Макс дьо Вьози
Имение в планината (4)

Ноел спа лошо след изживяната тревога. Най-напред тя не можа дълго време да се стопли, а след това лека-полека, думите на съпруга й, пълни с толкова укор, оказаха много тежко въздействие върху нейната чувствителност. Всеки път, когато си ги припомняше, те й се струваха по-сериозни и по-опасни. Лошият живот в семейството започваше със съжаления. Но вината като че се стоварваше единствено върху нея. Тя постоянно бе отблъсквала съпруга си, докато той, може би, идваше при нея проникнат от най-добри намерения.

През деня Ноел не изпитваше непреодолимия страх, който я влудяваше в тъмнината и започваше строго да се упреква за поведението, което имаше нощем. Тя реши на всяка цена да се обясни с младия мъж. Не искаше да бъде неблагодарна съпруга и не забравяше това, което този човек бе направил за нея. Не трябваше Ив ле Кермьор да запази за нея лошото впечатление от първата им бурна среща. Тя щеше да му обясни, щеше да съумее да му каже. Но обратно на очакванията си, този ден Ноел не видя Ив ле Кермьор на масата. Той се извини пред младата жена чрез Норина. Вечерта бе същото. Въпреки това, тя установи, че съпругът й се бе занимавал с нея — на капаците на прозореца беше поставен катинар.

„За да ви се отнеме завинаги възможността да скочите от прозореца“, гласеше подигравателно една записка, забодена на завесите.

Смаяна, Ноел погледна здравата ключалка и усети, че я обзема слабост. Съпругът й се отнасяше с нея като с неразумно дете! Той й се сърдеше и не можеше да допусне, че неговата жена може да се плаши от посещенията му.

Дали имаше намерение да ги продължи?

* * *

Всеки обед и всяка вечер девойката очакваше да се появи в трапезарията съпругът й, но младият мъж редовно се извиняваше чрез Норина. Младата жена започваше да се плаши, че го е обидила твърде дълбоко. За да избегне самотата, която с всеки изминат ден й тежеше все повече, въпреки студа, Ноел подхвана дългите и самотни разходки около платото на Монжой.

Понеже беше винаги сама и съвсем отвикна да разчита, на каквато и да е помощ, девойката ставаше все по-смела и посмела. Тя минаваше по най-стръмните пътеки, едва видими под снега и не се страхуваше да отива далеч по места, които малко от хората в околността посещаваха.

Един ден Ноел се подхлъзна на покрит с лед камък. Падна лошо и си навехна крака. Когато стана и се опита да продължи пътя си, тя не можа да пристъпи от болка. Най-неприятно беше това, че девойката се намираше много далеч от имението, за да може да вика и да я чуят. Изобщо, всякакъв опит в тази насока беше безполезен. В същото време, понеже знаеше, че не бива да стои неподвижна при тази смразяваща температура, тя се реши да тръгне напред като се опира с ръце по отвесната стена, образувана от замръзналите скали. По този начин върху болния крак щеше да пада незначителна тежест.

Но пътят, който предстоеше да измине, беше дълъг и след половинчасови усилия, Ноел се отказа. Тъкмо тогава тя чу близък шум от стъпки и се реши да вика. Девойката смяташе, че наблизо минава някой от прислужниците в замъка, но скоро позна между тъмните игли на боровете Ив ле Кермьор, който очевидно се връщаше от лов, с пушка през рамо. Щом видя коленичилата в снега млада жена, той се спусна бързо към нея и запита:

— Какво правите тук, Ноел?

— Паднах — призна тя жално.

— Да не би да сте се наранила?

— Да, не… и аз не зная. Кракът ме боли и не мога да вървя.

Ловецът коленичи до нея. Той махна ръкавиците си и накара девойката да седне, за да може по-лесно да прегледа болния крак.

Поруменяла и засрамена, Ноел стоеше послушно, но нейният неспокоен поглед се опитваше да прочете по лицето на младия мъж отражението на неприятните чувства, които смяташе, че той изпитва към нея. Тя почти се учудваше, че той й говори нежно и все със същата учтивост. Дали нещастието, случило се с младата жена го караше да забравя разочарованието си от нея.

Като махна обувката и чорапа, младият мъж обхвана с ръце ранения крак и видя, че глезенът вече започваше да се подува.

— Чудесно изкълчване — прошепна той и като взе шепа сняг, започна да разтрива пострадалото място.

Девойката изпита такава силна болка, че едва не извика. Все пак тя успя да се овладее навреме и да стисне устни. Не трябваше да разваля доброто разположение на съпруга си с досадно охкане. Малката съпруга се почувствува изведнъж особено развълнувана пред коленичилия в снега млад мъж, който, забравяйки своята неприязън, сега се грижеше така великодушно за нея. Тя гледаше замислено сведената мъжка глава. Между светлата руса коса тук-там блестяха бели нишки.

Без сама да разбира защо Ноел изведнъж се разчувствува така, че за миг обичайната й свенливост я напусна.

— Вие сте много добър — промълви тя.

Младият мъж вдигна очи и се усмихна.

— Това не е доброта, а само предвидливост! Ако не разтрия глезена веднага, вие доста време ще страдате от него. А понеже неподвижността е винаги неприятна за човек на вашата възраст, аз се опитвам да предотвратя тази неприятност.

— Да, вие сте много добър — настоя тя мило, докато той продължаваше да разтрива болния крак.

И като вдигна ръка, девойката я постави нежно върху златистите му коси.

— Не трябва да ми се сърдите, г-н Ле Кермьор. Никога не съм искала да ви наскърбя — прошепна тя и очите й изведнъж заблестяха от влага.

— Но, моя малка, аз съм убеден, че вие не сте паднала за удоволствие — отвърна той със смях.

Тя помисли, че той умишлено изменяше смисъла на думите й, но все пак настоя:

— Аз говоря за мъката, която ви причиних миналата нощ. Много съжалявам, ако съм ви разстроила, но ви уверявам, че вината не е моя.

— Ах, миналата нощ! — промълви той, като трепна леко.

Ръката му бе спряла внезапно. Младият мъж се изправи за миг и сякаш искаше да се отърве от някакви неприятни мисли.

— Да не говорим повече за това, искате ли? Така е за предпочитане, нали?

— Но — настоя тя, — аз трябва да говоря за това. Вие ме избягвате и аз не ви виждам вече. Не можете да си представите колко тежко ми става, когато чувствувам, че ми се сърдите.

— Аз не се сърдя — отвърна той.

Но в същото време лицето му ставаше все по-мрачно и по-тъмно.

— Тези дни имах много работа, бях много зает и затова не можех да се храня заедно с вас — обясни той с усилие. — Вярвайте ми, Ноел, аз не съм постъпил така с никаква зъл умисъл и дори не пропуснах да се извиня пред вас.

— Наистина ли, отсъствието ви не се дължеше на някакви лоши чувства към мен?

— Но не, моя малка! Защо бих хранил подобни чувства към вас?

