П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (8)

8.
Дружелюбният туземец

— Първият принцип на бойните действия — говореше Смит следващата сутрин по време на закуска, докато нагъваше бекон с яйца с маниера на средновековен монарх, раздаващ щедри дарове — е да се свика войска, да се купят съюзници и да се подсигури съдействието на някой дружелюбен туземец. Може би помниш как в Седли съчувственото съдействие на оня ненадминат кретен другаря Джеликоу ни даде възможност да стъпчем проседлисткото движение в калта. Същото е и при настоящата криза. Онова, което другарят Джеликоу беше за нас в Седли, другарят Роситър ще бъде в Сити. Трябва да го превърнем в наш съюзник. Веднъж като разбере, че двамата с него сме като родни братя, той ще започне да гледа през пръсти и доброжелателно на всички дребни пропуски в работата ми, а тогава ще мога да посветя цялото си внимание на моралното реформиране на другаря Бикърсдайк, този кръвопиец. Гледам на другаря Бикърсдайк като на завършен трън в нежните части человечески и всичко, каквото мога да направя, за да го превърна в поносим член на Обществото, ще бъде сторено безплатно и доброволно. Още малко чай, другарю Джаксън?

— Не, благодаря — отвърна Майк. — Свърших. По дяволите, Смит, тоя твой апартамент си го бива.

— Не е лош — съгласи се Смит, — никак не е лош. До голяма степен е лишен от нищета. Скоро от къщи ще пристигнат някои дреболии. Картини и тъй нататък. Като ги подредим, ще стане съвсем поносимо. Междувременно мога да преживея и в по-неелегантна обстановка. Ние Смитови сме прочути аскети. Дай ни покрив, няколко удобни кресла, един-два дивана, пет-шест възглавници и прилична храна и няма да хленчим. Но да се върнем отново на другаря Роситър…

— Да, какво за него? — запита Майк. — Май доста ще се измъчиш, докато го преквалифицираш в благ туземец. Как смяташ да започнеш?

Смит го изгледа доброжелателно.

— Има само един начин — рече той. — Помниш ли случая с другаря Аутуд в Седли? Как го ухажвахме и как накрая станахме за него отдавна изгубени синове?

— Влязохме му под кожата, като се записахме в кръжока по археология.

— Именно — отсече Смит. — Всеки човек си има хоби. Работата е да го открием. В случая с другаря Роситър бих предположил, че са пощенски марки, сушени водорасли или туристически обекти. Днес ще се опитам да разбера. Няколко небрежни въпроса и работата е опечена. А сега ще тръгваме ли към бръмналия кошер? Ако искаме да опазим премиите си ненакърнени, най-добре да запърпорим.

Първата работа на Майк в банката тази сутрин беше да провери марките и дребните пари. Докато се занимаваше с тази задача, чу Смит мило да беседва с господин Роситър.

— Добро утро — поздрави Смит.

— Добрутро — отвърна шефът, докато ловко жонглираше с купчина писма на бюрото си. — Залавяй се за работа, Смит. Чака ни тежък ден.

— Несъмнено. Горя от нетърпение. Бих казал, че в институция като нашата, поддържаща връзки с всички краища на света, един филателист би имал отлични възможности да попълни колекцията си. Лично аз открай време съм луд по събирането на марки. Аз…

— Самият аз нямам време за подобни глупости — отсече господин Роситър. — Бих те посъветвал, ако искаш да напреднеш в живота, да посвещаваш повече време на работата си и по-малко на марките.

— Започвам веднага. От друга страна, сушените водорасли…

— На работа, Смит.

Смит се оттегли при бюрото си.

— Това — рече той на Майк — определено е препъникамък. Вестниците ще излязат със заглавия „Смит озадачен“. Трябва да опитам отново. Междувременно, на работа. Работата е хоби за философа и приятел за бедняка.

