Макс дьо Вьози
Имение в планината (3)

Щом се раздели с г-н Ле Кермьор, Ноел отиде в библиотеката. Тя работеше там всеки ден, там я поведоха несъзнателно краката и сега. Но в голямата стая, пълна с хиляди томове девойката не заработи както обикновено. Хванала в ръка една книга, която бършеше машинално, тя стоеше права, потънала в мислите си. В живота й бе настъпило нещо, което изведнъж бе смутило цялата му простота. Това, което й се бе случило, беше нещо прекрасно, но същевременно, толкова сериозно, че тя не знаеше дали трябва да се радва или да съжалява.

Един мъж й бе предложил брак! Това беше толкова неочаквано, че Ноел стоеше като замаяна. Женитбата за нея означаваше обезпечена завинаги сигурност: тя щеше да има вече покрив, огнище, семейство. Тази възможност надминаваше всичко, което тя бе очаквала досега от живота.

Въпреки това, Ноел като че ли не съумяваше да се радва така, както би искала, защото си даваше ясна сметка, че този, който й бе предложил името си, го бе направил без всякаква топлота. Той бе казал:

— Или ще се омъжите за мен, или ще заминете!

Тръпки полазиха девойката. Изобщо не искаше да се спира на възможността да замине, защото тя беше свързана с всевъзможни нещастия и опасности. Да стане съпруга на Ив ле Кермьор беше безспорно много по-лесно за осъществяване, отколкото да започне нов живот далеч от Монжой. Но колкото наивна и неопитна да беше Ноел, тя разбираше много добре, че женитбата беше свързана с интимност, близост и доверие между двамата съпрузи.

— Възможни ли са подобни отношения между мен и Ив ле Кермьор? — питаше се тя много разумно.

Внушителният силует на господаря на замъка изпъкна пред нея. Младият мъж беше студен, надменен, затворен и младото момиче имаше чувството, че женитбата едва ли би ги сближила. Не беше достатъчно той да стане неин съпруг, за да престане да бъде така чужд с нея. Може би и тя самата нямаше да може никога да преодолее напълно смущението и стеснението, които просто я сковаваха винаги, когато се изправеше пред него. Макар и да станеше съпруга на Ив ле Кермьор, тя нямаше да търси никакви преимущества, нито щеше да съумее да си извоюва някакви права.

Впрочем младият мъж бе направил своето предложение за женитба съвсем честно и открито! Той бе произнесъл думите чест, откровеност, разбирателство и много естествено, не бе споменал нищо за любов!

Тя самата не обичаше Ив ле Кермьор. По-скоро се страхуваше от него, защото той притежаваше над нея всички права и най-вече правото всеки миг да я освободи от длъжност! Тя все още трепереше при мисълта да напусне Монжой. Този страх я накара да се запита защо бе поискала още двадесет и четири часа да размисли, преди да приеме блестящото предложение, което той й бе направил. За миг тя затвори очи, за да се съсредоточи по-добре в себе си и така да може да прецени правилно впечатленията си. Нещо, което тя не беше в състояние да си обясни, оставаше незадоволено дълбоко в нея. Може би някаква неутолена жажда за обич.

— Дори и в този брак ще бъда сама — помисли си тя и несъзнателно изказа на глас мисълта си.

В голямата тиха стая гласът й сякаш отекна някак особено. Тя хвърли поглед наоколо със страх, че някой може да е чул възклицанието й. Очите й се взряха неспокойно във всички ъгли на голямата зала, където отново се разнесе продължително изскърцване. Това, вероятно, се дължеше само на тежестта на старите мебели или пък на работата на дървесните червеи, които, невидими за човешкото око, ги разяждаха. Но Ноел съвсем не беше смела. Тя постави на място книгата, която държеше в ръката си и полека, на върха на пръстите си, напусна тази чудновата библиотека, за да се прибере в стаята, където можеше да размисли свободно.

Ноел искрено съжаляваше, че няма приятелка, с която да се посъветва в този момент.

Колко хубаво щеше да бъде ако можеше да съобщи на някой близък тази новина! Защото това беше хубава новина, нали? Без да иска, без да го търси, бедно и изоставено от всички сираче, тя си бе намерила съпруг!

Съпруг!

Сериозното лице на Ив ле Кермьор се появи отново пред нейните замислени очи. Стори й се, че в този миг почувствува тежестта на спокойния и малко мистичен поглед на господаря на замъка. Изпита особено смущение. Очевидно този човек винаги щеше да я притеснява. При все това, тя беше сигурна, че ще бъде кротка, внимателна и предана съпруга. Дори имаше чувството, че ще обикне като бог този, който се съгласяваше да я спаси от нищета, от самота и от несигурност в живота. Изтерзаната й душа, твърде дълго лишена от обич, щеше да се посвети изцяло на този, който й се струваше сякаш изпратен от съдбата. Не беше ли това човекът, който провидението изпречваше на пътя й, за да я направи той своя за цял живот?

Тогава Ноел преви колене и се отпусна на пода на скромната малка стая. Обзета от дълбоко чувство на благодарност, тя искаше да изкаже своята признателност към този, който бащински я доведе тук.

Привечер девойката реши да пише на игуменката, която я бе обсипала със съвети и поръчения по време на заминаването й. Девойката разказа всичко по много наивен начин. Но макар писмото й да беше малко смешно, всеки би се трогнал, ако го прочетеше, защото от него лъхаше чистота и искреност.

„Майко, бог не пожела да ме остави сама на този свят. Моят господар ми дава името си, за да не позволи да се злослови относно моето присъствие под покрива на един самотен мъж. Ще ви съобщя по-късно датата на моята венчавка, за да получа вашата благословия.

Моят съпруг е строг и студен, той ме плаши малко, но това не му пречи да бъде много добър. Моята признателност към него е безгранична и аз ще бъда за него една безупречна и покорна съпруга.“

Това странно писмо едва ли можеше да успокои много добрата жена, която щеше да го получи, но нима Ноел можеше да си даде сметка, че една годеница обикновено пише по-весели и бодри неща?

Ноел не изпрати писмото си този ден. Щеше да го пусне по-късно, когато всичко бъде уредено между нея и Ив ле Кермьор, тъй като той все още можеше да се откаже от своето великолепно предложение. Тя самата бе пожелала да размисли двадесет и четири часа, преди да даде окончателен отговор.

Едно-единствено нещо беше сигурно: през последвалите часове, които Ноел смяташе да посвети на размисъл, нито за миг тя не се спря на възможността да напусне Монжой и да заживее сама.

Такива тръпки я полазваха при подобна мисъл, че тя започна да чака с нетърпение часа, когато най-после всички подобни изгледи щяха да бъдат далеч от нея.

* * *

Когато в уречения час тя отиде в кабинета на Ив ле Кермьор, той я прие с обичайната учтивост и не закъсня да я запита:

— Е, госпожице, какво решихте? Оставате ли тук или идвате да ми съобщите, след като сте размислила, че вашата младост има право на повече разнообразие и не би могла да се задоволи да вижда вечно пред себе си сивите зидове на Монжой?

На девойката й се стори, че гласът на младия мъж звучеше малко подигравателно.

И ето, в миг, като светкавица я бодна мисълта, че би било добре, ако можеше, да отхвърли сделката, която й предлагаха. Но това беше само един кратък миг.

Ноел беше твърде слаба, твърде нерешителна, за да се осмели да изрече думи, чиито последствия можеха да бъдат страшни! Сестрите я бяха научили само на подчинение. Защо още от детинство не бяха я подготвили за всекидневната борба в живота?