Той я гледаше с толкова доброта, че Ноел оставаше все по-учудена и по-учудена. Тя си бе въобразила толкова неща, откакто не бе го виждала цяла седмица.

— О, колко съм доволна! Само ако знаете колко ме наскърбяваше това предположение!

— Нима? — усмихна се той.

Очите им се срещнаха със същата топлота и сериозност, както там във вагонетката, сутринта на венчавката им. Ноел изпита отново чудноватите тръпки, които пролазиха по тялото и предизвикаха у нея особена слабост. Ив ле Кермьор пръв наруши вълшебството, на което се бяха поддали.

— Не трябва да се съмнявате в моите добри намерения, Ноел — потвърди той сериозно и започна отново да разтрива болния крак. — Вижте в мое лице един добър другар, чието най-голямо желание е да направи лек и приятен еднообразния ви живот в Монжой.

— Наистина ли? — възкликна тя щастлива. — Добър другар, който не съжалява, че се е оженил за мен?

— Надявам се, че не допускате подобно нещо!

— Тогава — заяви девойката, без да си дава сметка за обаянието, което се излъчваше от всяко нейно движение и всяка нейна дума, — щом днес сте толкова добър и толкова снизходителен, обещайте ми, господин Ле Кермьор, че ще поръчате да донесат от града нещо, лампа или свещи, за да мога да осветя стаята си.

Младият мъж едва не изпусна малкото краче, което разтриваше.

— Защо ви трябва светлина? Нужна ли ви е, за да спите?

— О, не! Не за да спя, въпреки че в пансиона бях свикнала винаги, дори и през нощта, в стаята да има запалено кандило.

— В спалня, където има множество деца, това е обяснимо, но в една обикновена стая!

— Да, да, аз самата не искам кандило, а само някаква светлина, докато си легна. Знаете, толкова е неприятно да се събличаш, без да виждаш кое къде оставяш.

— Действително, по това време на годината електричеството спира рано. Но вечер ще гледате час по-скоро да се приберете в леглото. Половин час повече сън ще ви бъде само от полза, вие и без това сте малко бледичка.

— Да, и аз съм мислила, че бих могла да си лягам по-рано — каза тя обезсърчено, защото въпреки благосклонния му вид младият мъж като че нямаше никакво желание да я разбере. — И все пак, най-много се страхувам, когато вие идвате да ме посетите.

Той се изправи рязко. Внезапна враждебност се пробуди в сините му очи, които добиха метален блясък.

— Това, което става нощем между двама съпрузи, не се нуждае от светлина! Вярвайте ми, Ноел, по-добре е да говорим за друго!

Устните на девойката се свиха печално. Тонът на младия мъж не търпеше възражение и Ноел чувствуваше, че сълзите скоро щяха да бликнат от очите й.

— Нима съм виновна за това, че се страхувам? — опита се да обясни тя, като се стараеше да не заплаче. — Не разбирате ли, страх ме е! Това е ужасно! Струва ми се, че в края на краищата ще полудея в тази непроницаема тъмнина!

— Преувеличения! — промълви той сърдито. — Вие като че сте решила на всяка цена да ми развалите хубавия ден! Чудесно, ето че заплакахте. Не мога да търпя сълзи! Моля ви, престанете с тази комедия!

Но колкото по-строг ставаше неговият тон, докато й говореше, толкова по-оскърбена се чувствуваше младата жена.

— Ах! Защо ми трябваше да ви срещам — въздъхна той ядосано. — Днес бях почти щастлив! И ето сега тази малка сцена напомни всичките ми грижи!

— Извинете ме — промълви през сълзи Ноел. — Много, много съжалявам, ако ви причинявам неприятности и грижи. Но на кого да се оплача, щом дори вие не желаете да ме изслушате?

— Да се оплачете? — възкликна мъжът, сякаш от всичко, което момичето бе казало, единствено тази дума заслужаваше да бъде запомнена. — Вие искате да се оплаквате? Е, добре, да чуем какво има тогава?

— Казах ви вече, че ме е страх. Това са, може би, нерви, но не съм в състояние нито да разсъждавам, нито да преценявам. Чувствувам… и това е ужасно!

— Страх ли ви е?

— Страх ме е до обезумяване! Не мога да ви позная! Струва ми се, че добивате невероятни размери, че гласът ви се променя. Просто, имам чувството, че не сте вие пред мен!

— Гледай, гледай! А кой искате да бъде?

— Когато е светло си давам сметка за всичко, но нощем се поддавам изключително на инстинкта си и това е ужасно!

— Все пак, ще трябва да свикнете, моя малка Ноел! Между женени хора тези посещения са нещо нормално.

— Да, възможно е.

Той се усмихна леко и забеляза:

— Вашето „възможно е“ ме забавлява!

Но тя беше толкова сериозна и в детския й поглед имаше такова отчаяние, че усмивката на мъжа изчезна бързо, както се бе появила и отстъпи място на искрено разнежване.

— Съжалявам, мое дете, че нямате майка. Една майка знае какво трябва да каже на дъщеря си! Тя щеше да ви накара да разберете.

Ноел поклати тъжно тъмнокосата си главица.

— Ако имах майка, тя сигурно щеше да ми даде свещи. Аз имам чувството, че съм се загубила в тъмна и ледена пустиня и когато имам нужда от нещо, не зная как и откъде да си го взема.

— Вие мислите, че една свещ е в състояние да ви накара да приемете по-добре присъствието на съпруга ви?

— Безспорно! Аз се плаша единствено от тъмнината! Ако дойдете при мен с лампа в ръка, аз ще ви приема с удоволствие и няма да гледам на вас като на страшен призрак. Но вашето появяване в тъмнината, като промъкващ се тайно злодей, е просто влудяващо. И аз нямам дори възможността да се заключа в собствената си стая. Достатъчно е да се натисне дръжката, за да се влезе в стаята и затова просто не смея да заспя. Само мисълта, че някой може да дойде по време на съня ми и да не го усетя, ме държи будна по цели часове.

— Хайде, хайде, всичко това не е сериозно и е само резултат от прекалено възбуденото ви въображение. Понеже живеете само сред книги в библиотеката, вие се откъсвате от действителността. Започвате да вярвате, че всичко, което книгите съдържат, съществува и в живота, докато в повечето случаи е вярно обратното.

Докато говореше, Ив ле Кермьор й помагаше да върви. Той я придържаше до себе си и така, с бавни и внимателни крачки, я водеше към замъка, като я пазеше да не се подхлъзне отново по скалистата и покрита с лед пътека. Когато пристигнаха пред входа на къщата, Ноел чувствуваше особена признателност към съпруга си за големите му грижи и искаше да му благодари по някакъв начин.

Ив ле Кермьор не й бе дал никакво обещание, той дори си даде вид, че не я разбира. При все това, младата жена мислеше, че никога досега господарят на Монжой не бе проявявал толкова внимание към нея. И понеже в брака на жената се пада често да бъде по отстъпчива, тя пожела веднага да даде доказателство за своята добра воля. С очарователно по своята непринуденост движение, Ноел се изправи на върха на пръстите си, за да изравни лицето си с неговото. И като сложи на страната му една сърдечна целувка, тя се осмели да направи едно признание, което досега не бе обмисляла нито за миг и което учуди и самата нея:

— Ив, вие не знаете колко ви обичам и как искам да бъдете доволен от мен. Ще се опитам да преодолея страха си, за да ви направя удоволствие.

