Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Psmith (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Psmith in the City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Dave(2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy(2014 г.)

Издание:

П. Г. Удхаус. Банкери по неволя

Английска

Превод: Савина Манолова

Редактор: Жечка Георгиева

Художествено оформление: Момчил Колчев

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 12

Печатница „Балкан прес“ АД — София

ИК „Колибри“, 2002 г.

ISBN: 954-529-233-4

История

  1. —Добавяне

4.
Първи стъпки в деловата кариера

Сити — деловото сърце на Лондон — прие Майк със същата сдържаност, която бяха демонстрирали и по-западните части на града предишния ден. Никой не го поглеждаше. Допуснаха го да слезе при катедралата Сейнт Пол и да тръгне по улица Кралица Виктория без протестни демонстрации. Последва човешкият поток, докато се добра до Маншън Хаус и най-сетне се озова пред масивната сграда на Нова азиатска банка ООД.

Трудното сега беше как да влезе успешно. Там беше банката, тук беше той. Как най-добре да доведе до знанието на властите, че вече е на място и готов да започне да печели своите четири лири и десет шилинга месечно? Отвътре банката приличаше на лудница. Във всички посоки тичаха мъже. Очевидно никой не работеше. Всъщност работата в една банка не започва много рано сутринта. Майк бе пристигнал преди колелата да се задвижат истински. Докато стоеше близо до вратата, една-две запъхтени фигури изтърчаха нагоре по стълбите и се хвърлиха към голяма книга, поставена на полица до вратата. Много скоро Майк добре щеше да я опознае. В нея всеки трудещ се в Нова азиатска банка вписваше името си всяка сутрин. Прибираше се точно в десет часа в стаята на счетоводителите и ако някой закъсняваше по-често от допустимата бройка, му режеха от премиите.

След малко нещата започнаха да се поуталожват. Суматохата и бъркотията постепенно кротнаха. Навсякъде по дължината на банката можеха да се видят фигури, кацнали на високи столове, вписващи в дебели книги едри йероглифи. Добродушен на вид мъж с очила и рошава прошарена брада прекоси пътеката близо до мястото, където бе застанал Майк. Майк му изложи проблема си като мъж на мъж.

— Бихте ли ми казали — започна той, — какво трябва да направя? Току-що постъпвам на работа.

Добродушният мъж спря и го погледна с благи сини очи.

— Мисля, че ще е най-добре да отидете при директора — отвърна той. — Да, със сигурност бих постъпил така. Той ще ви каже какво да правите. Ако ми разрешите, ще ви покажа пътя.

— Много мило от ваша страна — рече Майк. Изпита дълбока благодарност. След опита с Лондон беше приятна промяна да срещне човек, който наистина не беше безразличен към случващото се с него. Сърцето му се изпълни с топлота към добродушния мъж.

— Може би в началото ви се струва чуждо, господин…

— Джаксън.

— Господин Джаксън. Казвам се Уолър. Работя в Сити от доста време, но ясно си спомням първия си ден. Е, човек обръгва. И то много бързо. Ето кабинета на директора. Ако влезете, ще ви каже с какво да се заемете.

— Страшно съм ви благодарен — каза Майк.

— Няма за какво.

Забърза да изпълни задачата, която питането на Майк бе прекъснало, но докато се отдалечаваше, се обърна и отправи на новодошлия лека окуражителна усмивка. У господин Уолър имаше нещо, което приятно напомни на Майк за Белия рицар от „Алиса в огледалния свят“.

Майк почука на вратата на директора и влезе.

До масата седяха двама мъже. Онзи с лице към вратата пишеше нещо. Продължи да пише през цялото време, докато Майк беше вътре. Разговорът между други хора в негово присъствие очевидно не представляваше интерес, нито пък можа да го смути по някакъв начин.

Другият говореше по телефона. Майк изчака да свърши. После се изкашля. Мъжът се обърна. Още като погледна гърба и чу гласа му, на Майк му се стори, че във вида и начина на говоренето му има нещо познато. Оказа се прав. Мъжът на стола беше господин Бикърсдайк — пешеходецът пред преградата.

Подобни повторни срещи са крайно неловки. Майк откровено не беше на равнището на положението. На негово място Смит би завързал непринуден разговор и би разсеял напрежението с някоя забележка за времето или състоянието на реколтата. Но Майк остана обгърнат в мълчанието като в плътна дреха.

Че разпознаването е взаимно, стана ясно от погледа на господин Бикърсдайк. Но като се изключи този поглед, той не даде никакъв признак, че вече е имал удоволствието да се срещне с Майк. Просто се взираше в него, сякаш бе част от мебелировката, и изръмжа:

— Е?

Най-трудните за изпълнение роли както в истинския живот, така и на сцената са тези, при които изпълнителят няма предписано „занимание“. Лесно му беше на господин Бикърсдайк. По сценарий той беше „седнал“ преди вдигането на завесата. Но Майк трябваше да влезе и му се щеше да има какво да направи освен да стои и да говори.

— Явих се — беше най-добрата реплика, която можа да измисли. Не беше сполучлива. Звучеше твърде зловещо. Усети го още в момента, когато я произнесе. Точно по този начин Мефистофел би завързал разговор с Фауст. Освен това не беше сигурен дали не трябва да добави „сър“.

Очевидно подобна езикова изтънченост не беше необходима, защото господин Бикърсдайк не се стресна и не изкрещя: „Как си позволявате да се обръщате така към мен!“ или нещо подобно. Просто каза:

— О! И кой сте вие?

