Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Psmith in the City, 1910 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Банкери по неволя
Английска
Превод: Савина Манолова
Редактор: Жечка Георгиева
Художествено оформление: Момчил Колчев
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 12
Печатница „Балкан прес“ АД — София
ИК „Колибри“, 2002 г.
ISBN: 954-529-233-4
История
- —Добавяне
25.
По телефона
Ако човек се вгледа внимателно в действията, очевидно дължащи се на внезапен импулс, обикновено ще открие, че внезапният импулс е просто последното от дълга редица събития, довели до действието. Сам по себе си той едва ли би имал мощта да повлияе на нещо. Но когато настъпи след като пътят му е бил разчистен, той е направо неудържим. Хулиганът, който стъпква каската на полицай, очевидно е жертва на внезапен импулс. Но всъщност тъпченето на каската се дължи на седмици всекидневни срещи с кварталния, при всяка от които ненавистта му към каската и натрапчивото желание да се изгаври с нея са нараствали постепенно, докато най-сетне са разцъфнали в живо дело.
Същото се случи и с Майк. Ден след като лятото се наложи триумфално, с нарастването на жегата и задухата в Сити, омразата му към банката все по-усилено се наслояваше в гънките на съзнанието му. Нужно му беше само едно умерено силно изкушение, което да го накара да избухне и да посрещне последиците.
Смит забеляза безпокойството му и се опита да го разсее.
— Нещо не е наред — започна той — с другаря Джаксън, Слънчевия лъч в дома. Забелязвам известна бледност на бузките му. Прасковеният ти тен вече не е на нужното равнище. Погледът ти е див, звънкият ти смях не кънти из банката и не кара нервните клиенти да подскачат като подплашени пъдпъдъци. Имаш маниера на човек, изгубил кучето си. Защо така, другарю Джаксън?
Разговорът протичаше в странноприемницата „Клемънт“. Вечерта беше гореща. През отворените прозорци слабо долиташе грохотът на улица Странд, Майк отиде до прозореца и погледна вън.
— Писна ми от тая гадост — кратко отсече той.
Смит му хвърли въпросителен поглед, но не каза нищо. Безпокойството на Майк му причиняваше доста неудобства, които той понасяше с търпеливо мъжество, надявайки се на по-добри времена. При вечното недоволство на Майк и дисхармонията му със света от общите им вечери можеше да се изтръгне много малко удоволствие. Майк полагаше всички усилия да е весел, но не можеше да пропъди усещането си, че е в клетка, което го караше да не си намира място.
— Гадост, казвам ти! — продължи Майк след като седна отново. — Какъв е смисълът на всичко това? Потиш се над бюрото от ранни зори, ден след ден, за около два пенса годишно. А когато станеш на осемдесет и пет години, се пенсионираш. Това не е живот, а вегетиране.
— Да не би случайно да копнееш да бъдеш карибски пират? — запита Смит.
— Всички тия щуротии за заминаване на Изток — продължи Майк. — Какъв е смисълът да ходиш на Изток?
— От случайните разговори в банката подразбрах, че когато замине на Изток, човек става важна клечка — обясни Смит. — Има дузина туземни подчинени в банката, всички го гледат като Последна дума на великолепието и накрая се оженва за дъщерята на губернатора.
— По-вероятно накрая да пипне някоя гадна треска и да го изритат от банката като негоден за работа.
— Гледаш откъм мрачната страна, другарю Джаксън. Вече си те представям седнал в кресло, наоколо предани кулита ти веят с ветрила, а ти важно обясняваш на разни източни бонзове, че можеш да им отделиш пет минути. Доколкото разбрах, да работиш в банка в Далечния изток е една от най-сладките работици на света. Милиони туземци се трепят да изпълнят и най-елементарното ти желание. Ентусиазирани раджи те дърпат настрани и пъхат скъпоценности в ръката ти като залог за уважение и почит. Когато минаваш, възседнал слон, някой бие бумтящ месингов гонг! Банкерът на Бхонг! Великодушното ти младо сърце не потрепва ли при тази перспектива? Доколкото разбрах…
— Почти съм решил да зарежа цялата работа и да стана професионалист в крикета. Имам квалификация за Съри по рождение. Това е единственото нещо, за което ме бива.