После, цяла поруменяла от своята дързост, тя се отдалечи, като накуцваше, защото болният крак не й позволяваше да избяга толкова бързо, колкото искаше.

Ив ле Кермьор остана неподвижен на мястото си, сякаш беше замръзнал от почуда. С помръкнало чело, със сериозни очи, той гледаше как се отдалечава детето, на което бе дал името си. Младият мъж не очакваше подобна проява на детска обич и сега цялото му същество потръпваше, сякаш невидим кинжал бе разтворил в него лошо зараснала рана.

* * *

Ноел прекара останалата част от деня в състояние на възбуда. В главата й, изведнъж изпълнена с най-хубави мечти, мислите се въртяха лудешки около срещата й с нейния съпруг. Той й бе говорил така мило, грижил се бе за нея така усърдно и с такива внимателни движения, че в омаяната душа на малката съпруга, твърде млада и невежа, но инстинктивно любяща, се бе разпалило непознато опиянение.

Нейният съпруг.

Изведнъж Ноел откриваше в тези думи някакво непознато досега вълшебство. И в съществото й се пораждаха хиляди чувства, хиляди надежди, които ту изостряха нейната чувствителност, ту събуждаха жажда за нежност и откровеност.

Нейният съпруг.

Колко пъти, когато той беше учтив или далечен и сдържан, тя бе изпитвала смътно желание да се приближи до него и да му даде някакво доказателство за своя интерес, за своята обич. И сега, повече от всякога, тя мечтаеше да склони глава на неговото рамо и да остане мълчаливо сгушена до гърдите му, затворила очи в чудна и успокояваща неподвижност.

О, да! Дали щеше да вкуси сладостта да се отпусне доверчиво на едно мъжко рамо, сигурно и вярно като убежище. Да остане спокойно облегната на него, без никакво мъжко движение да я разочарова и смути?

Любовта се бе пробудила у нея преди бурните чувства на страст и желание. Сега тя пораждаше голямата вродена нужда на жените да бъдат онова съвсем малко нещо, което мъжът обича и покровителствува, независимо от всякакво плътско желание.

И в продължение на часове, с душа преливаща от нежност, смирение и преданост, Ноел мислеше само за своя съпруг. Искрена и наивна, каквато беше, тя се отдаваше изцяло на този, който, всъщност, не бе проявил към нея нищо повече, освен малко симпатия. Сърцето не отмерва това, което дава от себе си и то не сравнява със своя дар това, което е получило от другия. Ноел реши още същата вечер да приеме смело посещението на този, чието име носеше. Тя не желаеше повече да го разочарова, искаше да му създаде радост и така да изкаже цялата обич, която сега преливаше в душата й.

* * *

Сред обичайната тъмнина, седнала върху възглавниците на шезлонга в стаята си, Ноел очакваше посещението на мъжа, който й бе дал своето име. С лакти на коленете и лице в дланите, тя се стараеше да стои спокойна и да не се плаши както обикновено от нощния мрак, който я ужасяваше.

Нали бе обещала на Ив ле Кермьор да го чака? Не бе ли решила този път да го посрещне добре? В такъв случай, трябваше да си наложи да преодолее страха си, колкото и голям да беше.

С необичайна смелост Ноел се опита няколко пъти сама да се насърчи:

— Не ме е страх! Не искам да се страхувам!

Въпреки това, когато чу дръжката да изскърцва и вратата да се отваря, девойката замръзна на мястото си и очите й се разшириха в мрака. Ето че идваше решителният момент, в който на всяка цена трябваше да преодолее страха си.

Щом вратата се отвори, посетителят побърза да каже:

— Аз съм, Ноел. — А след миг запита: — Ще бъдете ли по-любезна тази вечер? Къде сте?

— Тук съм.

Гласът, който произнесе тези думи, звучеше съвсем жалко. Той би разнежил дори и някой тигър. Но влюбените мъже понякога са по-коравосърдечни дори и от хищниците.

— Къде сте? В коя посока? — настоя посетителят.

— Тук, на шезлонга.

Тя стоеше и чакаше смело. Естествено, не може да иска от нея да стане да го посрещне, нали? Цялата й воля беше напрегната, за да преодолее безразсъдния си страх, така че не беше способна за никакво друго усилие.

Но това приближаване на едно невидимо същество беше така влудяващо, че клетата девойка почти тракаше със зъби.

— Моя малка Ноел — каза мъжът, който бе стигнал до нея и съвсем се бе разнежил. — Моя малка Ноел, да знаете колко щастлив ме правите тази вечер!

Пипнешком той я бе хванал за раменете. Неговите жадни ръце я обгръщаха с опиянение, плъзгаха се надолу по ръцете, докато младият мъж коленичеше пред нея.

— Най-после съм при вас, моя малка Ноел! Ще мога да ви изразя моите чувства и да ви кажа всички любовни думи, които премълчавам от седмици.

Ноел не отговори нищо. Задъхана, наострила уши, тя се опитваше да свикне с този мъжки глас, дрезгав и задъхан от вълнение, различаващ се нощем от шеговития, но сдържан тон, с който младият мъж й говореше през деня.

Нощният посетител обхвана ръцете й и ги покри с палещи целувки, които спираха само, за да дадат възможност да се излеят пламенните думи и екзалтираните клетви, които напираха на устните му.

Малко по малко ужасът на девойката стихваше. Тя бе престанала да трепери и дори тъмнината вече не я смущаваше толкова. Люляна от тихия глас, който ставаше ту смирен, ту страстен, Ноел си припомняше младия мъж, когото само преди няколко часа бе видяла, коленичил в снега. Колко приятно и успокояващо беше това видение в сравнение с бурната действителност тази вечер!

Как Ив ле Кермьор, така спокоен и сдържан, когато говореше обикновено, можеше да влага толкова жар в нощните си изповеди? При допира на младия мъж, чиято страст я учудваше, девойката чувствуваше как у нея угасва постепенно възторгът, който бе изпитвала през деня. След като бе мечтала да прояви своята нежност пред съпруга си, сега Ноел стоеше мълчалива и студена, слушаше внимателно, преценяваше, като се стараеше да долови всичко, което очите й не можеха да видят.

Няколко часа по-рано тя беше цяла проникната от нежност, заради няколкото топли думи, които съпругът й бе казал. Сега, обаче, беше цяла вледенена, въпреки топлотата на гласа, който й правеше така неочаквани признания. Любовните чувства не се пораждаха едновременно у мъжа и жената. Това беше една съвършено нова констатация за Ноел. Пред това упорито мълчание и пред студената неподвижност на младото тяло, мъжът удвои своето красноречие и своята страст.