Понеже тя мълчеше, смутена от тези неочаквани мисли, младият мъж продължи със своя все така малко презрителен тон.

— Колебаете ли се, госпожице?

— О! Не, господине — отвърна тя и изведнъж се изчерви. — Ако вие все още поддържате предложението, което ми направихте вчера, приемам го с признателност: бих била щастлива да не ви напусна никога.

Едва доловено потрепване измени незабележимо лицето на младия мъж.

— Тогава нека бъде така! — отвърна той почти примирено.

— Обещавам ви да бъда любяща и предана съпруга — каза Ноел, която отдавна бе подготвяла тези думи. Те й се струваха много подходящи за случая.

Но ръката на Ив сякаш отблъсна направеното му плахо предложение за обич.

— Моля ви преди всичко да бъдете кротка и разумна, каквато сте била досега. Аз съм независим, обичам спокойствието си. С това свършват всичките ми изисквания.

— Така ще бъде, господине. Бъдете уверен, че ще зачитам вашите навици.

На устните й се бе появила внезапно една замръзнала почти жалка усмивка, която младият мъж не забеляза или не пожела да види.

— Тогава, разбрано, нали, госпожице! Можете да приготвите документите си, за да уредим това положение час по-скоро. От моя страна аз ще взема необходимите мерки, за да може всичко да бъде готово навреме за венчавката.

Както изглежда, въпросът беше изчерпан. Сега вече те си бяха дали дума. Въпреки това, Ноел оставаше права до вратата. Свела глава, тя като че очакваше още нещо.

— Желаете ли още нещо, госпожице?

Лицето на девойката поруменя отново.

— Аз… — промълви тя. — Аз… Нашият брак ще бъде ли благословен в черква?

Ле Кермьор трепна и тъга помрачи блясъка на сините му очи.

— Вие безспорно държите на това?

— О, да… Разбира се!

— Е, добре, и това ще стане — успокои я той. — Бъдете уверена, че всичко ще се изпълни както трябва.

— Благодаря ви.

— Довиждане, госпожице.

— Довиждане, господине.

Когато вратата се затвори след нея, девойката остана права, опряла глава назад о дъската. Силите й сякаш изведнъж я бяха напуснали. Никога не бе правила толкова усилия, за да преодолее стеснението си пред младия мъж. И ето сега настъпваше реакция и тя просто чувствуваше как изнемогва. Не можеше само да разбере защо изведнъж към физическата й слабост се бе прибавила и душевна умора.

— О, колко студен беше той — прошепна тя с детинска печал. — Нима занапред ще бъде винаги такъв?

От притворените й очи се отрони сълза, която очерта дълга бразда на бледата страна. Мислите й започнаха отново да я вълнуват.

„Не трябваше да приема, не трябваше. Но ето, нямах достатъчно смелост, за да си отида и като че ли нямам и честолюбие!“

Цели пет минути тя остана изправена пред тази враждебна врата, но изведнъж избърса очите си с рязко движение и сама се упрекна:

„Но какво ми става? Не е ли много глупаво да плача тъкмо сега, когато ме е сполетяло такова голямо щастие? Ив ле Кермьор е извънредно добър и великодушен. От едно бедно, прибрано от пътя момиче, той ще направи дама, своя съпруга! Нима съм мечтала някога за подобна съдба? И ето сега сама помрачавам радостта си, затова, че мъжът, който ми дава името си при толкова неочаквани условия, бил студен! Негова ли е вината, че аз се държа неловко и непохватно? Наистина, хубави основания имам да плача! Ставам смешна!“ И след като си отправи още много укори, Ноел убеди себе си, че е най-облагодетелствуваното момиче на земята!

* * *

Времето на венчавката дойде много бързо, преди още Ноел да има възможност да се опомни и да разбере, че е годеница. Животът беше продължил за нея точно такъв, какъвто беше и преди.

Девойката се хранеше сама, виждаше много рядко Ив ле Кермьор и продължаваше да получава нарежданията относно работата си все чрез бележника. Голямото и пълно спокойствие, което заобикаляше девойката, в края на краищата обзе и нея. След няколко дни на обезсърчаване и нервност през време, на които тя не преставаше да се учудва, че животът й не се променя, понеже щеше да стане съпруга на господаря, сега Ноел подхвана предишните си улегнали навици и възвърна свойствената ведрина на мислите си.

Тя разбираше, че за нея не се бе променило съвършено нищо. Най-много я плашеха тези моменти, когато се оказваше лице срещу лице с младия мъж. Ив ле Кермьор я притесняваше.

Много добре щеше да бъде, ако брачният живот не ги сближеше повече. И понеже тя беше щастлива от месеци в своето усамотено съществуване, можеше да бъде спокойна, че и за в бъдеще щеше да има осигурено същото щастие, стига всичко да продължеше по този начин.

Тя си даде сметка, че е сгодена едва няколко дни преди деня, определен за венчавката, когато Норина й предаде няколко кутии, които бяха пристигнали за нея от Париж. Три седмици по-рано шивачката бе дошла да й вземе мерки. Оттогава Ноел не бе чувала да се говори нищо за нея, но ето сега тоалетите пристигаха в Монжой.

С малко трескави ръце тя отвори кутиите и пред заслепените й очи се появиха рокли, палта и копринено бельо. Между многото нови неща едно кожено палто привлече вниманието й. То носеше етикет, на който беше написана цената. Цифрата беше огромна. Вцепенена, Ноел просто не можеше да се откъсне от етикета. Нима беше възможно палтото да струва толкова много пари. Внимателно, с благоговейни движения, тя се осмели да облече дрехата.

Девойката се изправи пред огледалото и се погледна внимателно.

То отразяваше образа на елегантна млада жена и Ноел не можа просто да се познае.

— Колко е хубаво! Не, прекалено хубаво е! Та това е просто лудост!

Тя несъзнателно се радваше на красивата и изящна дреха, въпреки че в разширените й очи се появяваше нова мисъл, която правеше изражението й по-сериозно. Никога досега Ноел не бе помислила, че ще се омъжи за богат човек, а Ив ле Кермьор действително притежаваше голямо богатство. И ето сега тя щеше да стане негова съпруга. Странна съдба! Възможно ли беше подобно щастие да бъде отредено за нея?

Девойката се вгледа по-добре в образа си: очите й бяха твърде големи за тясното лице, а гъстите й коси бяха пригладени назад и прибрани на тила.

Ноел поклати замислено глава. Тя не се намираше хубава и не можеше да разбере защо господарят на имението я бе избрал за своя другарка в живота. Още веднъж тя си припомни образа на своя годеник. Представи си отново неговото студено лице, стоманените му очи, надменната му уста, целия му вид на елегантен и изискан мъж. Наистина, Ив ле Кермьор можеше да се надява на нещо много по-добро. Хубав мъж, от старо семейство, собственик на голямо богатство, той можеше да намери стотици други жени, по-надарени и по-привлекателни от нея.

Тази мисъл я накара да въздъхне. Побиха я студени тръпки и тя се загърна по-плътно в скъпите кожи, сякаш искаше цяла да се скрие в мекото и пухкаво палто. Ноел изведнъж се видя съвсем дребна и незначителна до един твърде могъщ мъж. Тя беше една нищожна, крехка вещ, която той можеше лесно да счупи с един удар или с една жестока дума.

