Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Psmith in the City, 1910 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Банкери по неволя
Английска
Превод: Савина Манолова
Редактор: Жечка Георгиева
Художествено оформление: Момчил Колчев
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 12
Печатница „Балкан прес“ АД — София
ИК „Колибри“, 2002 г.
ISBN: 954-529-233-4
История
- —Добавяне
19.
Болестта на Едуард
Животът в една банка е най-приятен през зимата. Когато светът отвън е тъмен, влажен и студен, светлината и топлината вътре са утешителни. Във вътрешността на банката витае приятна атмосфера на стабилност. Лампите със зелени абажури придават уют. А работникът, кацнал на високия си стол, не се чувства чак толкова зле, след като светът отвън предлага тъй малко удоволствия. Той започва да става неспокоен, когато дните са дълги, слънцето напича паважа и всички наоколо се надпреварват да обясняват колко било приятно в провинцията.
Майк, като се изключат първите две седмици от началото на кариерата му в Нова азиатска банка, не беше изтормозен от наличието на прекомерно слънце. Докато времето беше студено и мрачно, той беше почти напълно доволен. Ала сега, когато бе навлязъл вече в дебрите на работата, времето минаваше много бързо, а и от извънработното си време не можеше да се оплаче.
Животът му бе съвсем редовен. Пристигаше сутрин в банката точно навреме да се запише в книгата, преди да я приберат в стаята на счетоводителите. Това ставаше в десет часа. От десет до единайсет се размотаваше. По това време в отдела му не ставаше нищо и господин Уолър приемаше, че е съвсем в реда на нещата Майк да се отправи към деловодството и да си бъбри със Смит, който винаги имаше някакво свежо оплакване срещу носещия пръстени Бристоу. От единайсет до дванайсет и половина вършеше по малко работа, без да се претрепва от бързане. Обядът можеше да се проточи от дванайсет и половина до два, стига господин Уолър да не получеше пристъп на съвестност. Още малко работа от два до три и половина. От три и половина до четири и половина — чай в чайната с роман в ръка. И от четири и половина до пет или малко работа, или малко размотаване, в зависимост от това дали имаше работа, или не. Това изобщо не можеше да се нарече неприятен начин да прекараш кой да е ден в края на януари.
Несъмнено служителите в Нова азиатска банка можеха да се нарекат интересна малка общност. Особеното любителско естество на институцията й придаваше известна атмосфера на безгрижие. Не беше като от банките, чийто лондонски клон беше и централа, и където сериозният бизнес е всичко, а човек се превръща в машина за извършване на рутинна работа. Служителите на Нова азиатска банка, разполагащи с много свободно време, съумяваха да развиват индивидуалността си. Имаха възможност да мислят и за други неща освен работата. В интерес на истината, имаха толкова свободно време, че е чудно как изобщо то им стигаше да мислят за работа.
Банката беше пълна с чудновати екземпляри. Например Уест, който беше помолен да напусне колежа Хейлибъри поради навика му да взема назаем коне и да посещава сбирки в околността, изцяло изключващи присъствието на коне (като например вечерните църковни служби). Беше дребен, сух младеж с черна коса, залепена за черепа. Ходеше на работа с костюм, който го караше да прилича на карикатура на спортист.
Там работеше и Хигнет, който допълваше нищожната заплата, отпускана му от банката, като пееше комични песни в малки мюзикхолове. Довери на Майк намерението си да зареже банката веднага щом си извоюва име и да се заеме сериозно с пеенето. Каза му, че миналата седмица направо е омаял публиката в Бедфорд и подкрепи думите си с изрезка от вестник „Ера“, в който авторът твърдеше, че е имало „и други приемливи номера, между които Летящите зуави, Кучетата на Щайнгрубер и Артър Хигнет“. Майк му пожела успех.
Имаше и един Реймънд, който пробваше перото си в журналистиката и беше автор на рубриката „Откровено с домакинята“ в списание „Дреболии“ под името „лейди Гъси“, Раг, който беше твърдо убеден, че земята е плоска и се изказваше по въпроса всяка неделя в Хайд Парк, както и много други, всички обичащи да си побъбрят сутрин, когато работата беше рехава и времето трябваше някак си да се убие.
Майк откри, че малко по малко се привързва към Нова азиатска банка.
Една сутрин в началото на февруари забеляза любопитна промяна у господин Уолър. Началникът на касовия отдел по правило беше леко весел при пристигането си и склонен (при това крайно според Майк, който винаги го слушаше с вежлив интерес) да докладва за най-новите думи и дела на чипоносия Едуард. Нищо, направено от младия гений, не беше тайна за Майк. По различни поводи беше чул как е спечелил училищната награда за Общи познания (което Майк напълно вярваше), как беше объркал младия господин Ричардс, вече щастливо сдобрен с Ейда, с някаква сложна игра на думи и как беше успял да състави множество думи от името на новия курат по време на първото посещение на въпросния духовник в неделя следобед.