Докато, през плата на роклята й, защото тя го бе чакала, без да се съблича, младият мъж целуваше раменете, корсажа и коленете й, Ноел си припомняше с нежност вълнението, което я бе обзело следобеда, когато се беше осмелила да докосне с пръсти русите коси на своя съпруг. Тя пожела да изпита отново това приятно чувство. Като освободи едната си ръка, тя я повдигна към сведената пред нея глава. С непохватни движения, понеже не виждаше нищо, тя докосна влажното чело, а после пръстите й се плъзнаха към гъстата коса, която не можеше да види.

Впечатлението от това не предизвика у нея чувството, което искаше да изживее. Ръката на съпруга й отново бе обхванала нейната, за да я притисне до страната си, после до устните си, без да престава жаркия припев от любовни думи.

Несъзнателно, като бавна ласка, пръстите на младата жена докоснаха устните и страната, които мъжът притискаше до дланта й. Тя усети допира до извънредно гладка и мека плът, толкова гладка, че пръстите й с любопитство подновиха същите движения, докато мъжът ги сграбчи с устните си, като примамлив плод.

— Не забелязвате ли колко са гладки страните ми? Всяка вечер се бръсна грижливо в последния миг преди да дойда при вас с надеждата, че може би ще получа целувката, за която копнея. Ще повярвате ли, Ноел, че всеки ден, откакто сме се венчали, аз идвам на стража пред вашата врата с треперещо от вълнение сърце в очакване на вашия зов. Много рядко се осмелявам да вляза, защото ме възпира страхът, който всеки път ви причинявам.

— Нима идвате всяка вечер? — запита тя замислена и невероятно смаяна от едно така настойчиво внимание.

— Да, всяка вечер, като свенлив младеж, какъвто мъжът остава винаги, независимо от възрастта му, в присъствието на жената, която обича и желае. И ето че моето очакване не бе напразно. Аз съм в краката ви, държа ви в прегръдките си. Ноел, мила, няма ли да ми дадете целувката, която очаквам? Моите устни са така близо до вашите.

Девойката не отвърна нищо. Тя чуваше вече само този страстен шепот, без да обръща внимание на смисъла на произнесените думи.

Всяка вечер — бе казал той. Тя просто не можеше да дойде на себе си. Тази настойчивост я смущаваше.

Защо никога през деня не бе й казал една любовна дума, щом беше така увлечен и влюбен? Защо проявява такова старание, за да дойде при нея през нощта, когато през деня не изпитва никакво желание да бъде край нея? Нейната наивност не можеше да намери никакво обяснение на подобни размисли.

При нейното мълчание, което можеше да се приеме и за насърчаване, мъжът придоби смелост, изправи се до нея и я привлече в прегръдките си, после поривисто и пламенно, неговите устни просто смазаха нейните. Изненадана, Ноел не можа да избегне тази целувка. Тъкмо в този миг, когато мисълта й беше така далеч, изпита чувството, че по цялото й тяло бе преминал силен ток. Тя се освободи рязко и се изправи с един скок. Със стиснати зъби, тя изтри устата си, за да заличи неприятното чувство от тази влажна целувка. Потръпваща, девойката го отблъсна встрани.

— Оставете ме! Махнете се!

Изведнъж тя изпита истински ужас, че той се намира така близо до нея, въпреки че при нейния скок я бе освободил веднага от прегръдката си.

— Моя малка Ноел, чуйте ме!

— Не! Вървете си!

Тя трепереше, обзета от безумната мисъл, че е станала плячка на някакво чудовище. Откакто мъжът бе влязъл в стаята й, този ужас не преставаше да я измъчва. Тя не успяваше да се примири с неговото присъствие дори и при спомена, който имаше за съпруга си от срещата им през деня.

— Вървете си! Вървете си! — повтаряше девойката, без дори да слуша обещанията и увещанията на мъжа.

Той трябваше да отстъпи и да се отдалечи, защото разбираше, че тази вечер няма да я накара да го слуша повече. Мъжът си отиде като не преставаше да повтаря и отдалеч любовни думи и предани уверения, на които тя не отговаряше нищо.

Чуваше ли го изобщо? Тя бе станала упорита и неблагосклонна.

— На мен ми дойде до гуша от този мрак! Омръзнаха ми всички тези истории!

Въпреки че се бе зарекла да приеме добре младия мъж, сега, след неговото продължително присъствие край нея, тя се чувствуваше много нервна и неспокойна. Но беше и разочарована. След като бе прекарала целия следобед в особена възбуда, след като си бе представяла всичко така хубаво и лесно, сега й беше безкрайно мъчително да установи, че в действителност тази среща не бе й донесла очакваната радост.

И все пак, съпругът й бе казал толкова много неща! Никога не бе си представяла, че Ив ле Кермьор е в състояние да произнесе подобни думи! Как се лъже понякога човек! А тя смяташе Ив ле Кермьор така студен, така безразличен. Всъщност, всички тези любовни думи, произнесени пламенно от младия мъж, трябваше да бъдат приятни. Сега, когато си ги припомняше, изпитваше удоволствие само при мисълта, че ги бе чула. А защо преди малко впечатлението, че говори на един невидим чужд човек, заличаваше у нея всяко друго чувство? Защо бе насочила цялото си внимание да следи всяко негово движение и всяка извивка на гласа му, сякаш зад тях се криеше някаква опасност? Сигурно за това беше причина тази непоносима тъмнина.

Може би, с времето тя щеше да свикне с нея. Но нещо неприятно, което в края на краищата човек е принуден да понася, едва ли някога може да стане приятно. За предпочитане беше Ив ле Кермьор да разбере нейното душевно състояние. Доброто желание невинаги е достатъчно, за да може да възпре въображението да създава неприятни картини, а сред тази обстановка клетият й мозък измисляше все нови и нови въображаеми заплахи.

Най-добре щеше да бъде съпругът й да възприеме друг подход спрямо нея. О, да! Ноел не искаше друго. Ако сериозният и мълчалив млад мъж можеше да се реши да й говори така и през деня, както бе сторил тази вечер, тогава тя щеше да му се довери безрезервно и без отвращение. Ноел заспа, като си представяше как съпругът й и тя се разхождат през деня, нежно прегърнати. Младият мъж й нашепваше любовни думи, думи вълнуващи като ласки, които бяха прекъсвани от дълги, страстни целувки.

Но Ноел само сънуваше.

* * *

— Госпожо Ле Кермьор, знаете ли къде е господинът?

При звука на този мъжки глас Ноел се обърна към вратата на хола, която някой току-що бе отворил. Тя позна работника от висящата железничка на Монжой.

— Господинът трябва да е в кабинета си — отвърна тя любезно.

— Добре, аз…

Той спря, погледна калните си крака и се извини:

— Дали госпожата не би искала да предаде на г-н Ив този малък пакет? Това са бръсначи, които той очакваше, а краката ми са толкова кални, че ще бъде по-добре да не цапам повече стълбите.

— Дайте — каза Ноел усмихната, — аз ще му го занеса.

