше нужда да остане сам, за да излее свободно безкрайното отчаяние, което разкъсваше гърдите му. Той се чувствуваше невинен, но същевременно не можеше да затвори очите си пред злото, което неволно бе причинил на едно безпомощно и чисто същество.

* * *

Загърната в черните си воали, които я обграждаха с печален ореол, Ноел приличаше на крехка, нежна кукличка, която може да се пречупи само при един полъх на вятъра.

Ив ле Кермьор я очакваше в салона, където два големи куфара бяха готови да бъдат отнесени.

— Закусихте ли, Ноел?

— Да, изпих чаша мляко.

— На вашата възраст трябва да се яде повече.

Той хвърли поглед наоколо, затвори едно чекмедже, прибра ключовете в джоба си, избра няколко пури. Всичко това беше направено така грижливо, сякаш младият мъж не мислеше за нищо друго. После той се запъти към девойката и се спря пред нея.

— Мое малко момиче, трябва да се яде, за да се живее. Да знаете, че животът е единственото благо, което заслужава да бъде пазено и защитавано. Всичко останало е дим: любов, слава, пари — са допълнения, които го разхубавяват, това е всичко! Животът е най-големият, най-хубавият и най-неоценимият дар, който бог ни е направил и ние нямаме право да го пренебрегваме.

— Зависи какво ни дава той! — процеди през зъби младата жена.

Но Ив я чу и веднага възрази:

— Той дава диханието, което изпълва гърдите ни, дава движението, което ни осигурява всички възможности за удоволствие, създава мисълта, чието чудо е над всяка преценка.

Той стисна ръката на девойката, която усети под плата на роклята си горещината на трескавите му пръсти.

— Ноел, ще ми обещаете, че ще се грижите и ще бдите над себе си. Оставям ви да заминете, защото допускам, че вашето въображение, лишено от всякакъв опит, копнее за друга среда, иска да види други хоризонти. Вашите видения искат да докоснат действителността. Когато крилата на птичката пораснат, тя отлита към други небеса. За щастие, почти винаги тя се връща отново в гнездото! И вие ще се върнете, Ноел, ще ви чакам всеки ден! Вашето място е определено при мен. Този дом ви прие, още когато бяхте безпомощна скитница: той е благосклонното и топло убежище, което ви е необходимо. Обещайте ми да се приютите в голямата сигурна къща още при първата буря.

Мъка сви лицето на Ноел, но тя не каза нищо. Не можеше да проговори, защото дълбокият мъжки глас предизвикваше в гърдите й такъв трепет и вълнение, струваше й се, че ще заплаче още при първата дума.

Ив сметна, че тя иска да се изплъзне от обещанието, което той се опитваше да изтръгне от нея и разочарован, не настоя повече. В това време влязоха и двама прислужници, за да отнесат куфарите.

Отправяйки се към висящата железничка, групата мина край гроба на Жак ле Кермьор. Тъмните очи на господаря на замъка се спряха за миг на още прясната купчина пръст.

— Струва ми се, като че до вчера ние тримата бяхме в Монжой — каза той, като въздъхна. — А утре аз ще бъда тук съвсем сам.

— О! Аз заемах толкова малко място! — протестира неволно младата жена, която този косвен упрек бе изпълнил с угризения.

— Зная! — отвърна той горчиво, защото обикновено мъжете понасят зле скърбите и нервите им бързо се изопват при вълнения, които траят твърде дълго. — „Малко ненужно същество, което човек смазва с крак, дори без да забележи“. Така казвахте вие…

Тези думи, които бе изрекла предишния ден и които Ив ле Кермьор сега й напомняше така подигравателно, накараха девойката да се изчерви чак до челото, без да посмее да каже нещо.

Пред вагончето, където прислужникът нареждаше багажа, най-после тя се осмели да изрече няколко примирителни думи, за да наруши мълчанието, което ставаше непоносимо.

— Все пак така се слиза много по-бързо и лесно, отколкото пеш по пътеката, както смятах, че ще трябва да направя.

— Защо сте смятала да слезете пеш!

— Не мислех, че ще се съгласите да ме изпратите — призна тя, като се усмихна.

Той не видя хубавия поглед на признателност, който тя му отправи.

— Наистина — забеляза той хапливо, — моето внимание често ви е липсвало.