Но точно този ден касиерът беше мълчалив и разсеян. Механично отговори на поздрава на Майк, седна на бюрото си и тъпо се втренчи в пространството. На лицето му имаше странно посивяло и уморено изражение.
Майк се озадачи. Не искаше да пита случило ли се е нещо. Лицето на господин Уолър незнайно защо го караше да се чувства плах и несръчен. Всичко, дори най-отдалечено свързано със скръбта, винаги объркваше Майк и го лишаваше от дар слово. Имаше съчувстваща природа и при не една криза бе беснял вътрешно срещу проклетата тъпота, която го налягаше и му пречеше да облече съчувствието си в думи. Открай време завиждаше на лекотата, с която сценичните герои се впускаха да успокояват изпадналите в беда. Чудеше се дали някога щеше да овладее това умение да лее потоци успокояващи слова при подобни поводи. Но в момента не можеше да стигне по-далеч от мръщене и почти обидна намусеност.
Хрумна му щастливата идея да се посъветва със Смит. Беше часът му за размотаване, тъй че се замота към деловодството, където завари стария итънианец да разглежда с отвращение новата сатенена вратовръзка, която Бристоу тази сутрин беше надянал за първи път.
— Слушай, Смит — започна той, — трябва да говорим.
Смит се изправи. Майк го заведе в тихо кътче на отдел „Телеграми“.
— Казвам ти, другарю Джаксън — започна Смит, — смазан съм от непоносимо бреме. Борбата започва да става непосилна за мен. След неуморни усилия, след дни на несекващ тежък труд, вчера успях да убедя Бристоу да зареже онова дъгоцветно сако. Днес влязох в сградата бодър и спокоен, изтощен, разбира се, от дългата битка, но търсещ с жадни очи изгрева на нова, по-добра ера, и те ти го другаря Бристоу със сатенена вратовръзка. Тежко е, другарю Джаксън, казвам ти, много е тежко.
— Слушай, Смит — заговори Майк, — бих искал да дойдеш до касовия и да видиш какво е станало със стария Уолър. Нещо го яде. Седи с вид на човек, комуто е писнало от всичко. Дано не се е случило нещо ужасно. Той не е лош човек. Ще бъде гадно, ако му се е случило нещо гадно.
Смит започна да проявява бегъл интерес.
— Значи и другите хора имат грижи, не само аз — промърмори замислено. — Почти бях забравил. Нещастията на другаря Уолър могат да не бъдат дребни, сравнени с моите, но няма да е зле да установим естеството им. Ще се завъртя наоколо да поразпитам.
— Браво — рече Майк. — Ще те чакам.
Смит изчезна, а след десет минути се върна, доста по-сериозен, отколкото беше при тръгването си.
— Горкият човек, детето му е болно — телеграфно информира той. — При това доста тежко, доколкото разбрах от чутото. Пневмония. Уолър цяла нощ е бил на крак. Изобщо не би трябвало днес да е тук. През повечето време не знае какво прави. Напълно изцеден е. Виж какво, най-добре е да припнеш нататък и да поемеш по-голямата част от работата. На твое място не бих разговарял много с него. Хайде, бягай.
Майк забърза към отдела си. Господин Уолър продължаваше да седи и да се взира над пътеката. Видът му беше повече от тъжен. Изглеждаше разнебитен и съсипан, сякаш целият му живец и готовност за борба го бяха напуснали. Към гишето се приближи клиент и осребри чек. Касиерът му пъхна парите под решетката с вид на човек, чиито мисли са другаде. Майк можеше да предположи какво чувства и за какво мисли. Фактът, че чипоносият Едуард определено беше най-отблъскващото момче, което бе срещал на този свят, гъмжащ от отблъскващи момчета, не му попречи да прецени настроението на касиера. Майк имаше дарбата интуитивно да разбира състоянието на хората, към които бе привързан. Въпреки предразсъдъците си към Едуард той можеше да се постави на мястото на господин Уолър и да види нещата от негова гледна точка.
Внушението на Смит да не разговаря много с него беше излишно. Майк, както винаги, беше сведен до състояние на пълно онемяване при вида на страданието. Седеше зад бюрото си и се занимаваше с всички сили с трохите от работа, които стигаха до него.
Мълчанието и разсеяността на господин Уолър продължаваха без промяна. Дългите години работа бяха направили действията му механични. Вероятно малко от клиентите, които идваха да осребряват чекове, биха заподозрели, че човекът, който им дава парите, има грижи. В края на краищата хората гледат на банковия касиер като на банкомат. Пъхат чека си и получават пари. Не е тяхна работа дали през този ден животът се е отнесъл благосклонно с машината, или не.
Часовете тягостно се влачеха, докато удари пет, касиерът сложи палтото и шапката си и мълчаливо излезе през въртящата се врата. Вървеше неспокойно. Очевидно беше съсипан.
Майк затвори регистъра с яростен трясък и отиде да търси Смит. Радваше се, че денят е свършил.