Тя си припомняше това, което съпругът й бе казал вечерта за бръсненето си и при тази мисъл руменина заля цялото й лице. Когато занесе бръсначите на младия мъж, тя каза доста притеснено.

— Гризели току-що ги донесе.

— Добре, много добре! — каза той. — Вече няколко дни, откак ги чакам. Всички бръсначи, които имам се изхабиха и трябваше да ги дам да се наострят едновременно. Подобно нещо ми се случва за пръв път. Обикновено съм много по-предвидлив.

Той млъкна, защото Ноел стоеше като закована на мястото си и очите й се бяха разширили от учудване. После, като потърка страните си, младият мъж забеляза малко неловко.

— Имам нужда от бръснене, нали? Много съм обрасъл. Впрочем, това беше и причината, поради която избягвах да идвам на масата тези дни.

Тя не отвърна нищо. Гледаше го смаяна, сякаш пред нея се бе появило някакво чудовище. Този мъж с набола брада безспорно беше нейният съпруг. Той не беше така грижлив към себе си, както обикновено, но все пак, беше съпругът й! И той снощи й бе казал, че се е бръснал. Да, тя дори бе опипала страните му. Но, Боже мой, нима това беше възможно? Толкова ли бързо растеше брадата?

Младият мъж изтълкува погрешно нейното смайване.

— Много съм грозен така, нали? Цялата ми физиономия се променя. След като цели пет дни не се е бръснал човек става просто неузнаваем.

— Да, не е хубаво така — каза най-после тя с разстроен глас. — Но вчера не бяхте ли бръснат?

— Разбира се, всички тези дни не съм се бръснал.

— Не бях забелязала.

— Сигурно не сте могла да видите заради студа, бях вдигнал яката на дрехата си, а и около врата си бях завил вълнен шал.

Той говореше за тяхната следобедна среща, докато тя напомняше за неговото нощно посещение.

— Усеща ли се? — промълви Ноел и с ръка поглади собствената си страна.

— О, да, боде!

— Боде?

Като хипнотизирана, тя се отправи към него. Много заинтересувана, без да долавя интимността на постъпката си, тя протегна ръка и на няколко пъти прокара длан по страната на младия мъж.

— О! Боде като четка!

— Да, остра е! При това, с ръката не се усеща така силно, както ако ви целуна!

Все така като хипнотизирана, тя протегна лицето си към него:

— Целунете ме.

Младият мъж трепна, но веднага се овладя и се усмихна иронично.

— Ноел, наистина ли желаете да познаете прекалено силната сладост от целувката на един хищник? Изглежда, че понякога ви обзема странно любопитство.

— Може би сте прав — съгласи се тя усмихната, — но никога досега не съм ви виждала с толкова голяма брада.

— Да, вярно е, днес всички се бръснат и тъкмо затова сега имам така небрежен вид.

— Да, затова аз гледам да се възползувам от този рядък случай — отвърна девойката с неочаквана дързост, която се бе пробудила у нея тъкмо поради явното колебание на младия мъж.

Наистина, Ив ле Кермьор бе отстъпил до камината и даваше вид, че се оглежда много внимателно в огледалото. Под влияние на неочакваното си откритие, Ноел продължаваше да бъде настойчива и да се приближава към него.

— Целунете ме, за да изпитам това смешно и особено чувство.

— О, знайте, че просто дращя! — предупреди я той със смях.

Но в края на краищата, като видя, че няма да може повече да се изплъзва пред настояването на жена си, докосна устните си до бледото лице, протегнато към него. Той беше така любезен да й покаже какво значи едно необръснато мъжко лице и потърка добре страната си о нейната.

— Е, приятно ли е?

— О, не, боли!

Той се засмя мълчаливо, без да забележи, че нежното лице на младата жена ставаше все по-разстроено.

— Виждате ли какво страшно нещо е брадата? Който се докосне, се убожда!

— Да — съгласи се тя, — сега зная.

Тя не си спомняше много добре какви думи произнесе, преди да се раздели с мъжа си, но когато остана отново сама, беше просто като пияна. Струваше й се, че всички предмети се въртят наоколо.

Оставаше с внезапното чувство, че е полудяла. Какво означаваше това? Нима бе сънувала сцената, разиграла се през нощта? Кой беше мъжът, който се осмеляваше да идва при нея?

Ноел се прибра в стаята си. В душевното състояние, в което се намираше, тя не можеше да предприеме никакво сериозно занимание. Девойката се хвърли по корем на дивана между пъстроцветните копринени възглавници и остана така, загледана неопределено. Втренченият й поглед не виждаше нищо, но мисълта й в това време работеше трескаво. Всичко, което ставаше, беше толкова необикновено, дори толкова невероятно, че тя не можеше да му намери никакво възможно обяснение. И все пак, трябваше да се опита да проумее цялата тази история. Едно нещо беше неоспоримо, тя се бе омъжила за Ив ле Кермьор, с него бе говорила тази сутрин. Като изключеше него, не познаваше никакъв друг мъж, който да живее в Монжой, освен прислужниците! И все пак, един мъж, който твърдеше, че е нейният съпруг, идваше при нея в стаята й. Но този мъж не беше Ив ле Кермьор, в никакъв случай не можеше да бъде той! Тази увереност просто я зашеметяваше, но сега не беше време да губи смелост. Трябваше да разгледа добре положението и да се опита да се справи с него. Девойката разсъждаваше така:

„Невъзможно е в Монжой да няма двама мъже — моят съпруг и тайнственият непознат. Невъзможно е всичко това да е плод на моето въображение или на бълнуване. Фактите са налице и са неоспорими. Не е възможно един и същ човек да се изменя коренно само за няколко часа. И двамата мъже са живи същества от кръв и плът. Аз докоснах страните и на двамата. Те съществуват!“

Ноел не беше в състояние да излезе от омагьосания кръг на тези разсъждения. Колкото и невероятни да бяха фактите, тя си даваше сметка, че известни наблюдения идваха да потвърдят предположението й за съществуването на двама различни мъже. Никога досега тя не бе познала ясно гласа на съпруга си в гласа на нощния посетител. Беше неоспоримо, че тайнственият човек на мрака е много по-нежен и любвеобилен, отколкото господаря на замъка. Виждаше й се невъзможно, ако един мъж е действително влюбен, да бъде леденостуден през деня и огнено страстен през нощта. За всеки случай, ако лицето беше едно и също, невъзможно беше съпругът й да не намекне нещо за нощните си посещения.

Инстинктът й, който винаги бе я карал да отблъсква настойчивостта на непознатия, без съмнение, беше верен, дори тя самата досега да не бе си дала сметка за това. Но след всички тези размишления, положението не се проясни. Новите разсъждения разтваряха пред нея неподозирани възможности, това беше всичко!

Ноел не беше енергична по природа. Нейният свенлив нрав и липсата на обич, от която бе страдала винаги досега, я бяха накарали да се свие в себе си, без никога да посмее да изрази непоколебима воля. В една открита борба с живота или срещу някого, тя би противопоставила голяма сила, която щеше да се изрази само в бездействие и мълчание. Засега, това беше всичко, на което тя бе способна.