Маниерът на Смит стана бащински.
— Нищо ти няма — рече той. — Усещането за умора е последствие от жегите. Това, което ти трябва, е смяна на обстановката. Тази събота и неделя двамата ръка за ръка ще отскочим до някой морски курорт. Ти ще строиш пясъчни замъци, а аз ще се излежавам на плажа и ще чета вестник. Вечерта ще послушаме оркестъра или ще се разходим по кея, не толкова защото ни се иска, а за да доставим естетическа радост на туземците. Възможно е дори, ако времето се задържи хубаво, да се повозим с лодка. Чувал съм, че е страшно забавно да гребеш, а и крайно полезно за глезените. А в понеделник сутринта ще се върнем загорели и пращящи от здраве и отново ще се отдадем на честен труд.
— Лягам си — заяви Майк и стана.
Смит го проследи с поглед, докато излезе от стаята, и тъжно поклати глава. Довереният му секретар и съветник не беше във форма.
Следващият ден, който беше четвъртък, завари Майк твърдо решен повече да не се примирява с перспективата да губи времето си от десет до пет в компанията на господин Грегъри и регистрите. Мълча по време на закуската, а Смит, като забеляза, че още е кисел, се въздържа от светски разговори. Майк подпря „Спортист“ на каната с гореща вода и зачете новините за крикета. Неговото графство под капитанството на брат му Джо беше победило Съсекс в Брайтън, както вече знаеше от вчерашния вечерен вестник. Днес трябваше да играят срещу Мидълесекс на игрище Лорд. Майк си помисли, че може да опита да се измъкне по-рано и да отиде да гледа играта през първия ден.
Но обстоятелствата се стекоха така, че той тръгна доста по-рано и видя доста повече от играта през първия ден, отколкото бе предвиждал.
Току-що беше свършил предварителните етапи на сутрешната си работа, които се състояха предимно в миене на ръцете, смяна на сакото и изяждане на част от подставката за писалки, когато се появи куриерът Уилям.
— Търсят ви на телефона, господин Джаксън.
Нова азиатска баржа, за разлика от повечето лондонски банки, имаше телефон за общо ползване — факт, който Смит намираше за крайно удобен, когато си купуваше билети за театър. Майк отиде в кабината и взе слушалката.
— Ало!
— Кой е? — развика се тревожен глас. — Майк, ти ли си? Джо се обажда.
— Здрасти, Джо — отвърна Майк. — Какво става? Довечера ще дойда да ви гледам. Ще се опитам да се откача по-рано.
— Слушай, Майк, имаш ли работа в момента?
— В момента не. Тук никога няма много работа преди единайсет.
— Мисълта ми е… днес много ли си зает? Би ли могъл да се измъкнеш и да играеш за нас срещу Мидълесекс?
Майк за малко да изтърве слушалката.
— Какво?! — извика той.
— Тук настъпи дяволска бъркотия. Не ни достига един човек и ти си единствената ни надежда. Не можем да намерим друг за толкова кратко време. Започваме след половин час. Ще можеш ли да играеш?
В продължение може би на минута Майк мисли.
— Е? — обади се гласът на Джо.
Внезапната представа за игрище Лорд, толкова зелено и прохладно под лъчите на утринното слънце, се оказа твърде много за твърдостта на Майк, подкопана от дълги дни на неспокойствие. Обзе го чувството, че каквото и да стане след това, щеше да си заслужава заради радостта от мача в прекрасно време на прекрасно игрище. Какво значение имаше какво ще стане после?
— Добре, Джо — отвърна той. — Ще скоча в едно такси и ще ида да си взема нещата.
— Браво — въздъхна Джо с огромно облекчение.