Тогава, без да престава да гледа образа си в огледалото, чудноватата годеница остави бавно да се плъзне от раменете й скъпото палто, което падна на пода в тежки, копринени гънки, откривайки скромните дрехи, с които девойката беше облечена.

Ноел изпита особено облекчение, когато отново се видя такава каквато беше: платена служителка, която всесилният господар ръководи отдалеч, без да се занимава с нея, без дори да проявява желание да я опознае по-добре.

— Служителка, която не желае никога да бъде нещо друго — прошепна тя, искрено убедена в това.

В този миг тя приемаше своето положение и бъдеще, което я очакваше: да прекара целия си живот край един безсърдечен мъж, да остане секретарка, натоварена с грижите около библиотеката.

През отворения прозорец погледът й се отправи далеч и потърси селото, сгушено в подножието на стръмната планина. За пръв път Ноел се запита дали не беше по-добре да се опита да живее между хората, далеч от Монжой и неговия надменен господар.

Но имаше ли смисъл да се поддава на съжаления? Всъщност, самотното момиче чувствуваше много добре, че дори и същият проблем да се поставеше отново пред нея, в душата й нямаше да има никакво колебание: тя щеше да остане в Монжой. Особено сега, когато беше свикнала с мисълта да се омъжи за собственика.

* * *

Този ден Ноел стана в зори. Ив ле Кермьор бе дошъл вчера при нея в библиотеката и бе напомнил да бъде готова най-късно до осем часа на другата сутрин.

— Ще трябва да видим свещеника, преди да ни бъде дадена брачната благословия. Ще тръгнем малко по-рано, за да бъдем в уречения час в кметството и за да не караме свидетелите да ни чакат.

Ноел обеща да бъде готова рано. За нея не беше трудно да стане още призори. Девойката се облече в изискана, но семпла копринена рокля в лешников цвят, сложи си малък тюрбан в същия тон, а накрая се загърна в прекрасното кожено палто. Така облечена, Ноел беше наистина една очарователна и елегантна млада жена.

Все пак, девойката съжаляваше, че не беше облечена в бяло, както смяташе, че трябва да бъде всяко младо момиче в деня на венчавката си. Ив ле Кермьор, обаче, не бе помислил за това. Може би, ако девойката бе изявила желанието си, младият мъж щеше да го изпълни без съпротива. Но Ноел не се осмели да изкаже подобно желание пред студения годеник, с когото съдбата я свързваше.

Сутринта Норина се прояви като ловка камериерка. Тя подреди много умело косите на младоженката и по неин съвет Ноел се осмели да сложи малко пудра на нежното си лице и малко червило на твърде бледите си устни.

Девойката се вгледа продължително в огледалото.

— Не мога просто да се позная — призна тя без всякаква суета пред старата жена, която я гледаше.

— Много сте хубава така. Елегантните дрехи разхубавяват жените.

— Да, всички жени се чувствуват добре, когато нищо не им липсва — повтори замислено младоженката.

— Господин Ив ще бъде горд с вас.

Руменина заля малкото свенливо личице.

— Лъжете се, Норина. Той ще бъде доволен от себе си, защото е негова заслугата да избере и да плати всички тези хубави неща.

Жената кимна утвърдително с глава.

— Вярно е, че младият господар винаги и във всичко е проявявал вкус. Преди той се заобикаляше само с ценни художествени предмети, за него беше истинска необходимост да живее в хармонична и приятна обстановка.

— Защо не се е оженил досега?

— Боже мой! Сигурно не се е решил да направи своя избор.

После, като се наведе към богато облечената девойка, тя добави:

— В края на краищата, той, може би, е отгатнал, че вие ще бъдете една така очарователна млада жена. Досега и аз се питах защо ви беше предпочел, пред която и да е друга. Но може би, той се е оказал много по-прозорлив от мен.

Пред този така непринудено направен комплимент, младото момиче се почувствува обзето от радост.

— Все пак, аз съм доволна! — възкликна Ноел живо. — Днешният ден е хубав и щастлив за мен!

Весела, усмихната, както никога досега, девойката слезе в салона, където Ив ле Кермьор я очакваше. Тя се запъти към него и произнесе едно почти закачливо „Добър ден, господине“.

Младият мъж, обаче, я поздрави съвсем разсеяно. Днес той изглеждаше доста мрачен.

— Готова ли сте?

— Да, господине!

Гласът на девойката беше станал отново беззвучен. Може би, малко разочарована, Ноел бе приела обичайното си сериозно изражение.

— Ядохте ли?

— Изпих чаша шоколад.

— Добре сте направила, защото едва ли ще обядваме рано. Всички церемонии, които ни предстоят, изискват много време. Затова на път!

Без да обръща никакво внимание на тоалета на младата жена, Ив ле Кермьор тръгна пред нея, за да й покаже пътя.

Следваше ги един прислужник, който носеше кожена чанта и чадъри, защото през есента тук времето беше много променливо.

Ноел често се бе питала как ще слязат в долината тя и годеникът й, но досега не бе намерила смелост да зададе този въпрос. Щяха ли да минат по козята пътека, по която тя се бе изкачила първия път или щяха да използуват мулетата? Но Ив ле Кермьор тръгна по една друга пътека, която заобикаляше платото в противоположна посока.

Пътят беше добре очертан. Ловка ръка бе отместила настрана големите камъни и изгладила повърхността, за да я направи, колкото е възможно по-малко уморителна за краката. Ноел се учуди. Тя никога не бе забелязала тази пътека, която заобикаляше изоставената част на парка. Затова предположи, че е била направена по случай венчавката.

Малката група вървя мълчаливо повече от четвърт час. После девойката видя внезапно пред себе си един заслон, покрит с керемиди. Под него беше приютена малка вагонетка, окачена на дебело стоманено въже. Тя сякаш очакваше някакъв тайнствен товар.

Ноел не бе разбрала още предназначението на малкото вагонче, нито това на електрическата кабина, построена до самия стръмен склон на планината. Ив ле Кермьор се запъти към навеса, отвори малката стоманена вратичка отстрани на вагончето и посочи на девойката тясната вътрешност.

— Хайде, качвайте се и вие, Криспен! — добави той, след като младата жена бе последвала мълчаливата му покана и след като самият той се бе изправил до нея.

Пространството беше толкова малко, че и тримата трябваше да останат прави един до друг.

Ноел едва не нададе вик на ужас, когато, плъзгайки се по стоманеното въже, простряно през долината, малкото вагонче се спусна надолу към пропастта. Инстинктът за самосъхранение бе толкова силен у нея, че тя се дръпна несъзнателно и се опита да напусне висящото вагонче, за да се върне назад в имението. Но силната ръка на спътника й я задържа до него.

— Е, какво е това? Никога ли не сте виждала въздушна железница?

— Никога! — призна тя, като гледаше ужасено.

— Хайде, съвземете се и не се страхувайте от нищо, този начин на пътуване е много удобен. Долу на спирката ни очаква колата.

Все пак, понеже девойката остана все така бледа, младият мъж не отдръпна ръката си и продължи да я държи притисната до себе си.

— Ако ви се вие свят, не гледайте надолу — посъветва я той. — Вдигнете очите си нагоре към небето или пък се обърнете към мен.