Ноел не беше дръзка и силна по характер, но в замяна на това се радваше на завидна разсъдливост и на непоколебима твърдост на схващанията. И през ум не й мина, че съпругът й може да разгадае тайната, която се преплиташе така ловко около нея. Тя сякаш предусещаше, че щеше да открие истината. С въпросите си можеше да го отегчи, а дори и обиди! Ето, предишният ден, когато бе се осмелила да намекне за страховете, които изживяваше по време на неговите нощни посещения, той бе проявил съвсем явно недоволство, че бе повдигнала този въпрос.

При този спомен девойката потрепери.

— Той не отрече, че идва вечер да ме посещава. Спомням си, че ми каза: „Това, което става нощем между двама съпрузи, не се нуждае от светлина“.

Тогава?

Но тези думи доказваха ли нещо повече от това, че Ив ле Кермьор, също бе посещавал жена си. Те не разясняваха неприятното снощно посещение. Възможността за присъствието на съпруга й някои вечери, не изключваше дръзките посещения на друг през останалите нощи.

Разумът й я караше да не смесва тези две неща и да не пристъпва към действие, преди да е напълно сигурна в предположенията си.

Господарят на имението й бе дал своето име. Съвсем почтено той й бе отредил в своя дом едно добро и зачитано място, чиято тежест и преимущества тя чувствуваше много добре. Тя трябваше да се покаже достойна за мястото, което заемаше, като не смущава напразно тихия и спокоен живот, на който бяха свикнали в Монжой. Преди да развълнува къщата, която бе я приютила, трябваше да се увери, колкото и очевидно да изглеждаше всичко, че свръхчувствителността и нервите й не бяха я излъгали и действително около нея има двама различни мъже. След като взе това решение, оставаше й да открие начина, по който да стигне до неоспоримото заключение. В този сив зимен ден, снегът падаше на големи пухкави парцали, които вятърът гонеше към долината. Свита на дивана, опряла страна до коприната на възглавницата, отправила поглед навън към тъжната природа, Ноел стоеше неподвижна и размишляваше. Погледът й следеше, без да вижда, леките бели пеперуди, които кацаха на дърветата или изчезваха към пропастта. Изведнъж девойката трепна, защото й се стори, че намери някакво разрешение.

— На всяка цена трябва да взема мерки срещу този мрак, трябва да открия кой е посетителят. Преди всичко имам нужда от светлина.

И с бързината на мълния пред нея се изниза всичко, което трябваше да направи, за да постигне този резултат.

Съпругът й пушеше и положително имаше кибрит или в джобовете на дрехите си, или на писалището. Тя трябваше, само да потърси малко и щеше да намери. Кибритените клечки нямаше да бъдат особена придобивка. Друго щеше да бъде, ако имаше свещ или лампа, но все пак… Девойката никога не бе търсила с такава упоритост някакво средство за осветление, средство, с което трябваше да се сдобие тайно от обитателите на Монжой. Но как не се бе сетила досега за лампите, с които си служеха в обора, сега, когато електричеството угасваше толкова рано! На разположение на слугите, които се занимаваха с добитъка, имаше няколко лампи. Едва ли щеше да бъде много трудно да вземе някоя от тях. И веднага тя съобрази какво трябваше да прави, за да постигне целта си.

След като запалеше лампата, щеше да я постави в тоалетната стая, чиито процепи до един щяха да бъдат добре затулени, така че да не се вижда отвън светлина. После, след като затвореше грижливо вратата, щеше да застане неподвижна в мрака и да чака спокойно посещението на непознатия. При това, щеше да вземе в джоба си и кибрит, за да може всеки миг да го запали, в случай, че бликналата светлина от тоалетната се окаже недостатъчна или пък лампата угасне внезапно.

Няма нещо невъзможно за този, който твърдо е решил да успее.

С много по-голяма лекота, отколкото Ноел очакваше, тя успя да си набави тайно всичко, което й беше необходимо. Не й оставаше друго, освен да чака нощта и нейния мрак, необходими съучастници, които трябваше да й помогнат да разкрие загадката на своя тайнствен гост, а може би и тайната на Монжой.

* * *

От паметната минута, в която Ноел бе открила доказателство за присъствието на друг обитател в Монжой, девойката не преставаше да съпоставя фактите и да си припомня много неща. Тя започна да се пита дали черният конник, който се ползуваше с такава страшна слава и чийто подвизи шивачката й бе описвала, не беше тайнственият посетител, който й досаждаше. Дали чудноватите шумове, които чуваше в библиотеката, не бяха свързани с този невидим обитател, който я наблюдаваше без тя да забелязва нещо? А този голям парк, чудноват като всичко тук, тази необитаема част на замъка, за която Норина, въпреки въпросите й, не бе пожелала да й каже нищо? Може би, някой живееше в тези вечно затворени стаи — някой, който беше един вид, съсед на Ив ле Кермьор. Може би, дори последният го познаваше, но не се интересуваше от него. Освен ако… Защото трябваше също да се държи сметка и за чудноватия самотен живот на съпруга й, който, толкова млад, се бе оттеглил далеч в планината, без приятели, без никакви посещения, без нищо, което да го свързва с това място, освен пълното уединение, което изглежда му харесваше.

Но между толкова странни предположения, Ноел не бе се спряла на никое и не бе стигнала до никакво определено заключение. Когато човек очаква една развръзка, винаги е с впечатлението, че часовете се изнизват твърде мудно. Но колкото и бавно да тече времето, все пак, минутите се изплъзват една след друга и в края на краищата, винаги идва очакваният час.

Вечерта дойде и желаният мрак се спусна! Дойде и мигът, в който до слуха на Ноел долетя обичайният шум на тихите стъпки, които се приближаваха към стаята й. С тревожно разтуптяно сърце, девойката има смелостта да дочака вратата да се отвори, без да направи някакво движение, за да избяга от този, който пристъпваше напред. Като отгатваше невидимите движения на пристъпващата сянка, младата жена хапеше ръцете си, които бе притиснала до устата, за да потисне желанието си да вика и да вдигне на крак цялата къща. — Моя малка, Ноел, не ви ли досаждам много тази вечер? Колебаех се дали да дойда при вас в продължение на два дни, но повече не можах да устоя. Моето желание да ви видя, да ви говоря и да ви чувствувам до себе си беше толкова голямо, че дойдох въпреки всичко.

— Добре сте направил — каза тя тихо.

Понеже той й говореше съвсем кротко и почти се извиняваше за това, че идваше да смущава спокойствието й, тя внезапно пожела предположенията й да не са верни.

Ах, как би обичала съпруга си, ако той беше мъжът, който произнасяше така нежно тези думи! За всеки случай, все още не беше доказано, че друг беше този, който й говореше така.

— Къде сте мила?

— Тук, при вратата на тоалетната стая.

— О, лошо момиче! Нима ще се затворите и тази вечер?

— Не! Можете да дойдете при мен.