Сутринта се влачеше протяжно и без инциденти. В дванайсет часа Майк трябваше да излезе да купи марки, които след това да перфорира в мазето, не твърде забавна работа, за която му помагаше един от куриерите, който по време на сеанса компетентно обсъждаше сортовете рози. Розите бяха негово хоби. Майк започна да разбира, че Смит има основание в твърдението си, че всеки човек има хоби на сърцето. Майк си спечели вечната дружба на куриера Уилям, като изрази интерес и известно познаване на розите. В същото време разговорът доведе до лошия резултат отново да хлътне в ямата на носталгията. Градината с рози у дома беше едно от любимите свърталища на Майк в летните следобеди. Контрастът между нея и мазето на Нова азиатска банка, атмосферата, тъй далеч от розовата, му дойде нанагорно. Изникна от дълбините с перфорираните си марки, преизпълнен с огорчение от Съдбата.

Завари Смит все още озадачен.

— Туристическите обекти — със съжаление заговори приятелят му — също се оказаха изстрел в пустошта. Току-що се замотах около бюрото на другаря Роситър с доста умно лирическо отклонение за Вечния град и бях посрещнат по-скоро с Нетърпеливо мръщене, отколкото с Доволно око. Беше по средата на сборуване на дълга колона числа и приказките ми го накараха да пропусне едно. Не само че не го спечелих за свой дружелюбен туземец, но и направих крачка назад. Сега между нас с другаря Роситър съществува известна студенина. По-нататъшните проучвания се отлагат за следобед.

Отдел „Деловодство“ приемаше посетители сутрин. Работещи в други отдели идваха с писма и между тях беше Банистър. В това време господин Роситър беше в кабинета на директора.

— Как върви? — заинтересува се Банистър.

— А, добре — отвърна Майк.

— Проблеми с Роситър?

— Не много.

— Не те ли е пратил при Бикърсдайк?

— Не.

— Извинете за прекъсването на разговора между стари приятели — вежливо се намеси Смит, — но докато се трудех на бюрото си, случайно дочух името на другаря Роситър.

Банистър изглеждаше леко стреснат. Майк ги запозна.

— Това е Смит — рече той. — Мой съученик. Смит, това е Банистър, който работеше тук, преди да дойда.

— В този отдел? — запита Смит.

— Да.

— Тогава, другарю Банистър, точно ти си човекът, който ми трябва. Познанията ти може да се окажат безценни за нас. Не се съмнявам, че по време на престоя ти в този отлично управляван отдел, си имал много възможности да наблюдаваш другаря Роситър.

— Ами да — засмя се Банистър. — Той се грижеше за това. Непрекъснато надничаше и ме ругаеше за нещо.

— Обноските на другаря Роситър оставят много да се желае — отбеляза Смит. — А за какво си говорехте?

— За какво съм си говорил с него?

— Именно. В тези разговори, които спомена, как забавляваше, как развличаше другаря Роситър?

— Не съм го забавлявал и развличал. Обикновено говореше само той.

Смит затегна възела на вратовръзката си и разочаровано цъкна с език.

— Лошо — отсече той и си приглади косата. — Разбираш ли, другарю Банистър, работата е следната. Открих, че в хода на изпълнение на професионалните ми задължения непрекъснато влизам в контакт с другаря Роситър.

— Не се и съмнявам — засмя се Банистър.

— В тези случаи често се затруднявам да открия забавни теми за разговор. Той не среща затруднения да поддържа своята част от диалога, както очевидно е ставало и в твоя случай. Темата за моите недостатъци му дава обилна храна за раздумки. От своя страна, аз немея. Нямам какво да му кажа.

— Това май е ново за теб, а?

— Възможно е — съгласи се Смит. — От друга страна, колкото и да си почивам по време на тези разговори, те не ми помагат да си осигуря интереса на другаря Роситър и да спечеля уважението му.

— Това, което иска да знае Смит — намеси се Майк, — е дали Роситър има някакво хоби. Смята, че ако има, ще може да го използва, за да му влезе под кожата.

Смит, който слушаше с доброжелателен интерес, подобно на баща, изслушваш как любимото му дете бръщолеви пред някой гостенин, потвърди изявлението.

— Другарят Джаксън — заяви той — изложи въпроса с привичната си възхитителна яснота. Точно това е въпросът. Знаеш ли за някое хоби на другаря Роситър? Клечици от слонова кост, месингови предмети, близкоизточният въпрос или нещо такова? Вече опитах с пощенски марки (които са първото нещо, което би трябвало да заинтригува един началник на отдел „Деловодство“), сушени водорасли и още едно-друго, но с покруса докладвам за пълен провал. Тоя човек сякаш няма никакви удоволствия. Какво върши със себе си, когато свърши с трудовите подвизи за деня? Този велик ум трябва да се занимава с нещо.