— О! Напротив! Вие винаги сте бил много добър към мен.

— Освен ако не съм ви досаждал с моите нежелани грижи. Човек не може винаги да спре навреме преди признателността да е започнала да тежи на другия.

Ужасена от това, че той можеше да предположи подобно нещо, тя вдигна към него големите си очи с намерение да протестира. Но не каза нито дума, когато видя едно намръщено лице, набръчкано чело, две стоманени зеници, които гледаха някъде в далечината.

Той имаше такова затворено изражение в най-лошите си дни, когато всяко снизхождение изглеждаше отлетяло далеч от него. Тогава Ноел прехапа устни смутена и не направи повече никакъв опит да изглади пораждащото се недоразумение.

Във вагончето, където те застанаха един до друг, Ноел си припомни същото пътуване, което бяха правили и в деня на сватбата си. Тогава на отиване младият мъж се бе държал така любезно с нея, но вечерта, когато се връщаха те бяха съвършено чужди един на друг, както сега? В тъмната нощ Ив трябва да е имал същото враждебно изражение, каквото имаше и в този миг.

Девойката въздъхна и погледна плахо към пропастта, която се намираше под краката им. Крепеше ги само едно стоманено въже. Ако то се скъсаше, всичко щеше да свърши. Те щяха да бъдат смазани на дъното на бездната, без да се измъчват от тази близост, която ги оставя чужди един на друг.

Същата мисъл вероятно бе осенила и него, защото той възкликна:

— Е, какво ще кажете? Всичко ще се разреши много бързо и лесно, ако и двамата се сгромолясаме долу!

Тя трепна и го погледна.

— Вие ми казахте, че животът е най-голямото благо, което имаме и трябва да го пазим преди всичко друго.

— И сега го казвам — отвърна той с подигравателен глас. — Ето сега, когато стъпваме отново на земята и се връщаме към всичките си грижи, пак можем да видим колко хубав, ценен и безкраен е животът!

— Да — съгласи се тя, — животът може да е хубав, но има много мрачни часове.

Колата ги очакваше. Куфарите бяха вече натоварени.

— Искате ли да седнете отпред, до мен? — запита той.

— О! Защо? Отзад ми е много добре. Там е моето място, струва ми се!

Той разбра, че както сам не забравяше всички горчиви думи, които тя бе изрекла, така и Ноел не забравяше, че той й бе поръчал да седне на задната седалка в деня на сватбата им, когато тя беше съвсем незначително момиче.

Постъпката й го ядоса и Ив не пожела да настоява повече тя да седне до него, но все пак забеляза просто:

— Куфарите заемат цялата задна седалка.

— О, аз съм толкова дребна, заемам съвсем малко място.

— Вие достатъчно ми го изтъквахте и вчера: „Малка дрипа, захвърлена в един ъгъл!“.

Но понеже той продължаваше да държи вратата отворена пред нея, Ноел, съвсем объркана от този нов намек, не посмя повече да отказва.

Смутена, тя седна до младия мъж. Странни изненади на човешката душа: тези двама млади хора бяха противници в последните часове, а живяха в разбирателство повече от една година, без нито една дума на недоволство или враждебност.

Достатъчно бе младата жена да каже: „Не искам да живея повече в Монжой“, за да се разрази веднага истинска драма между нея и съпруга й.

Във всеки мъж дреме душата на собственик, силно привързан към своите права и преимущества. До този ден Ив ле Кермьор не бе дал с нищо да се разбере, че държи толкова много на жената, която носеше неговото име. Всъщност, в основата си тяхната женитба не представляваше ли една милосърдна постъпка?

Но сега, когато щеше да се отдели от своята съпруга, той забелязваше, че тя е негова, че му принадлежи и нейното заминаване представлява неоценима загуба за него. О, и през ум не му минаваше мисълта да се опита да я задържи. Младият мъж знаеше много добре, че ако поиска Ноел да остане в Монжой тя сигурно ще се подчини, без дори да посмее да му се противопостави. Може би, тъкмо заради това той не посмя да я задържи и прие нейното заминаване, както се приема отпътуването на човек, чиито грижи ти са необходими, но когото оставяш да си отиде от гордост, за да не му признаеш, че ти е необходим.

— Избрах Ница за място на вашето пребиваване — предупреди я той в момента, в който колата потегляше. — Имате ли нещо против?