Докато говореше, тя чувствуваше, че нервното й напрежение беше толкова силно, че сълзи бликнаха в очите й. Струваше й се, че сега тя беше тази, която играеше подла роля, недостойна за нея и за благодарността, дължаща на човека, който я приюти.

Въпреки това, в джоба на дрехата си Ноел усещаше кибритените клечки, които всеки миг беше готова да запали. В същото време, тя знаеше, че има под ръка лампа, чиято светлина, щом поиска, можеше да се разлее в тъмната стая. Докато непознатият, дошъл вече до нея, се опитваше да я привлече в прегръдките си, младата жена натисна безшумно дръжката на вратата. После, с рязко движение, тя блъсна вратата, която се отвори широко. Златиста светлина се разля по пода, осветявайки долната част на мебелите, килимите, столовете, но оставяйки в полумрак по-високите предмети, така че Ноел не можа да долови добре чертите на мъжа, който в миг пусна девойката и с един скок се отдръпна назад. Все пак, Ноел можа да види достатъчно ясно, че човекът, който стоеше пред нея, не беше съпругът й. Последвалото глухо и уплашено възклицание, беше твърде красноречиво.

— Какво ви прихваща? Да не би да сте полудяла?

— Искам да ви видя! — отвърна възбудено девойката. — Искам да знам кой сте вие! Сигурна съм, че не сте Ив ле Кермьор. Трябва да узная истината.

Тя се наведе към пода, за да вземе лампата и да я вдигне до лицето на непознатия, но той не й остави време да го направи. Без много да се колебае мъжът се хвърли върху нея и хвана ръката й, която вече бе уловила лампата. Започна странна борба. Мъжът държеше Ноел отзад, така че тя не можеше да види лицето му, нито да го освети. Личеше си, че той се старае да направи движенията си по-внимателни, за да не причини болка на девойката. В същото време непознатият полагаше отчаяни усилия да запрати лампата надалеч и така да я угаси. Цялата воля на Ноел беше напрегната, за да му попречи да направи това. Тя влагаше толкова жар да пази лампата, колкото другият, да я достигне с крака си.

Никой от двамата не говореше, но Ноел чуваше задъханото дишане на мъжа и й се струваше, че и противникът долавя ударите на разтуптяното й сърце. Явно беше, че непознатият се старае да не нарани младата жена, движенията му оставаха умерени и в тях дори се долавяше известно колебание. Тъкмо тази слабост донесе победата на Ноел, която успя да се освободи и с един скок да се озове в безопасност зад едно кресло. От гърдите й вече се изтръгваше тържествуващ вик, защото издигнатата лампа хвърляше своята златиста светлина към чудноватия посетител.

Ноел щеше да узнае! Най-после тя щеше да види този, който се осмеляваше да влиза при нея, приемайки ролята на съпруг. Но разширените й очи не доловиха нищо друго, освен един едър силует, който бягаше с наведена глава, като ранено животно, преследвано по стъпките от ловджийските кучета.

Тя остана с впечатление, че мъжът беше по-висок и по-плещест от съпруга й. Девойката забеляза преди всичко, че непознатият бягаше, като се стараеше да скрие глава между вдигнатите си ръце. Това беше всичко, което тя има време да забележи за няколкото секунди, които бяха нужни на нощния посетител, за да стигне до вратата и да изчезне.

Все още трепереща от вълнуващата сцена, която не бе предвидила, Ноел, въпреки че беше победителка, стоеше съвършено объркана и обезсърчена от безплодния резултат на усилията си.

Тя бе успяла да се добере до следните неща: Този, който идваше нощем при нея не беше съпругът й. Той не би имал никакви основания да крие лицето си от собствената си жена. Непознатият не искаше да бъде видян от нея.

Защо?

Вероятно, защото Ноел го познаваше или пък можеше лесно да открие самоличността му по описанието, което щеше да му направи. Значи, посетителят не искаше да бъде познат от обитателите на Монжой?

Тези разсъждения й позволяваха да вярва, че Ив ле Кермьор не беше в течение на тази история. Девойката щеше да бъде доволна, ако можеше да узнае, че това е действително така, но не смееше да отиде дотам в своите заключения. За всеки случай, тя смяташе, че занапред не беше нужно да се колебае повече. Още на другата сутрин щеше да осведоми съпруга си за положението и да поиска от него да хвърли светлина върху тайнствените събития, които се разиграваха около нея. Всичко това й се виждаше много неясно и пораждаше у нея предположения и разсъждения, които се страхуваше да задълбочава.

Тя беше чиста и съвършено наивна девойка, но от няколко месеца подбираше четивата си без ничие напътствие, привлечена само от заглавията или подвързиите и по този начин очите й се бяха отворили пред неподозирани досега неща. Любовта, тази връзка на сърцата между две същества от различен пол, за която при сестрите в пансиона никога не ставаше дума, сега й се виждаше като едно съвършено нормално чувство, което всеки трябваше да изпита! Посещенията на непознатия, огнените му думи, известната дързост в движенията му, бяха предизвикали у нея изживявания, които досега й бяха съвършено нужди. Тя смътно чувствуваше, че беше истинско чудо, задето между нея и тайнствения посетител, който толкова дълго бе смятала за съпруга си, не се бе създала по-голяма интимност и не се бе случило нещо непоправимо. Нейният несъзнателен страх от тъмнината я бе спасил от подобен ужас, нервната уплаха, която я караше да тръпне от мрака и неговата тайнственост, а също и упоритото убеждение, че всичко чисто и хубаво не се плаши от светлите слънчеви лъчи. Кой можеше да търси съучастничеството на нощния мрак, освен някой прокълнат, който в тъмнината придобиваше смелост да излее горчилката на душата си?

В действителност, единствено нейната природа и светлата й, чиста душа я бяха извели невредима през капаните и препятствията, изпречили се по стъпките й в големия замък на Монжой. И все пак, нямаше ли някаква свръхестествена намеса във всичко това, в чудната случайност да открие страшната истина само чрез едно неизбръснато мъжко лице.

И Ноел, въпреки тревогата, която все още съществуваше у нея пред разигралите се чудновати събития, въпреки обезпокояващия вид на тази стая с обърнати столове, разместени мебели и всички белези на разиграла се драматична борба, усети странно успокоение и изпита топло чувство на благодарност към провидението, което бе я напътствувало така бащински, за да избегне голямата опасност.

* * *

Когато на другата сутрин Ноел напусна стаята си, тя беше твърдо решила да говори веднага със съпруга си. Желанието й беше толкова неудържимо, че девойката не помисли дори да закуси, преди да отиде да го потърси. Веднага се запъти да почука на вратата на кабинета му, тази стая, в която вече толкова пъти се бяха разигравали големи събития в нейния живот.

Не се чу никаква покана да влезе. Ноел се увери, че младият мъж не беше вътре. Тогава тя тръгна да го търси навсякъде, където мислеше, че може да бъде.

Последователно тя минаваше през всички стаи на голямото жилище, но всички бяха празни. Дори в кухнята и в помещението за прислугата, където се надяваше да види и разпита Норина, нямаше никой.

