П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (5)

5.
Другият

Както беше казал Банистър, работата в деловодството не беше сложна. Нямаше много за вършене освен завеждане на писма и лепене на марки отгоре им и от време на време — носенето им в пощата на ъгъла. Естеството на работата предоставяше на Майк много време за размисъл.

Мислите му отново станаха мрачни. Всичко това бе много чуждо на живота, който беше очаквал. Има хора, които естествено се вписват в търговския живот. Майк не беше измежду тях. За него ограниченията в бизнеса бяха досадни. Беше свикнал с живота на открито, изпълнен със своите развлечения. Схвана, че няма да е свободен преди пет часа и че и на следващия ден ще трябва да дойде в десет и да работи до пет, също и на по-следващия и все така през цялата година, с изключение на съботите и неделите. Монотонността на тази перспектива го смазваше. Не беше достатъчно живял и патил да знае какъв наркотик е Навикът и че човек може да се привърже и към най-скучната работа. Обработва отчаяно писмата, докато ги свърши. След това нямаше нищо за правене, освен да очаква още писма.

Прегледа онези, на които беше залепил марки, и препрочете адресите им. Някои бяха за хора, живеещи в провинцията, едно до къща, която знаеше много добре, близо до дома му в Шропшир. Това го накара да изпита носталгия и извика пред очите му гледки на сенчести градини, селски звуци и аромати и сребърните води на Севърн, проблясващи в далечината сред дърветата. По това време, ако не се намираше в тази ужасна банка, щеше да си лежи на сянка в градината с книга в ръка или да се разхожда по брега на реката, да гребе, или да се къпе. Пликът, адресиран до човека в Шропшир, го накара да изживее най-тежкия си момент от началото на деня.

Времето едва се влачеше до един часа. В един и две минути Майк се пробуди от мечтите си и откри, че господин Уолър стои до него. Касиерът бе с шапка на глава.

— Дали не бихте пожелали — започна господин Уолър — да излезете за обяд? Обикновено излизам по това време, а знам, че господин Роситър не обядва преди два. Мислех си, че може би, след като не сте свикнали със Сити, ще срещнете известни трудности при ориентирането си тук.

— Страшно мило е от ваша страна — възкликна Майк. — С най-голямо удоволствие.

По-възрастният мъж го поведе по улички и тесни алейки, докато не стигнаха до една гостилница. В нея човек можеше да изпита съмнителното удоволствие да види котлета си в различните стадии на своята еволюция. Господин Уолър поръча обяд с грижовността на човек, за когото това не е дребна работа. Малко от работещите в Сити гледат на обяда си като на нещо тривиално. Той е гвоздеят на деня им. Оазис в пустиня от мастило и деловодни книги. Често сутрин разговорите в Сити са посветени на това какво ще се яде на обяд, а следобед — какво е изядено на обяд.

В кратките интервали по време на храненето господин Уолър говореше. Майк беше доволен да слуша. У сивобрадия имаше нещо успокояващо.

— Що за човек е Бикърсдайк? — запита Майк.

— Много е способен. Наистина. Опасявам се, че не е от най-любимите хора в банката. Може би е прекалено склонен да съди сурово грешките. Двамата бяхме заедно чиновници в „Мортън и Блейдъруик“. Той се издигна повече от мен. Ненадминат е в издигането. Говори се, че ще е юнионисткият кандидат на Кенингфордския район, когато му дойде времето. Ненадминат работник, но може би не съвсем от хората, които стават любимци в една банка.

— Той е гадняр — обяви присъдата си Майк.

Господин Уолър не направи коментар. По-късно Майк щеше да научи, че директорът и касиерът, въпреки факта, че са били заедно в по-неблагополучните си дни, а може би и тъкмо поради това, не бяха първи дружки. Господин Бикърсдайк беше човек с огромни предразсъдъци и никак не харесваше касиера, на когото гледаше отвисоко като на човек, намиращ се на по-ниско стъпало на стълбицата, която самият той бе изкачил до върха.

Когато стрелките на часовника в гостилницата застанаха на два без петнайсет, господин Уолър стана и го поведе обратно към банката, където се разделиха пред съответните си бюра. Благодарността за извършеното спрямо него добро дело беше отличителна черта на характера на Майк и той бе безкрайно признателен на касиера за това, че си направи труда да го потърси и да бъде дружелюбен към него.