— Всичко, което вие решавате, е добро — прие тя кротко.

— Да, вие сте на моите заповеди! — отвърна той ядосано, като си припомни отново всичко, което девойката му бе казала предния ден.

След това, колата се понесе така бързо и рязко напред, че куфарите на задната седалка се блъснаха един в друг.

* * *

Леката мощна кола стигна до Сен Жан дьо Ривиер без никой от двамата пътници да прояви желание да наруши мълчанието. Но там пътят, който минава край Везюби беше преграден поради някакво срутване. Ив ле Кермьор предупреди спътницата си, че им се налага да изменят предначертания път.

— Ще поемем по горния път от Дюранус и Леванс. Гледката е прекрасна, сама ще се уверите в това.

Тъй като кормилото на колата се намираше вляво, Ноел се оказа откъм страната на долината, нещо, което й позволяваше да не пропуска нищо от великолепната панорама, която се разстилаше в краката им.

Лентата на пътя се извиваше между скалите и се изкачваше нагоре, движейки се край пропастта. Девойката, макар и уплашена от опасния път, по който се движеха, все пак не можеше да не се възхищава на чудните гледки от върховете на Ютел, Мутета и Брех, в чието подножие се носеха буйните и пенливи вълни на Везюби, оградени от внушителни скали, които се издигаха стръмно над бреговете на триста и четиристотин метра височина.

Пътниците обядваха в Леванс в един модерен хотел, построен край големия път, на долния край на пътеката, която се катереше към стария град. Часът за обед бе минал отдавна и младият мъж не искаше да чакат пристигането си в Ница, за да се нахранят.

Тъкмо по време на този обед, Ив осведоми девойката за разпореждането, което брат му бе оставил в своето завещание. Темата беше твърде парлива и младият мъж доста се бе колебал, преди да я подхване. Но след няколко часа Ноел щеше да се настани в Ница и той трябваше да я напусне. По-добре щеше да бъде да приключи още сега с този въпрос.

— Ноел, преди да се разделим, трябва да ви кажа за завещанието на моя брат, което намерих в неговата стая, когато подреждах документите, прибрани в писалището му.

Когато той спря, за да си поеме дъх или да потърси подходящи думи, девойката вдигна към него очи, чието изражение беше много сериозно.

— Наистина ли е необходимо да говорим за вашия брат? — попита тя малко враждебно.

— Да, напълно необходимо, още повече, че вие ме напускате и волята на моя брат ви запазва от нуждата да се грижите за насъщния. Жак ви е завещал цялото си богатство.

— О! — прекъсна го тя. — Това ми се струва по-скоро като проява на неблагодарност спрямо вас, който сте му посветил целия си живот.

Тази непринудена забележка извика лека усмивка на устните на Ив ле Кермьор.

— Моят брат нямаше защо да се грижи за мен — отвърна той просто. — Първо, защото аз имам моята част, както той имаше своята, и то още от смъртта на нашите родители. После, защото сигурно е сметнал, че като носите моето име, той може да облагодетелствува вас, без да навреди на мен. Нали при женитба всичко е общо?

— С други думи казано — вие смятате, че неговото завещание ни свързва още повече един с друг?

— Не смятам нищо подобно — отвърна той не по-малко живо. — Нашите отношения зависят само от нас, а не от волята на трето лице, било то и един покойник! Чисто и просто аз одобрявам желанието на моя брат да ви остави това богатство, което ви прави напълно независима. Ако вие държите все така твърдо на намерението си да живеете далеч от мен, аз ще бъда щастлив поне да мисля, че сте защитена от всяка материална нужда и ще можете да водите и занапред живота, на който вече привикнахте.

Тя не отговори нищо. В главата й заработиха трескаво всевъзможни мисли, докато най-после една от тях извика на устните й този въпрос:

— Отдавна ли сте намерил това завещание?

— Вчера следобед.

— Значи, след като аз пожелах да замина?

— Да, след това — съгласи се той. — Но какво значение има? Какво предполагате?

— Казвам си, че за мен е действително голямо щастие, задето този документ се е намерил, тъкмо когато заявих, че искам да напусна Монжой.

— Да, съвпадението е щастливо.

— Действително, щастливо за мен!

Той направи движение, с което искаше да протестира срещу всяко невярно предположение.