Тя се намираше толкова близо до него, че не се осмели да изпълни последния съвет. Задоволи се да вдигне глава и се опита да разглежда едно малко, разпиляно облаче, което се открояваше на синия небосклон. Понеже гледаше встрани, нямаше възможност да забележи, че спътникът й я разглежда с особено мрачен поглед. Досега на Ив ле Кермьор не му бе хрумвало да разглежда тази, която бе си избрал за другарка в живота. Сега, обаче, близостта и усамотението, в което се намираха, го подтикнаха към това.

За миг неговият поглед се взря внимателно в младата жена. Като забеляза, че тя беше действително прекрасна в празничното си облекло, той извърна очи и бърза тръпка премина по мъжественото му лице.

— Много сте хубава днес, Ноел!

Тези неочаквани думи предизвикаха такава изненада у девойката, че тя пусна края на вагонетката, където се бе хванала и може би, щеше да залитне отново, ако Ив ле Кермьор не бе я притиснал към себе си още по-здраво.

Цяла поруменяла заради своята непохватност, както и поради комплимента, Ноел погледна с неизразимо смущение младия мъж. За миг погледите им се срещнаха и потънаха един в друг. Това беше неочаквано и съвсем неволно от едната и от другата страна.

Ноел не разбра защо сърцето й изведнъж заби по-силно, нито усети на какво се дължаха студените тръпки, които полазиха по тялото й. Тя не можа да си обясни и неволния порив, с който спътникът й я бе притиснал така близо до себе си, нито защо миг след това, с рязко и сухо движение, бе побързал да я отстрани. За всеки случай, тя успя да долови твърдия и неприятен поглед, който очите му придобиха, когато той извърна глава настрани.

Ноел нямаше време да се вглежда по-дълбоко в тази малка случка. Те пристигнаха вече на твърда земя. Посрещна ги един механик и ги поведе към постройките, които се издигаха вляво. Пред гаража ги очакваше дълга, тъмна кола.

Малко уплашена от бързината, с която всичко се развиваше, Ноел се настани на задната седалка. Колата, под сигурната ръка на Ив ле Кермьор се понесе напред по белия път.

Излишно е да се описва с подробности това, което последва. Венчавката е свързана все със същите церемонии и в големия град, и в загубеното в Алпите селце. Залата на кметството е повече или по-малко голяма, броят на свидетелите е винаги еднакъв, церемонията също. След това, свещеникът пред олтара задава същите въпроси и обикновено двамата съпрузи отговарят със същото вълнение.

Така стана и с Ив ле Кермьор и Ноел Сабатие, освен ако не се сметне за нещо необичайно обстоятелството, че младоженецът се държеше извънредно студено. Скръстил ръце, вдигнал глава, втренчил поглед в разпятието на олтара, той сякаш призоваваше небето. Призоваваше го, но за какво? Да бъде свидетел или съдник?

Младоженецът трепна и се върна сякаш на земята едва когато свещеникът запита:

— Ив ле Кермьор, съгласен ли сте да вземете за съпруга Ноел Сабатие, тук присъствуваща?

— Да — отвърна той твърдо.

Неговият поглед не докосна дори тъмнокосата главица, сведена пред свещеника. Ив не си даде вид, че забелязва и неволното трепване на малката ръчица, която се отпущаше в неговата, докато той поставяше пръстен на безименния й пръст. Не, младият мъж не забеляза нищо. До крехкото дете, което му поверяваше живота си, той остана невъзмутим, сякаш беше безчувствен! Потънал в неприятни мисли, той сякаш не виждаше пред очите си нищо друго, освен страшни видения.

* * *

След религиозната церемония младоженците заминаха за Ница. Придружаваше ги един от свидетелите им. Другият също бе поканен, но неотложна работа му бе попречила да ги последва.

И този път Ноел остана сама на задната седалка на колата. Ив пое кормилото и другият пътник се настани до него, както младият мъж бе предложил. Така че на младата жена не оставаше друго, освен да седне отзад. Подобна проява на безразличие и то тъкмо в един такъв момент, бе доста мъчителна за Ноел. За всеки случай, тя има благоразумието да не спира за дълго мисълта си на това обстоятелство. Нали този ден трябваше да взима всички тези неща откъм добрата им страна?

Тримата пътници направиха чудесен обяд в Ница, а след това отидоха да пият чай в едно от най-изисканите кафенета на Кан. Едва привечер те поеха назад към Рокбилиер. На Ноел й доставяше истинско удоволствие да следи как силните фарове пронизваха мрака и заливаха с обилна светлина пътя далеч пред тях.

Тъмна нощ се бе спуснала, когато двамата младоженци навлязоха отново в дълбоката равнина. Всичко около тях тънеше в мрак. Този път, обаче, когато се озоваха в стоманената вагонетка, ръцете на Ив ле Кермьор не се протегнаха, за да подкрепят крехката женска фигура, която под влиянието на страха и неизвестността, трепереше и се огъваше. Ноел изпита неизразимо облекчение, когато най-после вагонетката стигна до целта. При слизането им Криспен ги посрещна с лампа в ръка. Те тръгнаха по пътя един след друг, както сутринта.

След като изминаха около десетина метра, младият мъж се спря. Той остави Ноел да мине напред и я посъветва:

— Тръгнете зад Криспен. Светлината на лампата му ще ви позволява да вървите по-леко по пътеката, която познавате малко.

Това беше първото внимание, което той проявяваше към нея, откакто се бяха венчали. В ресторанта и в кафенето техният свидетел бе поел грижата за Ноел. Ив му бе предоставил напълно тази свобода, сякаш беше естествено друг, вместо него, да обгражда с внимание младата жена.

Щом се върнаха в замъка, Ив ле Кермьор протегна ръка на Ноел, за да се сбогува с нея.

— Пожелавам ви лека нощ. Ако сте гладна, позвънете и поръчайте да ви донесат нещо за ядене. Аз самият съм страшно уморен и не желая нищо друго, освен час по-скоро да си легна.

Младоженката беше много доволна, че всичко се нареди така, както тайно желаеше. Самата тя нямаше никакво желание да бодърствува повече. Страхуваше се от някаква вечеря насаме, през време, на която съпругът й, може би, щеше да даде израз на лошото си настроение. За щастие, това не се случи.

През целия ден, въпреки присъствието на един чужд човек, младоженецът бе останал явно загрижен и Ноел, която съзнаваше добре своята неопитност, се питаше дали неволно не бе засегнала младия мъж с някоя неуместна дума или непохватно движение. Те се разделиха с мисълта, че най-после бе настъпил краят на този изпълнен с напрежение ден.

Изненада очакваше Ноел в стаята й. Леглото й беше прибрано, бельото беше вдигнато и завивките грижливо сгънати. Девойката беше толкова наивна и през ум не й мина, че може да са й приготвили друга стая, по-просторна и приветлива от тази малка килия, която заемаше от деня на пристигането си в Монжой.

Младата жена предположи чисто и просто, че Норина бе пожелала да смени бельото, а после бе отишла по друга работа и бе забравила да оправи стаята. Понеже вече всички спяха в голямото стихнало жилище, Ноел не пожела да буди старата жена, а се зави в едно топло одеяло от бяла вълна и скоро се унесе в сън.

Така прекара младоженката първата си брачна нощ.

* * *

На другия ден Ноел отиде в малката стая, намираща се до кухнята, за да закуси, както обикновено. И през ум не й минаваше, че сега бе настъпила някаква промяна в живота й. Смеейки се, тя напомни на прислужничката, че бе забравила да оправи леглото й.

— Ще трябва да ми дадете чаршафи и възглавница, Норина, за да мога да си оправя леглото. Вчера бяхте вдигнала всичко. И аз спах без бельо тази нощ.