— Не знам — отвърна Банистър, — освен ако не е футбол. Веднъж го видях да гледа „Челси“. Доста се учудих.

— Футбооол — замислено проточи Смит, — футбол. Идеята хич не е лоша. Другарю Банистър, струва ми се, че удари гвоздея по главата. Пада ли си по някой специален отбор? Искам да кажа, чувал ли си го някога в почивките между служебните неприятности да удря по бюрото си и да крещи: „Давайте, «Виладжии»!“, „Смажете ги, «Пенсионери»!“ или нещо подобно? Един момент. — Смит вдигна ръка. — Ще пусна в действие шерлокхолмсовската си система. Кой беше другият отбор в тези съвременни гладиаторски игри, на които си срещнал другаря Роситър?

— „Манчестър Юнайтед“.

— Бих допуснал, че другарят Роситър е за „Манчестър“.

— И аз мисля така.

— Тогава съм готов да заложа скромна сума, че е луд по „Манчестър Юнайтед“. Но, драги Холмс, как… Елементарно, драги ми приятелю, съвсем елементарно. А, ето го и самият юноша в плът и кръв.

Господин Роситър зави от централната пътека, мина през вратата към гишетата и като забеляза разговарящата групичка до бюрото за облепване с марки, се запъти решително нататък. Банистър скорострелно се омете.

— Слушай, Смит — започна господин Роситър, — ти май непрекъснато дрънкаш. Един път допуснах да ти се размине, тъй като не исках да те вкарвам в неприятности толкова скоро след постъпването ти, но така повече не може. Трябва да взема мерки.

Смит вдигна ръка.

— Грешката е моя — чистосърдечно си призна той. — Изцяло моя. Банистър дойде по чисто професионална причина да остави едно писмо при другаря Джаксън. Аз го увлякох в разговор по въпроса за футболната лига и когато дойдохте, тъкмо се опитвах да поправя възгледите му, че „Ню Касъл Юнайтед“ е най-добрият отбор в нея.

— Пълен абсурд е — отсече господин Роситър — да губиш времето на банката по подобен начин. Банката ти плаща да работиш, не да говориш за професионален футбол.

— Точно така, точно така — промърмори Смит.

— В този отдел прекалено много се говори.

— Опасявам се, че сте прав.

— Това е безобразие.

— Аз поддържах мнението — заяви Смит, — че „Манчестър Юнайтед“ е най-добрият отбор, явявал се някога пред публика.

— Продължавай да работиш, Смит.

Господин Роситър се затътри до бюрото си, където седна с вид на дълбоко замислен мъж.

— Смит — подвикна той след пет минути.

Смит се смъкна от стола си и почтително се запъти към него.

— Банистър е глупак — изсъска господин Роситър.

— И на мен така ми се стори — заяви Смит.

— Пълен глупак. И винаги е бил.

Смит съжалително поклати глава като човек, който би трябвало да каже: „Банистър напуска сцената“.

— В наше време няма отбор, който да се мери с „Манчестър Юнайтед“.

— Точно това казах и аз на другаря Банистър.

— Разбира се. Явно разбираш от тия неща.

— Заниманията с Футболната лига — обясни Смит — от години запълват свободното ми време.

— Но сега нямаме време да я обсъждаме.

— В никакъв случай, сър. Работата преди всичко.

— Някой друг път, когато…

— … не сме толкова заети. Точно така.

Смит се върна на мястото си.

— Опасявам се — рече той на Майк, като се зае с работа, — че що се отнася до дружбата и симпатията на другаря Роситър, понакиснах другаря Банистър, но го направих в името на велико дело. Трябва ни половин час за внимателен прочит на „Футболисти — кой кой е“, за да усвоим някои елементарни факти за „Манчестър Юнайтед“, и смятам, че дружелюбният туземец ни е в кърпа вързан. А сега — на работа. Работата е хоби за енергичния и смърт за мързеливеца.