— Уверявам ви, че не знаех нищо за това завещание, преди вчера следобед.

— Не се съмнявам във вашите думи.

Тя млъкна, после като промени тона си, забеляза:

— Завещание в моя полза! Това е най-неочакваното нещо, което можеше да ми се случи!

— Мен то не ме изненадва и не би изненадало никой, който би познавал чувствата на Жак така, както ги познавах аз!

— Може би. Аз, обаче съм много учудена! Но това завещание, къде е то? Аз бих искала да го видя!

— Това е лесно. Взех го със себе си, за да мога да го предам след малко на нотариуса. Вижте, ето го.

— От брат ви ли е писано?

— Да, от собствената му ръка, от край до край.

— И на коя дата е било направено? Ах, десети октомври, няколко дни след нашата сватба.

— Да — отвърна кратко младият мъж.

Той беше престанал да яде и стоманените му очи гледаха твърдо някъде в далечината неща, които само той виждаше и които му бяха неприятни.

В това време Ноел четеше завещанието, което я правеше пълна и законна наследница на Жак ле Кермьор.

След като го прочете, тя сякаш се поколеба, после спокойно разкъса листа.

— Ето, така е добре! Този дар нямаше никакъв смисъл!

— Ноел, какво направихте?

Ив ле Кермьор, рязко изтръгнат от своите мъчителни мисли, гледаше смаяно късчетата хартия, които девойката събираше на купчина в своята празна чиния.

— Защо скъсахте завещанието?

— Защото смятам, че брат ви не би го написал по време на смъртта си — отвърна тя, без ни най-малко да се вълнува от неговия възмутен вид.

— Желанието на един мъртвец е свещено, Ноел. За мен обаче е достатъчно да зная последното желание на брат си, за да го изпълня и зачета.

— Да, обаче аз смятам, че това завещание не изразява неговото последно желание! Освен това, никога, каквото и да си помислите вие, аз няма да приема това наследство, на което нямам никакво право и което законно принадлежи на вас.

— Вие не знаете какво говорите, моя малка. Животът не е шега, вярвайте ми. Това богатство ще ви бъде полезно, то идва тъкмо навреме, когато вие желаете да се освободите от моето настойничество. По-късно сама ще признаете, че съм имал право да ви го запазя въпреки вашето желание.

Той събра грижливо от чинията на Ноел и най-дребните късчета хартия.

— Документът ще може лесно да се възстанови. За всеки случай, аз ще съумея на всяка цена да изпълня волята на този, който не е вече между нас и ви моля да не ми пречите за това. Впрочем, забравих да ви дам едно писмо, което намерих заедно с това завещание, писмо от Жак, писано за вас. Без съмнение, то ще ви убеди по-добре, отколкото всичко, което аз мога да ви кажа.

Младият мъж извади от джоба си портфейла, в който прибра остатъците от завещанието. След това той подаде на Ноел един бял плик, запечатан с восък.

— Ще го прочетете по-късно, когато бъдете сама — каза той с усилие. — Часовете, които днес ще последват са достатъчно тъжни, затова да не добавяме и скръбта, която ще навее това писмо.

С края на пръстите си, почти с някакво отвращение, Ноел взе писмото. После запита малко неспокойно:

— Защо предполагате, че вашият брат ми е писал печални неща?

— Не вярвам да е направил подобно нещо, напротив! Той никога не би желал да ви наскърби, но простете ми, така лесно се вълнувам през последните дни. Имам чувството, че писмото на Жак, каквото и да е то, за мен поне не може да не бъде тъжно!

Той млъкна, гласът заглъхна в гърдите му. Ноел забеляза, че той извърна глава, за да прикрие разстроеното си лице. Със свито сърце девойката прибра писмото в чантата си. Изведнъж тя се почувствува много уморена и отпаднала. Тъгата на съпруга й я засягаше дълбоко. Защо бе казал, че часовете, които щяха да последват този ден, и без това са достатъчно тъжни за тях? Нима нейното заминаване опечаляваше Ив ле Кермьор? Това предположение й се виждаше невероятно и все пак мъчително.

Те довършиха обеда в мълчание. Всеки от двамата следваше потока на собствените си мисли, които никак не ги сближаваха. После те се качиха в колата, която се понесе към Ница.