Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Psmith in the City, 1910 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Банкери по неволя
Английска
Превод: Савина Манолова
Редактор: Жечка Георгиева
Художествено оформление: Момчил Колчев
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 12
Печатница „Балкан прес“ АД — София
ИК „Колибри“, 2002 г.
ISBN: 954-529-233-4
История
- —Добавяне
6.
Смит обяснява
В продължение на около двайсет и пет минути Смит седя мълчаливо, съсредоточен в регистъра си — картинка на образцов банков чиновник. После захвърли писалката, изсули се от стола с доволна въздишка и изтупа ръкава на сакото си.
— Търговската криза — заяви той — отшумя. Работата, която другарят Роситър ми възложи, е извършена с ненадминато майсторство. Периодът на тревоги отмина. Банката спря да се препъва. Зает ли си, другарю Джаксън, или можем да си побъбрим?
Майк не беше зает. Беше обработил последната купчинка писма и нямаше какво да прави, освен да чака следващата, или, о, щастлива мисъл, да вземе настоящата купчинка и да я занесе в пощата, което поне за малко би му позволило да излезе на слънце и да глътне чист въздух.
— Мисля да прескоча до пощата — отвърна той. — Предполагам, че нямаш възможност да ме придружиш?
— Напротив — отсече Смит. — Имам възможност и ще дойда. Една кратка разходка ще възроди онези мои тъкани, които бяха смазани от работа през последния половин час. Това делово бачкане е свързано със страшно напрежение. Да отприпкаме до пощата. Ще оставя шапката и ръкавиците си като гаранция за добра воля. Скоро ще се понесат писъци: „Смит е изчезнал! Някоя конкурентна институция го е отвлякла!“ После ще видят шапката ми — натрупа висока купчина регистри, пъхна по средата им дълга линия и окачи на нея шапката си — и ръкавиците ми — заби две писалки в бюрото и надяна отгоре им по една лавандулова ръкавица — и ще си отдъхнат с облекчение. Ужасното подозрение ще се разсее. Ще си кажат: „Не, не си е отишъл завинаги. Смит ще се върне. Когато поляните побелеят от маргаритки, той ще се върне.“ А сега, другарю Джаксън, води ме към тази твоя живописна поща, за която съм слушал тъй много.
Майк взе дългия кош, в който беше пускал писмата след завеждането им в регистъра, и двамата тръгнаха по пътеката. От бърлогата на господин Роситър не се разнесе нито звук. Енергичният й обитател бе потънал в работа. Успяха да зърнат част от прегърбеното му тяло.
— Бих искал другарят Даунинг да можеше да ни види сега — отбеляза Смит. — Винаги ни е смятал за най-обикновени безделници. Хаховци. Развейпраховци. Ще бъде принуден из основи да промени мнението си, като ни види как леем пот на ползу Търговията.
— Още не си ми казал какво, за бога, правиш тук? — започна Майк. — Мислех, че се каниш да следваш. Защо си в банка? Отецът ти не е изгубил парите си, нали?
— Не. В стария дъбов сандък още има прилични купища дублони. Историята ми е преизпълнена с тъга.
— Чия ли не е? — вметна Майк.
— Колко си прав, другарю Джаксън. Аз съм жертва на Съдбата. А, значи тук пускаш мъничетата? — отклони се от темата той, когато Майк посегна към пощенската кутия и започна да тъпче вътре писмата. — Очевидно си усвоил задълженията си с възхитителна бързина. Същото е и с мен. Струва ми се, че и двамата сме родени делови мъже. След няколко години ще отмъкнем топлото местенце на другаря Бикърсдайк. А споменаването на другаря Б. ме връща към тъжната ми история. Но няма начин да успея да ти я разкажа на връщане. Дай да се отбием в тази чайна. Можем да си поръчаме по парче кейк, сандвич или нещо не по-малко сочно и мъдро да се въздържим от консумирането на вкусотиите, докато аз ти разказвам всичко.
— Става! — съгласи се Майк.
— Вероятно помниш — започна Смит, след като окачи коша на Майк на закачалката за шапки и поръча две порции овесена каша, — че когато се видяхме за последен път, бях в период на тежка житейска криза. Баща ми, възпламенен от идеята за Търговия, беше поканил другаря Бикърсдайк…
— Кога разбра, че той е директор тук? — запита Майк.
— В самото начало. Шпионите ми са навсякъде. Както и да е, отецът покани другаря Бикърсдайк да ни гостува за събота и неделя. Нещата потръгнаха доста зле. Другарят Б. се опъваше на чисто алтруистичните ми опити да го направя по-възвишена личност както в психически, така и в морален аспект. В интерес на истината, веднъж дори стигна дотам, че ме нарече нахално паленце и добави, че би желал да поработя като негов подчинен в банката, където, увери ме той, щял да изрита всички тия глупости от главата ми. Крайно болезнено. Казвам ти, другарю Джаксън, за момент деликатно вибриращите ми ганглии направо се смръзнаха. След като се съвзех, направих няколко безгрижни забележки и двамата се разделихме. Не смея да твърдя, че се разделихме като приятели, но поне аз не хранех лоши мисли за него. Все още бях твърдо решил да го направя човек. Чувствата ми бяха като на любящ баща към блуден син. Но смея да твърдя, че той, от своя страна, ми е имал зъб, и то голям кучешки зъб. И когато същата вечер след вечеря отецът ми паднал в лапите му, като споменал, че според него трябвало да започна да градя делова кариера, доколкото схванах, другарят Б. прегърнал от раз идеята. Предложил му да открие специално място за мен в банката и тутакси да ме назначи. Отецът ми, усетил, че това е истинската действеност, от която се възхищава толкова много, ме извика, изложи ми състоянието на нещата и най-накрая каза: „Какво смяташ?“ Намекнах, че другарят Бикърсдайк е един от най-добрите ми приятели. Така че работата се уреди и ето ме тук. Но ти не си ядеш кашата, другарю Джаксън. Може би не обичаш овесена каша? Би ли предпочел вместо нея пушена треска? Или една масленка? Само кажи.
