П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (2)

2.
Майк научава лоши новини

Когато се прибра у дома, на Майк му се стори, че във въздуха витае лека тревога. Сестрите му, както винаги, се зарадваха да го видят. Сред жените в семейство Джаксън цареше ликуване, защото Джо беше отбелязал първите си две стотици в първокласния крикет. В наше време две стотици не са кой знае какво и вестниците не им отделят голямо внимание, но все пак не всеки може да ги прави и случаят заслужаваше да се отбележи. Майк беше прочел новината във вечерния вестник, докато пътуваше с влака, и изпрати поздравителна телеграма на брат си от гарата. Чудеше се дали самият той някога ще пробие в първокласния крикет. Не виждаше защо не. Очакваха го дълги години на провинциален крикет. Имаше рождено право да играе в графството, където се беше установил господин Смит, и вече беше го упражнил в началото на ваканцията. Дебютът му не беше сензационен, но се прие за обещаващ. Фактът, че двама играчи от отбора направиха стотици, а трети — над седемдесет, засенчи неговите двайсет и девет точки, но те бяха постигнати след безупречни удари по топката и почти всички вестници бяха отбелязали, че се появява поредният Джаксън, очевидно на равнището на семейните стандарти, обречен на велики дела в бъдеще.

Тревогата до известна степен се внасяше от брат му Боб и по-забележимо — от баща му. Боб изглеждаше леко замислен. Господин Джаксън беше явно угрижен.

Майк зачекна темата пред Боб в билярдната след вечеря. Боб доста нервно упражняваше удари.

— Какво става, Боб? — попита Майк.

Боб остави щеката.

— Да пукна, ако знам — отвърна. — Нещо се мъти. Татко е разтревожен.

— На вечеря беше страшно вкиснат.

— Пристигнах едва днес следобед, три часа преди теб. Успях да поговоря с него преди вечеря. Не разбрах какво става. Стори ми се страшно настоятелен да си намеря някаква работа сега, когато се върнах от Оксфорд. Искаше да знае дали следващия срок предпочитам да преподавам или да стана директор в някое училище. Казах, че ще си помисля. Все пак не разбирам защо е това бързане. Надявах се да ми осигури малко пътуване из Европата, преди да започна работа.

— Кофти работа — съгласи се Майк. — Интересно защо. Новината за Джо е страхотна, нали? Хайде да изиграем една петдесетачка.

Думите на Боб не бяха породили у Майк никакво предчувствие за надвиснало бедствие. Разбира се, стори му се странно, че баща му, който открай време не беше натегач, изведнъж бе развил някакъв припрян дух на Давай и Действай и беше напъвал брат му Да Започне Веднага, но изобщо не му хрумна, че зад това може да се крие някаква сериозна причина. В края на краищата младежите рано или късно трябва да започнат да работят. Вероятно баща им беше изтъкнал именно това на Боб, а той си беше въобразил какво ли не.

Насред играта господин Джаксън влезе в стаята и застана мълчаливо да ги гледа.

— Искаш ли да поиграеш, татко? — попита Майк.

— Не, Майк, благодаря. Какво играете? Стотица ли?

— Петдесетица.

— Е, значи скоро ще свършите. Майк, след това ще се отбиеш ли в кабинета ми? Искам да поговорим.

— Хубава работа — заяви Майк, когато вратата се затвори. — Какво става?

Като по чудо този път съвестта му беше чиста. Не съществуваше вероятност от училището да е пристигнал някой ругателен доклад по време на отсъствието му. Докладът за поведението му от Седли бе пристигнал в началото на ваканцията и като цяло беше напълно приличен, нямаше нищо смайващо нито в едната, нито в другата посока. Господин Даунинг, може би за компенсация на тормоза, който оказа върху Майк по повод случката със Сами, беше използвал крайно умерен език. Беше оценил Майк доста по-добре, отколкото заслужаваше. Тъй че не училищен доклад тревожеше господин Джаксън. А на съвестта му не тежеше нищо друго.

Боб изпусна да направи шестнайсет точки и изхвърча от стаята. Майк остави щеката на мястото й и тръгна към кабинета.

Баща му седеше до масата. Като се изключи крайно важният факт, че този път можеше да пледира „невинен“ по всяко възможно обвинение, Майк се впечатли от сходството на общата атмосфера с онези мъчителни десет минути в края на предишната ваканция, когато баща му беше обявил намерението си да го премести от Райкин в Седли. Приликата се увеличи и от факта, че когато Майк влезе, господин Джаксън риташе кошчето за боклук — неизменен признак за душевно терзание.

— Седни, Майк — заговори господин Джаксън. — Как се справи през седмицата?

— Страхотно. Само веднъж бях под двуцифрен резултат. А накрая бях върхът. Стотица срещу „Зелените якета“, седемдесет и една срещу „Инкогнити“, а днес направих деветдесет и осем и не успях само защото някакъв тъп козел…

Млъкна. Господин Джаксън очевидно не го слушаше. Настъпи мълчание. После господин Джаксън заговори с видимо усилие.

— Слушай, Майк, ние двамата винаги сме се разбирали, нали?

— Разбира се.

— Знаеш, че ако можех, не бих направил нищо, за да ти попреча да прекарваш приятно времето си. Знам, че те махнах от Райкин, но тогава случаят беше специален. Нямаше как. Но отлично разбирам колко ти се ходи в Кеймбридж и не бих застанал на пътя ти дори за секунда, стига да можех.

Майк го гледаше неразбиращо. Това можеше да значи само едно. Нямаше да отиде в университета. Но защо? Какво се беше случило? Когато тръгна за крикет-седмицата у Смит, името му беше записано в Кралския колеж и работата беше уредена. Какво би могло да се случи междувременно?

— Но не мога — продължи господин Джаксън.

— Няма ли да ида в Кеймбридж, татко? — изпелтечи Майк.

— Опасявам се, че не, Майк. Бих те пратил, стига да можех. Искам да получиш диплома точно толкова, колкото и ти. Но е по-добре да съм откровен. Не мога да си позволя Кеймбридж. Няма да навлизам в подробности, просто ще ти кажа, че загубих голяма сума пари. Толкова голяма, че ще трябва да пестим от всичко. Ще дам под наем тази къща и ще наема по-малка. А ти и Боб, опасявам се, ще трябва да започнете рано да печелите хляба си. Знам, че си страшно разочарован, момчето ми.

— Е, няма нищо — дрезгаво произнесе Майк. Струваше му се, че нещо се е затъкнало в гърлото му и му пречи да говори.

— Да имаше и най-малката възможност…

— Не, татко, всичко е наред, наистина. Нямам нищо против. Лош късмет си имал, щом си загубил всичко.

Настъпи поредното мълчание. Часовникът тиктакаше енергично на камината, сякаш доволен, че най-сетне се чува. Отвън се чу жално скимтене. Булдогът Джон, неразделен приятел на Майк, който го беше последвал до кабинета, се беше уморил да го чака на килимчето пред вратата. Майк стана и отвори. Джон нахълта вътре.

Това разсея напрежението.

— Благодаря ти, Майк — произнесе господин Джаксън, когато Майк тръгна да излиза от стаята, — ти си мъжко момче.