— Джаксън — отвърна Майк. Дразнеха го преструвките на господин Бикърсдайк, че не го познава.

— Джаксън? А, да. Присъединявате се към персонала, нали?

На Майк му допадна този начин на изразяване. Придаваше известно достолепие на процедурата, караше го да се чувства като някаква важна личност, за чиито услуги се вихри бясна конкуренция. Представи си как банкови директори са успокоявани от председателя. („Радвам се да отбележа, господа, че печалбата ни за миналата година е 3 000 006-2-2,5 лири (възгласи «Ура!») и — внушително — че най-сетне успяхме да убедим господин Майк Джаксън (сензация) да… ъъъ… всъщност да се присъедини към персонала!“ (Френетични овации, към които се присъединява и председателят.))

— Да — отвърна той.

Господин Бикърсдайк натисна бутона на масата до себе си, взе писалка и започна да пише. Не обърна повече внимание на Майк и го остави да стърчи насред стаята като играчка на Съдбата.

След няколко секунди се появи един от мъжете с карнавални костюми, които Майк беше забелязал да се мотаят по пътеките и за които не след дълго разбра, че са куриерите. Господин Бикърсдайк вдигна поглед.

— Поканете господин Банистър да дойде тук — нареди той.

Куриерът изчезна и след малко вратата се отвори отново да пропусне чорлав младеж с книжни предпазители на ръкавели около китките.

— Това е господин Джаксън, нов член на персонала. Той ще заеме мястото ви в деловодството. Вие ще преминете в касовия отдел при господин Уолър. Бъдете любезен да му покажете в какво се състои работата.

Майк последва господин Банистър навън. От другата страна на вратата чорлавият стана общителен.

— Фуу! — рече той и попи чело. — Изприщвам се от такива неща. Когато Уилям дойде и каза, че старият Бик иска да ме види, аз обявих: „Уилям, момчето ми, времето ми изтече. Ще ме уволнят.“ Сигурен бях, че Роситър ме е накиснал за нещо. От седмици чака възможност да го направи, само че аз бях кристално безупречен и все не му я предоставих. Съжалявам те, че отиваш в деловодството. Все пак има едно хубаво нещо. Ако успееш да се задържиш там около месец, нямаш проблеми. Разни хора постоянно заминават на Изток и тогава те местят в друг отдел, а следващият новак отива в деловодството. Това е най-хубавото на тази банка. Не е като другите, в които бачкаш цял живот. Работиш тук само три години, после получаваш назначение и отиваш в някой от клоновете на Изток, където веднага ставаш важна клечка с много подчинени и туземна прислуга. Сладка работа. Няма да получа назначение още цели две години и половина. Лошо. Но все пак е някаква перспектива.

— Кой е Роситър? — запита Майк.

— Шефът на деловодството. Досадна животинка. Не ни оставя на мира. Винаги се мъчи да те хване в провинение. Но има нещо важно. Работата в деловодството е съвсем проста. Ако внимаваш, и да искаш не можеш да правиш много грешки. От теб се иска предимно да завеждаш и извеждаш писма и да лепиш марки.

Влязоха през вратата до гишето и стигнаха при бюро, поставено успоредно на пътеката. До него имаше висок рафт, на който лежаха няколко деловодни книги. Висок лампион със зелен абажур внасяше известен уют.

Когато стигнаха до бюрото, иззад стъклената преграда, където се помещаваше друго бюро, избръмча дребен човечец с къси черни мустачки.

— Банистър, къде бяхте, къде ходите? Не бива да напускате работното си място така. Няколко писма чакат да бъдат изведени. Къде бяхте?

— Господин Бикърсдайк изпрати да ме повикат — обяви Банистър със спокойния триумф на човек, който цака с асо.

— О! А! О! Така, много добре. Разбирам. Но на работа, на работа. Кой е това?

— Това е новият. Ще заеме моето място. Местят ме в касовия.

— О! А! Смит ли се казвате? — обърна се господин Роситър към Майк.

Майк поправи догадката наум и му каза името си. Стори му се странно съвпадение, че от всички възможни имена го попитаха дали не е Смит. Не че името е твърде рядко.

— Господин Бикърсдайк ме предупреди да чакам някой си Смит. Така, така, може пък да има двама нови. Господин Бикърсдайк знае, че в нашия отдел не достигат хора. Но хайде, Банистър, хайде. Покажете на Джаксън какво да прави. Няма време за губене.

Избръмча обратно в бърлогата си. Банистър се ухили на Майк. Беше весел младеж. Нормалното му изражение беше усмивка.

— Ето това е Роситър в пълния му блясък — заяви той. — От пушилката, която вдига, би си помислил, че работата на банката ще замре, ако ние тук не се изтрепваме. Нищо подобно! Тук никога няма какво да се прави следобед, освен да се броят марки и дребни пари, а аз съм го направил преди векове. Има три писма. Можеш спокойно да ги заведеш. Всичко много прилича на работа. Но ще откриеш, че най-умно е да поизчакаш да се съберат двайсетина или повече и да ги обработиш накуп. Но ако видиш наоколо Роситър, започни да лепиш марки, иначе ще те уволни за неизпълнение на служебните задължения. Пълно куку е. Направо съм щастлив, че отивам при стария Уолър. Той е връх на сладоледа. Другите шефове на отдели са откачалки, а Бикърсдайк е най-шантав от всички. Гледай сега. Това трябва да правиш. Ще ти покажа само веднъж, а после ще се наложи да се оправяш сам. След минутка трябва да бягам по моите си задачи.