Девойката остана само изненадана, но и през ум не й мина да се обезпокои. Тя се отправи към стълбата и продължи да търси по другите стаи.

— Човек би казал, че тази сутрин аз съм единственото живо същество, което се движи из тази стихнала къща — каза си тя, заинтригувана. — Нима всички са заспали някъде, както в замъка на спящата царкиня?

Все пак, Ноел започна да се нервира, като виждаше как се отлага разговорът, който искаше да води със съпруга си час по-скоро. Тъй като внушителното и настойчиво мълчание продължаваше да цари около нея, тя извика няколко пъти и като не получи никакъв отговор, слезе долу на приземния етаж.

— Къде ли са отишли всички?

Ноел, без да разбира защо, усети особено тежко чувство да притиска сърцето й. Тези празни стаи, това ненарушимо мълчание. Сякаш някаква чудновата безутешност цареше наоколо. А ето, че в гърдите й започваше да се поражда глухо, едва доловимо предчувствие, което нарастваше с всяка изминала минута.

Ноел излезе вън на каменното стълбище и оттам започна да се взира дълго и безполезно към оголения парк, над който духаше студеният вятър. И понеже не откри никакъв познат силует, тя метна един шал на раменете си и се запъти с бързи стъпки към отделните постройки за добитъка. Сигурна беше, че там все щеше да намери някой прислужник да се суети около животните. Но и тук остана разочарована, навсякъде беше пусто! Отсъствието на всякаква прислуга в имението изненада младата жена много повече, отколкото празните стаи на запустелия замък. В конюшните и в обора, където животните се въртяха жално около празните ясли, Ноел остана съвсем озадачена. Явно, в Монжой ставаше нещо необичайно. Не можеше да бъде естествено всички да отсъствуват от поста си, дори и кучетата, чиито гердани бяха захвърлени на края на стоманените вериги, пред празните колибки.

Внезапна тревога сякаш я стисна за гърлото. Ноел започна да намира особена злокобност в заобикалящата я атмосфера.

Сякаш всичко наоколо вещаеше нещастие. Тя изпита истинско облекчение, когато зърна едно младо момче, което мъкнеше на раменете си два снопа сено, по-високи от него. Ноел го настигна тичешком.

— Сатюрен, какво има? Защо още никой не се е погрижил за животните?

Прислужникът пусна товара си и свали шапка.

— Аз съм сам, съвсем сам, госпожо, и не мога лесно да се справя с толкова работа. Най-напред, преди да се заема, с каквото и да е друго, трябваше да издоя кравите.

— Но къде са другите? Какво правят останалите, които са натоварени да се грижат за добитъка?

— Те отидоха да търсят господина.

— Кой господин?

— Дявол да го вземе, и аз не зная. Конят се прибра сам, а беше оседлан.

Тя не разбра нищо и започна да разпитва трескаво момчето, без да получи подробни разяснения.

— Обикновено, конете и мулетата са в обора. Тази сутрин липсваше един кон, но после го намериха там, накрая на платото. Той беше оседлан, с увиснали юзди и едното стреме беше откъснато. Животното изглеждаше неспокойно и нервно, наострило уши и щом някой искаше да се приближи до него, риташе със задните крака и се отдалечаваше с няколко стъпки. Понеже това изглеждаше необяснимо за всички, предупредиха господина.

— Ах, значи господинът беше в замъка! — въздъхна Ноел с облекчение, защото още от самото начало тя се бе уплашила да не се е случило някакво нещастие със съпруга й.

— Да, госпожо, господинът беше тук. Но все пак, изглежда се касае за нещо важно, защото той изскочи като луд, последван от всички други. „Трябва да се намери ездача“ — казваше той разтревожен. — „Щом конят се е прибрал сам, това означава, че този, който го е яздил е ранен.“

— Криспен и Норина бяха не по-малко изплашени от господина — продължи да разказва момчето. — Старата жена дори плачеше. Те тръгнаха заедно с всички хора от имението и ме натовариха да се грижа за животните. Аз правя, каквото мога, но ми трябва време…

— Продължавайте, приятелю, вие правите, каквото е по силите ви. Но кажете ми — добави тя — този господин, този ездач, имате ли представа кой може да бъде той?

— Не, госпожо, никаква представа! Но изглежда, че господин Ле Кермьор и хората от замъка знаеха кой е. Госпожата, може би ще научи, касае се за някакъв човек на име Жак.

— Жак? — повтори тя учудена.

Това име не й напомняше нищо.

— Откъде знаете това име?

— Боже мой, няма нищо чудно. През цялото време Криспен повтаряше: „Горкият господин Жак, дано да го намерим!“.

— Не познавате ли някого, който да носи това име в Монжой?

— Не, госпожо.

— Благодаря ви, приятелю — каза тя тихо.

Девойката се отдалечаваше вече, но й хрумна една мисъл, която я накара да се върне назад.

— Сатюрен, за кой кон става дума? Покажете ми това животно!

— Ето го, госпожо. Вързаха го там, под навеса, за да му дадат възможност да се успокои, преди да го отведат в конюшнята. Сега изглежда по-спокоен. Ето, вече е изял сеното, което бях сложил пред него.

Ноел се приближи към животното. Едрият и хубав бял кон извърна глава към нея и започна да цвили, щом девойката пристъпи към него. Той й позволи да поглади шията му.

Младата жена му говореше тихо и нежно, за да го предразположи и той стоеше кротко пред нея. Така Ноел можа да разгледа изящно изработеното седло от фина кожа, хубавите юзди и стремето от сребро. Другото, както Сатюрен й бе казал, беше откъснато. Девойката нямаше особени познания в тази област, но това не й беше нужно, за да забележи, че това седло беше господарско, твърде хубаво седло, което можеше да принадлежи само на някой богат и елегантен ездач. Това заключение я накара да се унесе в мечти. Тя мислеше за своя тайнствен нощен посетител. Дали не ставаше дума за него?

Ноел се прибра замислена в замъка и застана на един от прозорците на първия етаж, за да може да наблюдава околността. Тежка тъга я бе завладяла и тя самата не можеше да си обясни така внезапно залялата я печал.

Ноел предчувствуваше, че завръщането на този оседлан кон без ездача му предвещаваше някакво нещастие. Дълбоко в душата й нещо й нашепваше, че тя беше замесена в него.

Дали тя не бе виждала последна този непознат Жак, когото търсеха сега?

В далечината, под надвисналите от сняг дървета, се появи група мъже. Нещо затрудняваше тяхното движение. Ноел видя Норина да се отделя от групата и да тича към къщи. Колкото повече се приближаваше старата жена, толкова по-добре девойката долавяше разстроеното изражение на подпухналото й от плач лице.

— Какво има, Норина? — извика Ноел отгоре.

Старата жена вдигна трагично ръце:

— Нещастие, разбира се! Той е мъртъв!

И докато прислужничката тичаше, за да отвори широко вратите при влизането на хората, носещи трупа, Ноел, със свито сърце, наблюдаваше човешкото тяло, което пренасяха положено върху носилка, направена от клони и от пушките на мъжете.