— Вие сте спала…

— Да, да, завита в едно одеяло. Малко особено е, когато не си свикнал, понеже вълната боде. Отначало дори е неприятно, но после човек свиква, унася се и заспива! А когато заспи, нищо не усеща!

— Но, чакайте, аз ви бях приготвила друга стая! За да се случи подобно недоразумение, вината не е моя. Господин Ив трябваше да ви заведе…

Сега беше ред на Ноел да се учуди.

— О, нима! — възкликна тя удивено. — Друга стая! Как можех да се сетя за това! Но всъщност, аз се чувствувам много добре в моята, защо да я сменям?

— Защото сега вие сте омъжена. Господинът каза: „Най-хубавата стая“. И това е напълно естествено, сега вие сте господарката. Аз дори ще трябва да свикна да ви говоря в трето лице.

Големите чисти очи на девойката се разшириха. Тя поклати бавно глава.

— Лъжете се, Норина — каза тя със съвсем кротък глас. — Не трябва да се отнасяте с мен по-различно отпреди. Аз не съм господарката тук. Аз съм… аз съм…

Тя млъкна, защото изведнъж се сети, че, може би, не трябваше да разказва на прислужничката поради какви причини Ив ле Кермьор се бе оженил за нея, нито каква беше тя за него, всъщност.

Впрочем, старата жена като че не се заблуждаваше:

— Вие сте госпожа Ле Кермьор! Вие може да го забравяте, но прислугата държи сметка за това, пък и сам г-н Ив би ни го напомнил. В това отношение той ще бъде много придирчив, аз го познавам!

Тя млъкна, после, след известно време добави:

— На обед ще се храните в столовата и мястото ви ще бъде срещу това на господина, както е редно. Сутрин ще бъде същото, освен ако предпочитате закуската да ви се носи горе в стаята. Естествено, ще трябва да ме предупредите какво е желанието ви. За мен няма да представлява никаква трудност, пък и винаги ще ми бъде приятно да ви обслужвам.

Старата жена бе изрекла всички тези неща с известна живост и Ноел остана с впечатлението, че тя беше настроена малко враждебно към нея. Тъга изпълни младата жена. Тя разбираше, че след като бе дошла в Монжой почти умираща от глад, не беше естествено изведнъж да заеме в имението място на господарка.

Но нима тя бе пожелавала това място? Нима не беше същото, както и с тази стая, както и с преместването й на масата на господаря?

Замислена, тя се облакъти на масата и остана така неподвижна. Никак не я привличаше и радваше мисълта, че занапред ще се храни на голямата маса срещу Ив ле Кермьор. Тя бе свикнала да бъде сама и свободна в малката стая, да може да чете, докато яде, без да обръща внимание на това, което ядеше, нито на реда, по който й се поднасяше. Но щом тя заемаше вече мястото на домакиня на къщата, нямаше ли заедно с това да легнат върху нея задълженията и отговорностите, които има всяка домакиня? Лесно е да свикне човек с тях, когато около него е любящият млад мъж, винаги усърден и готов за съвет и помощ, винаги склонен да се шегува и да погледне на всичко откъм веселата му страна. Но за нея щеше да бъде много трудно да се приспособи, когато нямаше да може да се опре на обич и снизхождение. Ноел си припомни стоманения поглед на познатите сини очи и не се почувствува много добре.

И все пак, предишния ден, във вагонетката, същите тези очи бяха толкова снизходителни и топли! Тя усещаше отново тръпки по гърба си, когато си припомняше колко много нежност имаше в погледа, който младият мъж бе приковал в нея.

Да, Ив ле Кермьор сигурно можеше да бъде снизходителен понякога. Но тя не разбираше защо изведнъж се извърнаха от нея и постепенно потъмняха. И защо, след като беше така любезен сутринта, през целия ден той се държа така мрачно и студено? А вечерта, когато отново се бяха озовали във вагонетката, увиснала над мрака и опасностите, здравата ръка на съпруга не бе се протегнала, за да подкрепи сърдечно младата жена, тръпнеща от страх.

Нито едно движение, нито една дума!

Не, положително нямаше да бъде много весело, когато всеки ден трябваше да се храни срещу един толкова своеобразен сътрапезник!

— Едно нещо не разбирам — каза старата жена. — Защо сте прекарала нощта сама в старата си стая? Нима господин Ив не е дошъл заедно с вас?

— А защо да дойде? — запита Ноел. — Беше време за спане, а аз не се нуждаех от ничия помощ, за да се съблека.

Спокойният отговор вцепени прислужничката.

— Не, но… Вие сте просто чудна!

Сложила юмруци на хълбоците си, жената се бе изправила срещу Ноел и я разглеждаше.

Невинното личице и чистото изражение на погледа я накараха да поклати глава.

— Все пак, моя малка, не трябва да бъдете толкова наивна! Струва ми се, че добрите сестри, за които така често говорите, са забравили да ви научат това, което трябва да знае всяко младо момиче, когато се омъжва. Положително, господин Ив трябва да е останал доста изненадан снощи!

Учудена, Ноел погледна добрата жена.

— Не мисля, че съм предизвикала някакво недоволство у г-н Ле Кермьор — потвърди тя. — Напротив, с впечатление съм, че той очакваше от мен тъкмо такова държане. Аз не съм много бъбрива, пък и той не говори много. При все това, струва ми се, че вчерашният ден премина точно така, както господин Ле Кермьор желаеше.

— За деня, възможно е! Но нощта!

— Е, добре, нощта?

— Прекарала сте я съвсем сама, нали?

— Безспорно! Та с кого искахте да я прекарам?

Тези думи се сториха така чудовищни на Норина, че тя не настоя повече.

— В края на краищата — помисли си тя, — нека г-н Ив се справя, както знае сам! Щом жена му е толкова глупавичка и наивна, той трябва да има грижата да я превъзпита! За всеки случай, не му завиждам с тази малка хлапачка!

След този монолог, който задоволи нейното любопитство, старата жена се върна в кухнята и се залови отново за работата си.

Не без известен страх, на обед Ноел се запъти към голямата столова.

Ив ле Кермьор още не беше дошъл и девойката има време да хвърли поглед наоколо и да се окопити. В средата на стаята се намираше голяма дъбова маса. Тя беше покрита с бяла бродирана покривка. От двете страни, по дължината, бяха поставени двата прибора, така че двамата сътрапезници бяха разделени от твърде голямо разстояние.

Ноел предпочиташе да заеме по-тъмното място, на което щеше да седи с гръб към двата прозореца. За съжаление, случи се тъкмо обратното. Когато Ив ле Кермьор влезе, той подаде ръка на младата жена и каза няколко любезни думи. После, съвсем естествено, той седна на масата и то тъкмо на мястото, което Ноел си бе избрала.

Разбира се, Ноел не каза нищо, само малко стеснена, зае другото място срещу младия мъж.

— Добре ли спахте? — осведоми се той.

Тя се изчерви, като си спомни думите на Норина, но отвърна спокойно:

— Обикновено аз спя много добре.

— Не мога да кажа същото и за себе си — забеляза той. — Винаги съм уморен, когато си лягам, но оставам буден с часове.

— Вашият мозък, може би се уморява твърде много през деня — предположи тя. — Аз ви виждам винаги да работите.