— Струва ми се — мрачно заговори Майк, — че в тая скапана банка ни чакат тежки времена. Ако Бикърсдайк впие нокти в нас, може да ни се стъжни. И без това вече ме гледа накриво заради онова пресичане на игрището.
— До известна степен си прав — рече Смит. — Няма съмнение, че другарят Бикърсдайк ще се опитва не веднъж и дваж да ни трови живота, но от друга страна, предполагам, че и аз ще постигна едно-друго, за да направя нещата умерено гадни и за него.
— Не можеш — възрази Майк. — Тук не е като в училище. Ако в училище искаш да правиш мръсно на даскал, възможности хиляди. Но тук не можеш. Как ще успееш да погодиш номер на човек, който по цял ден седи в своя собствена стая, докато ти се потиш над бюро в другия край на сградата?
— Формулира нещата с възхитителна точност, другарю Джаксън — одобрително изрече Смит. — В твърдоглавия разумен бизнес нещата стоят точно така. Но ти не знаеш всичко. Не смятам да правя нещо друго в банката, освен да работя. Ще бъда самото съвършенство. Няма да може да се хване за нищо. Ще изпълнявам заповедите на другаря Бикърсдайк като най-дресираното цирково куче. Но когато изляза от банката, замаян от тежкия труд, ще възобновя опитите си да очовеча другаря Бикърсдайк.
— Ама, по дяволите, как? Ти няма да го виждаш. Той ще си отиде вкъщи, в клуба, или…
Смит сериозно го почука по гърдите.
— Именно, другарю Джаксън — рече той, — тук уцели десятката, хвана бика за рогата и удари гвоздея по главата. Той ще ходи в клуба си. Аз също.
— Как така?
— Много просто. Баща ми, както вероятно си забелязал по време на престоя си във величествения ни английски дом, е човек с кипящ, импулсивен характер. Невинаги прави нещата така, както ги правят другите. Има си собствени методи. Поради това той ме прати в Сити да се трепя с пот на челото като банков чиновник, но в същото време ми отпуска същата щедра издръжка, каквато би ми дал, ако бях в университета. Нещо повече, докато още бях в Итън, вписа името ми в списъка на чакащите за всички клубове, където членува и той, а сред тях е и клубът на Заслужилия консерватор. Отецът членува общо в четири клуба и с течение на времето, когато името ми застане на изборна позиция, и аз ще сторя същото. Но междувременно вече съм член на един — на Заслужилия консерватор. Той е по-голям от останалите и името по-бързо се изкачва на изборна позиция. Към средата на миналия месец Западната част на Лондон се разтресе като желе от гръмовен вик на радост. Три хиляди Заслужили консерватори току-що бяха научили, че съм избран.
Смит млъкна и хапна от кашата.
— Интересно защо наричат това нещо каша — отбеляза той е лек интерес. — Ще бъде много по-мъжествено и достойно да го нарекат с истинското му име. Но да продължа. От случайни разговори с баща ми подразбрах, че другарят Бикърсдайк също петни клуба на Заслужилия консерватор с присъствието си. Знаейки добре колко съм придирчив по отношение на компанията си, може би си мислиш, че ще избягвам този клуб? Грешка. Ще ходя там всеки божи ден. Ако другарят Бикърсдайк пожелае да поправи някои дребни недостатъци на характера ми, които не одобрява, няма да може да се оплаче, че не съм му дал възможност. Ще общувам свободно с другаря Бикърсдайк в клуба на Заслужилия консерватор. Ще бъда негова неразделна дружка и вярна сянка. С две думи — ще го преследвам. Чрез тези жестоки средства ще успея да си го върна. А сега — Смит стана — може би ще е добре да се върнем в банката и да подновим изпълнението на деловите си задължения. Не знам колко време ти се полага за тези малки отклонения до пощата, но като взема предвид, че разстоянието е около трийсет метра, бих казал наслуки не повече от половин час. Което е точно времето, изтекло от началото на тази наша важна експедиция. Любовта ти към овесената каша, другарю Джаксън, ни принуди да прекараме около двайсет и пет минути в това заведение.
— Велики боже! — възкликна Майк. — Ще ни трият сол на главата.
— Може би съвсем малко солчица — отбеляза Смит. — Неприятно за двама културни и изискани мъже, но ще мине и замине. Единственото ми опасение е, че сме разгневили другаря Роситър. Гледам на другаря Роситър като на по-голям брат и за нищо на света не бих искал да му причиня сърцебиене. Както и да е, скоро ще разберем — добави той, като влязоха в банката и тръгнаха по пътеката, — защото другарят Роситър е излязъл да ни посрещне лично.
Дребничката глава на отдел „Деловодство“ се мяташе неспокойно около бюрата на Смит и Майк.
— Греша ли — рече Смит на Майк, — или по лицето на шефа ни се чете лека сянка на тревога? Струва ми се, че това високо, спокойно чело е забулено от тревога.