Четирийсет и пет минутното му отсъствие беше довело до струпването на купчинка писма на бюрото му. Седна и се зае да ги обработва. Адресите продължаваха да го очароват. Пренасяше се на километри извън банката и се питаше що за човек ли е господин Джей Би Гарсайд и дали си живее добре в къщата в Уърстършир, когато някой го потупа по рамото.

Вдигна очи.

Застанал до него, облечен както винаги безупречно, със закрепен в окото монокъл и блага усмивка на лицето, беше самият Смит.

Майк зяпна.

— Търговията — започна Смит, докато сваляше ръкавиците си с цвят на лавандула — най-сетне предяви претенциите си към мен. Стари ми другарю, и аз се присъединявам към тази проклета институция.

Докато говореше, в близко съседство се дочу някакво пърпорене и господин Роситър изхвръкна от бърлогата си с въодушевлението и оживлението на часовникова кукувица.

— Кой е там? — рече Смит с интерес, свали монокъла, изтри стъклото и отново го закрепи на мястото му.

— Господин Джаксън — възкликна господин Роситър. — Най-сериозно ви моля да бъдете така добър да се връщате от обяд в определеното за целта време. Върнахте се чак в два часа без седем минути и…

— Няколко кратки секунди — въздъхна Смит, — а колко много значат!

— Кой сте вие? — изсъска господин Роситър, като се извъртя рязко към него.

— Ще бъда очарован, другарю…

— Роситър — подсказа му Майк.

— Другарю Роситър. Ще бъда очарован да ви информирам за подробности от семейната ми история. Както следва. Скоро след Норманското завоевание^[1] на известния Сьор де Смит му писнало да работи, уви, семейството му се разпаднало и той се установил да изживее остатъка от живота си мирно и тихо в провинцията на гърба на каторжния труд на местното селячество. Той може да бъде наречен основател на рода, който достига своята кулминация с Мен. Ако преминем към…

Господин Роситър отказа да премине.

— Какво правите тук? За какво сте дошли?

— За работа — с простичко достойнство отвърна Смит. — Вече съм член на персонала на тази банка. Нейните интереси са и мои. Индивидът Смит е отсега нататък зъбчато колелце в машинарията на Нова азиатска банка, Смит — брънката от банковата верига, Смит Работника. Няма да се щадя — продължи сериозно той. — Ще се трепя с цялата натрупана енергия на човек, който досега само е чувал от ненадеждни източници какво значи работа. Чий ще е онзи неясен силует, чакащ от ранни зори пред портите отварянето на банката? Силуетът ще е на Смит Работника. Чие ще е онова измъчено, изпито лице, което ще се скланя над деловодните книги дълго след като другите трудещи се са се изнизали в западна посока да вечерят в Лионското популярно кафене? Ще е лицето на Смит Работника.

— Аз… — започна господин Роситър.

— Казвам ви — продължи Смит, без да обръща внимание на опита да бъде прекъснат, като потупваше ритмично с дългия си пръст Главата на отдела в областта на второто копче на сакото, — казвам ви, другарю Роситър, че попаднахте на съвестен човек. Вие и аз заедно, без да забравяме другаря Джаксън, любимеца на Интелектуалците, ще се трудим от зори до мрак, докато не превърнем това деловодство в модел и пример за всяко деловодство. Какво е в момента, не знам. Все едно. Екскурзионни влакове ще пристигат от далечни области да видят това Деловодство. Американските туристи в Лондон ще го посещават на път към Тауър. А сега — прекъсна се той с рязка, делова интонация, — трябва да ви помоля да ме извините. Колкото и да ми беше приятно да си бъбря тук с вас, опасявам се, че трябва да свършваме. Настъпи време за работа. Търговските ни конкуренти започват да ни изпреварват. Наоколо се носи шепот: „Роситър и Смит си бъбрят, вместо да работят“ и други фирми се подготвят да отмъкнат бизнеса ни. Оставете ме Да Работя.

Две минути по-късно господин Роситър седеше на бюрото си със замаяно изражение, докато Смит, кацнал грациозно на висок стол, нанасяше цифри в дебела книга.