— Да, наистина, може и така да е. Но какво да прави човек в тази къща, ако не работи. От няколко месеца се опитвам да възстановя старата история на местността. Знаете ли, много е интересно и увличащо! Навсякъде из този край се срещат паметници от старите римляни и от други, преминали оттук племена. Тези издирвания ме пристрастяват. Засега имам вече достатъчно доказателства. Само ще ви се извиня за едно — продължи той, — свикнал съм да чета по време на ядене. Може би, ще бъде много неучтиво от моя страна, но не мога и днес да не направя същото. Надявам се, че ще ме извините.

— О, бъдете спокоен, моля ви — отвърна тя веднага. — Не се стеснявайте от мен, аз и без това съм свикнала да не приказвам по време на ядене.

Той се усмихна.

— Толкова по-добре тогава. Щом нямате нищо против, ще взема книгата, която чета, а вас ще ви оставя да си мечтаете.

Всичко това беше казано, толкова учтиво, че Ноел го прие за най-голямото благоволение, което оказва на своя съпруг. Но тя остана с това впечатление само за миг. Веднага, обаче, почувствува, че Ив ле Кермьор щеше да постъпи така, както желаеше, дори ако тя бе се осмелила да отговори другояче. Той бе донесъл книгата и бе я поставил редом с прибора си. И сега той чакаше само да дойде мигът, в който смяташе да отвори книгата.

Девойката започна да се храни мълчаливо, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Два пъти на ден младият мъж и младата жена щяха да се събират в голямата стая и след като разменяха по няколко учтиви думи, щяха да се хранят мълчаливо един срещу друг. Това бяха единствените моменти на близост, на които можеха да се радват младите съпрузи, понеже през останалото време на деня не им се отдаваше никакъв друг случай да се опознаят и сближат. Те и не търсеха такива случаи. Нещо повече, не само не ги търсеха и не ги желаеха, но ги и избягваха.

* * *

Ноел се настани в новата стая, която беше предназначена за нея. Към спалнята се включваха една тоалетна стая и баня.

За Ноел, която през целия си живот не бе познала нищо друго, освен неудобната килия при сестрите и малката стая, която бе получила най-напред в Монжой, това беше истински разкош. Тя не можеше просто да повярва, че ще живее в такава стая. Огромното легло с изящни завивки и завеси от розова коприна, дивана, отрупан с възглавници, ниският и широк скрин, пълен с копринено бельо, дълбоките кресла, където Ноел се скриваше почти цялата, малките столчета на будоара, които изглеждаха толкова чупливи, че човек просто не смееше да седне на тях, всичко, всичко й се струваше прекрасно. Върху изящната тоалетка бяха наредени прибори от слонова кост, одеколони и парфюми, изобщо, неща съвършено нови за момичето, излязло неотдавна от скромния пансион. Ноел разглеждаше прехласната всяка вещ.

Възможно ли беше това? Нима тя щеше да има на свое разположение такива скъпи и изящни вещи? С какво ги бе заслужила? Тя чувствуваше, че я обзема дълбока признателност към човека, който така щедро я обграждаше с толкова много разкош. Едно-единствено нещо й се виждаше излишно в тази богата стая: двете бродирани възглавници. Защо бяха нужни две възглавници, когато тя беше сама? Да не би да са предполагали, че Ив ле Кермьор ще прекара нощта при нея?

Това предположение накара девойката да поруменее. Без да разбира защо, усети да се промъква страх в гърдите й. Страхуваше се, защото не познаваше живота, нямаше никаква представа за любовта и за нейните тайнствени прояви. За всеки случай, колкото и да беше неопитна, тя знаеше, че двама съпрузи винаги живеят заедно, в близост и е много естествено да имат обща спалня. А тя и Ив ле Кермьор бяха съпрузи! Впрочем, съпрузи само пред хората, а всъщност…

Но ето, Ноел си спомни, че в пансиона, когато бе влизала в къщичките на градинаря и вратаря, бе виждала в спалните им широки легла с по две възглавници, също като нейното!

И тъкмо тази мисъл стана причина да помръкне челото на младото момиче. Ноел дори започна да съжалява за своята малка стая на по-горния етаж, където преди женитбата тя бе прекарвала така спокойни нощи.

* * *

Тази вечер бяха изминали едва двадесет минути, откакто тя се бе прибрала в стаята си. Ноел бе влязла в тоалетната и се приготвяше за лягане, когато електричеството внезапно угасна.

Малко уплашена, защото никак не обичаше тъмнината, девойката се приближи пипнешком до мястото, където се намираше електрическият ключ в нейната стая, завъртя го и въпреки това наоколо продължи да цари същият мрак. Като помисли, че има някаква временна повреда, нещо, което често се случваше в пансиона в Нантер, младото момиче потърси едно от креслата, за да седне и чака.

Непроницаемият мрак, който я заобикаляше, обаче, заедно със самотата и тишината, започнаха да я плашат. Мъчителна тревога бавно се промъкна в нея. Никаква светлинка не проникваше отвън, защото капаците на прозорците бяха плътно затворени.

С разтуптяно сърце, с разширени очи, девойката се взираше в тъмнината и вече й се струваше, че долавя някакви сенки. Ту виждаше разперени призраци, ту сгушени фигури, готови да се хвърлят отгоре й. Тя притисна нервно ръце до гърдите си, защото започваше да диша все по-неспокойно и по-бурно. Изведнъж някакъв шум при вратата я накара да подскочи.

Някой натискаше дръжката и явно се опитваше да влезе при нея.

От гърдите й се изтръгна вик на ужас, който може би спря на прага смутения посетител, но само за миг, защото малко след това вратата се открехна и Ноел видя очертанията на висок силует.

Стори й се, че ще загуби съзнание. Все пак, със свръхчовешки усилия, тя успя да запита с разтреперан глас:

— Кой е там?

Зъбите й тракаха и смразяващи тръпки на ужас лазеха по цялото й тяло.

— Аз съм, вашият съпруг — отвърна един глас, който във вълнението си Ноел не можа да познае.

— О, боже мой! Кой говори? Не ме плашете.

— Но защо се плашите? — настоя новодошлият. — Нали аз съм вашият съпруг? Какво страшно има?

— Моят съпруг? О! Не, не, това не е неговият глас. Непростимо е да ме плашите така в тъмнината!

— Аз в никакъв случай не искам да ви плаша Ноел, напротив! Ако липсата на ток ви смущава, успокойте се, аз нали съм при вас!

— Много бих искала да светне по-скоро!

— Дано, но може и да се забави. По това време на годината често нямаме ток. Ние, обаче, сме свикнали.

Девойката долови, че посетителят влиза в стаята и затваря вратата след себе си. Но когато неясният тъмен силует започна да се движи към нея, той доби фантастично големи размери и въпреки новодошлия да твърдеше, че е нейният съпруг, Ноел продължаваше да не му вярва и да се съмнява.

Тя настоя:

— Кой сте вие? Кажете ми или ще викам за помощ! Не разбирате ли, че ме е страх?

Сянката се спря.

— Слушайте, Ноел, бъдете разумна и не викайте така.

— Страх ме е, боже мой! Страх ме е, не разбирате ли? — повтори тя трескаво.

— Мълчете, така ще вдигнете на крак цялата къща!

Тонът беше рязък и толкова гневен, че Ноел изведнъж се постара да преодолее страха си.

— Господин Ле Кермьор — помоли тя с неуверен глас, — ако действително вие сте пред мен, не трябва да ме плашите така. Вървете си, моля ви, или пък донесете някаква лампа. Недопустимо е да влизате в стаята ми така, в пълен мрак.

— Но моя малка Ноел, аз идвам, за да ви успокоя. Къде сте, мое голямо дете? Как може да се плашите така?

Мъжът се запъти към леглото и опипа завивките.

— Как, нима не сте си легнала? Къде сте?

Но Ноел нямаше никакво желание той да я намери. Напротив, като гледаше тази голяма сянка, която, движейки се, придобиваше неестествени размери, тя имаше само едно желание: да се сгуши и да стане толкова малка, че неканеният посетител да не може да я намери.

Отначало девойката се скри зад креслото, в което беше седнала, но сега искаше да се опита да се измъкне в тоалетната, преди посетителят да разбере и да се заключи преди той да може да стигне до вратата.

— Чакайте, Ноел, кажете ми къде сте? Наистина, не разбирам защо ме приемате по този начин. Вие трябваше да очаквате моето посещение. Защо се отнасяте толкова лошо с мен?

Но девойката не го слушаше. Тя бе постигнала целта си. Успяла бе да се измъкне в тоалетната. Да затвори вратата и да завърти ключа.

Посетителят долови подозрителния шум. Той не можа да потисне вика на изненада и изведнъж се спусна към вратата.

— Ноел, отворете ми. Това, което правите е смешно. Аз съм ваш съпруг, не разбирате ли?

Изгубил самообладание, той започна да блъска гневно вратата. Непреодолимата преграда, изправена пред него, сякаш го караше да беснее.

— Заповядвам ви да отворите, чувате ли ме, Ноел?

Гласът беше властен и не допускаше възможност за неподчинение. Но изправена зад тази врата, със замряло сърце, с учестено дишане, с разстроено от ужас лице, Ноел и не помисляше дори, че трябва да се подчини. Младоженката нямаше никаква представа за живота. Ако имаше майка, тя, може би, нямаше да бъде така невежа. За нещастие, никой никога не бе й казвал, че има неща, които жената трябва да приема от своя съпруг. В този нощен час и през ум не й минаваше, че тя би трябвало да отговори благосклонно на така неочаквано изразеното желание на своя съпруг.

— Да си отиде! — шепнеше Ноел съвсем тихо. — Защо идва да ме плаши?

И все със същата детска упоритост, макар и вече да започваше да изпитва необяснима тревога, девойката продължаваше да се убеждава, че младият мъж се забавлява да я плаши тъкмо тази вечер, защото токът бе спрял.

В края на краищата посетителят бе принуден да отстъпи.

След като напразно се опитва да отвори вратата, след като разбра, че молбите и заплахите бяха безполезни пред своеобразната съпруга, той престана да упорствува. Отдалечи се разочарован и в лошо настроение. Нищо чудно, защото ролята на пренебрегнат съпруг е смешна и неприятна за всички.

Зад вратата Ноел се ослушваше и се стараеше да долови всеки шум. По едно време й се стори, че стъпките на мъжа се отдалечиха, но въпреки това не посмя да излезе, защото се страхуваше. Страхът я караше да допуска всичко и затова тя предпочете да остане затворена в тоалетната. Когато се умори да дебне в мрака и да се мъчи да долови всеки шум от другата стая, Ноел се загърна в един халат, който й попадна под ръка, а после легна на сламения шезлонг, където обикновено си почиваше след баня.

На двадесет години човек лесно заспива дори и в най-неудобно положение. Въпреки че сламеният стол беше неудобен и твърд за легло, Ноел спа доста добре тази нощ.

Едва сутринта, когато слънцето заля малката стая с обилна, златиста светлина, девойката погледна спокойно наоколо и можа да се запита дали снощното й поведение спрямо Ив ле Кермьор беше най-доброто и най-подходящото за случая.

Щом изведнъж се изправи пред този проблем, девойката усети да я завладява нарастващо безпокойство. Тя не можеше да забрави тона, с който посетителят й бе казал:

— Аз ви заповядвам да ми отворите.

За всеки случай, девойката намираше и с какво да се оправдава и успокоява. Тя беше сигурна, че сестрите, които бяха я отгледали, щяха да одобрят нейния отказ. Те щяха да разберат нейния страх и нямаше да приемат, че постъпката на Ив ле Кермьор беше напълно естествена. Добре възпитаният мъж избягва да засяга една жена, като влиза неочаквано в стаята й, а още повече като предприема постъпки, които биха могли да я обидят и уплашат. Ноел реши, че ако на обед съпругът й отправи упреци за нейното неподчинение през нощта, тя щеше да си позволи да му отговори така, както той заслужава.

Безспорно, нямаше да е лесно да каже всичко. Тя дори се изчерви при тази мисъл и веднага се ядоса на себе си, задето се смущава така лесно. Дано само да успее да каже всичко докрай.

За всеки случай, твърдо бе решила да не допусне да я обвиняват, без да възрази и да се оправдае. Този път Ив ле Кермьор бе постъпил нетактично и в никакъв случай не трябваше да го остави да продължи да се отнася към нея по същия начин.

Цялата сутрин Ноел не преставаше да си повтаря тези неща и когато най-после влезе в трапезарията, сърцето й подскачаше лудо в гърдите. Но когато двамата съпрузи се озоваха един срещу друг на масата, младият мъж не си позволи да направи никакъв намек за случилото се през нощта. И този път той беше учтив, така студен и така безразличен, както обикновено.

Свел нос над книгата, той имаше вид на човек, който е погълнат напълно от четивото си.

По едно време, когато Ноел изглеждаше много заета с разчупване щипките на един омар, Ив ле Кермьор вдигна очи над страниците на книгата и хвърли поглед към младата жена. Ноел долови този поглед, който я разглеждаше с любопитство. Той беше остър и твърд.

Тя веднага стана червена като мак, защото беше убедена, че в този миг съпругът й мислеше за своето нощно посещение. Но понеже той не продума нищо, Ноел въздъхна облекчено и се въздържа да направи какъвто и да е намек.

* * *

Дали поради връхлетелите над планината зимни бури и студ напоследък електрическите централи често започнаха да прекъсват тока? Осветлението изведнъж започна да угасва и то доста често.

За голямо съжаление на Ноел повредите започнаха да се повтарят всяка вечер.

С разтуптяно сърце девойката очакваше в мрака момента, в който лампите щяха да светнат отново. Младата господарка на къщата напразно бе ходила в кухнята, за да иска да й дадат някоя петролна лампа или свещ. Норина й бе заявила най-категорично, че в кухнята никога не били употребявали подобни вещи и напразно би търсила лампа или свещ в замъка. Затова, щом Ноел се прибереше в стаята си, бързаше да се приготви за сън и да легне, за да не бъде принудена да се движи пипнешком в потъналите в мрак стаи, из които й се струваше, че бродят опасни сенки.

Ноел, която очакваше, че на другия ден съпругът й ще поднови снощния си опит, малко по малко започна да се успокоява, като не го видя да се появява повече. Тя престана да се вслушва във всеки най-малък шум. Стоеше спокойно в стаята си, не бързаше да си ляга и съжаляваше само за това, че вратата, която водеше към коридора, нямаше нито ключалка, нито кука.

Тази невъзможност да се заключи в собствената си стая й беше крайно неприятна. Колкото и да се успокояваше, тя не можеше да се примири с мисълта, че спи в стая, в която всеки може да влезе, когато пожелае. За да се осигури поне малко, девойката поставяше един стол пред вратата, така че при нея не можеше да се влезе, без да се вдигне шум и без тя да се събуди. Това беше единственото нещо, което клетото момиче можа да измисли, за да се защищава срещу неканения нощен посетител.

Тази нощ тя си легна съвсем спокойно, защото не видя електричеството да угасне, както често се случваше напоследък.

Ноел спеше вече дълбоко, когато шум от падащ стол я накара да се събуди. Тя бе очаквала ново посещение на съпруга си през изминалите дни и сега не изгуби време в излишни предположения. Вроденият свян я накара, без много да мисли, да скочи веднага от леглото и да грабне дрехата, метната на стола до него. Веднага след това тя потърси електрическия ключ, за да запали лампата. Но същата тъмнина продължи да цари и след като завъртя ключа. Значи, пак нямаше ток. Както и първия път, Ноел не можеше да долови дори силуета на посетителя.

А той, може би, за да не я събуди, пристъпяше към леглото съвсем безшумно и дори сдържаше дишането си. Ноел разбра, че посетителят беше близо до леглото само по това, че той блъсна с крак оставените пред леглото пантофки, които отхвръкнаха надалеч. Вероятно след това мъжът бе опипал празното легло с още топли завивки, защото попита:

— Не спите ли, Ноел? Къде сте?

В гласа на мъжа вече започваха да се долавят нервни нотки. Както предишната вечер и сега стана същото. Страхът или трагичната тъмнина усилиха толкова много звуците в ушите на Ноел, че тя не можа да познае гласа на мъжа си и се уплаши.

— Слушайте, Ноел, престанете с тази глупава игра. Отговорете: къде сте?

— Тук съм — отвърна тя трепереща.

— Къде?

— До прозореца, но ви предупреждавам, че ако се приближите до мен, ще отворя капаците и ще се хвърля долу.

— Това са детинщини.

— Вашето присъствие ме плаши, вървете си и внимавайте да не ме тласнете към някоя крайност.

Тези думи като че охладиха огъня на посетителя.

— Не мога просто да разбера вашето държане, Ноел — каза той, без да се помръдва от мястото си. — Омъжена ли сте вие, да или не? Смятате ли, че ще мога да играя още дълго тази смешна роля, която сте решила да ми наложите?

— Не желая да налагам никаква смешна роля на моя съпруг — отвърна тя и започна да плаче. — Ако действително е тук, той знае, че аз в никакъв случай не искам да предизвикам неговото недоволство.

— По много смешен начин ми засвидетелствувате вашето покорство.

— Така е, защото се страхувам. Тази тъмнина е ужасна!

— Няма какво да се прави, трябва да свикнем с нея.

— Можехте поне да вземете лампа, като идвате тук или да ме оставите на спокойствие сега, посред нощ и да не ме плашите така.

— Оставете ме да се приближа до вас и ще видите, че вече няма да ви е страх.

— Вашата настойчивост е необикновена. Защо избирате толкова късен час, за да идвате при мен? Защо през деня никога не сте се опитал да дойдете при мен или поне да ме заговорите?

— Защото нощта е създадена, за да събира съпрузите.

— Не вярвам — отвърна тя недоволно. — Природата не ни е дала очи, които гледат в мрака. Аз смятам, че за човек нощта е създадена за сън.

Тя бе произнесла тези думи с такава твърдост, че посетителят се изсмя тихо:

— Какво голямо и забавно дете сте, Ноел! Размислите ви са трогателни! Но да прекъснем тази глупава игра, която не е достойна нито за вас, нито за мен. Аз ви правя чест с моето посещение, мое дете, а вие бъдете добра да приемете съпруга си така, както е редно.

Докато говореше, той се приближаваше към нея. Щом долови шума на приближаващите се стъпки, бърза като светкавица, девойката отвори прозореца и бутна капаците. Лунната светлина нахлу и се разля из стаята. Мъжът отскочи назад и нададе вик. Права на перваза на прозореца, опряла тяло на преградата от ковано желязо, Ноел беше готова всеки момент да скочи надолу в тъмнината.

— Не се приближавайте към мен или ще се хвърля!

— Ноел, престанете с тези шеги! — каза тревожно гласът. — Слезте долу! Нали виждате, че няма защо да се страхувате от мен? Аз съм далеч от вас и съм готов да си отида, ако желаете.

Но девойката нямаше намерение нито да му вярва, нито да го слуша. Уплашените й очи се взираха и гледаха да проникнат в тайната на гъстия мрак, откакто няколко лунни лъча бяха пронизали тъмнината и хвърляха светли петна на пода.

— Къде сте? — запита тя неспокойно и тихо, защото в стаята се бе възцарила пълна тишина…

— Тук, близо до вратата. И трябва да ви кажа, че съм ви много сърдит.

— Не ви виждам — отвърна девойката и наостри уши. — Защо не излезете напред под лунните лъчи, за да мога да ви позная?

— Защото ми се струва, че вие се подигравате с мен, Ноел. Вашият страх и вашето недоверие стават обидни. Вие се преструвате.

— О, не! Повярвайте ми, вие действително ме плашите!

— Аз пък мисля, че истината е друга: моето внимание към вас ви е неприятно. Вие се съгласихте да приемете моето име, положението и богатството ми, и цялото благосъстояние, които идват с вашето узаконено положение, но не искате да приемете и задълженията, които следват от това. Трябваше предварително да ми кажете, че ще бъде така. В такъв случай, едва ли щях да се оженя за вас!

Тя изслуша тези думи, без да протестира. В своя инстинктивен страх младата жена не беше в състояние да вижда нищо друго, освен ужаса, който й вдъхваше този човек. Тя не се развълнува ни най-малко и не направи опит да задържи посетителя, когато чу вратата да се отваря и после да се затваря със сухо хлопване. Стъпките се отдалечиха и заглъхнаха в далечината. Едва тогава Ноел можа да си поеме дъх.

— Той си отиде — помисли тя с облекчение.

Въпреки това, Ноел не се чувствуваше спокойна. Сега, когато посетителят си бе отишъл, последните думи, които той бе казал, звучаха все още в нейните уши и смущаваха спокойствието й.

— Значи, той нямаше да се ожени за мен! — промълви тя обидено. — Съжалява… Това е ужасно!

А след известно време тя додаде:

— В края на краищата, защо упорствува да идва при мен винаги, когато угасва електричеството? Не е моя вината, че се плаша, като не мога да го позная! Той ме упреква, че не го приемам, но аз го обвинявам, че идва без лампа. На какво приличат посещенията му посред нощ, да не би да е някой злодей! Веднага започвам да мисля за черния конник и нищо чудно, която и да е жена на моето място би се уплашила!

Тя почувствува, че зъбите й тракаха. Студено ли й беше? Страхуваше ли се? И тя не знаеше. Стоеше до прозореца по нощница и студеният ноемврийски вятър смразяваше раменете й. Ноел се дръпна и реши да се прибере навътре в стаята.

— Няма да затварям вече капаците — реши Ноел. — Колкото и слабо да осветява луната, все пак е по-добре, отколкото цялата стая да тъне в пълен мрак.

Тя постави отново пред вратата преобърнатия стол и трепереща от студ, защото стаята бе изстинала съвсем, побърза да се сгуши в леглото.

— Той, може би, е прав като казва, че не би се оженил за мен, ако предвиждаше моето поведение — реши тя след малко. — И аз ако знаех, че той би ме плашил така посред нощ, сигурно щях да предпочета да напусна Монжой!