Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Psmith in the City, 1910 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Банкери по неволя
Английска
Превод: Савина Манолова
Редактор: Жечка Георгиева
Художествено оформление: Момчил Колчев
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 12
Печатница „Балкан прес“ АД — София
ИК „Колибри“, 2002 г.
ISBN: 954-529-233-4
История
- —Добавяне
17.
Неделна вечеря
Таксито ги върна в апартамента срещу значителна сума и Смит помоли Майк да направи чай — действие, от което той се интересуваше единствено като зрител. Имаше възгледи върху приготовлението на тази свещена английска институция чая, които обичаше да излага от някое кресло или диван, но никога не стигаше по-далеч от това. Майк, чийто гръб тъпо пулсираше от получения ритник и чувстващ, че цялото тяло го боли, приготви чая, донесе млякото и най-сетне представи готовия продукт.
Смит замислено отпи.
— Колко приятна — рече той — е почивката след битка. Не бихме оценили до такава степен тази проста чаша чай, ако усещанията ни бяха останали спокойни днес следобед. Сега можем да си седим спокойно като воини след битка, докато стане време отново да потеглим за Клапъм Комън.
Майк вдигна поглед.
— Какво! Да не искаш да кажеш, че отново ще бием пътя до Клапъм Комън?
— Несъмнено. Другарят Уолър ще ни чака за вечеря.
— Дрън-дрън! Не можем да се върнем там.
— Благородството ни задължава. Из дома на Уолър се е разнесъл боен вик: „Джаксън и Смит ще идват на вечеря“ и сега не можем да ги разочароваме. Угоеното теле е заклано, а масата се огъва под остатъците от обедното говеждо. Трябва да отидем, пък и не искаш ли да видиш как е клетият човечец? Вероятно ще го заварим как изпуска последния си дъх. Допускам, че възторжената тълпа го е линчувала.
— Не съвсем — ухили се Майк. — Бяха прекалено заети с нас. Добре де, ще дойда, щом толкова държиш, но повтарям, че е пълна глупост.
Едно от нещата, които Майк изобщо не разбираше у Смит, беше привързаността му към навлизането в среди, които му бяха чужди. Беше готов на всичко за това. Майк, като повечето момчета на неговата възраст, никога не се чувстваше истински щастлив и свободен на места, където не присъстваха негови връстници и съученици. Точно обратното, Смит сякаш се отегчаваше от тях и решително предпочиташе да разговаря с някой обитател на съвсем различен свят. Майк не беше сноб. Просто му липсваше способността да общува свободно с хора, които не бяха от неговата класа. Не знаеше за какво да говори с тях, освен ако не бяха професионални играчи на крикет. Виж, сред такива никога не си глътваше езика.
Но Смит беше месен от много различно тесто. Можеше да се погоди с всеки. Сякаш притежаваше дарбата да прониква в мозъците им и да вижда нещата от тяхна гледна точка.
Що се отнасяше до господин Уолър, Майк го харесваше като човек и както се убедихме, беше готов да посрещне значителни рискове в негова защита, но мразеше от сърце и душа представата за вечеря в дома му. Знаеше, че няма да има какво да каже. Докато Смит вдъхваше впечатлението, че я очаква като несравнимо удоволствие.
Къщата, където живееше господин Уолър, беше една от цяла редица полуусамотени вили в северната част на Комън. Вратата им отвори самият домакин. Не само че не изглеждаше огрухан и изпускащ последни дъхове, но беше свеж като краставичка. Току-що се беше върнал от църква и още беше с ръкавици и цилиндър. Изквича от изненада, като видя кой стои на изтривалката.
— О, божичко — рече той. — Ето ви и вас! Чудех се какво ли ви сполетя. Опасявах се, че може би сте сериозно пострадали. Страхувах се онези грубияни да не са ви наранили. Когато ви видях за последен път, бяхте…
— Подложени на гонения — прекъсна го Смит с достолепна меланхолия. — Не ни карайте да крием факта зад захаросани думи. Гонеха ни. А ние бягахме с разярена тълпа по петите. Позорно положение за един шропшировски Смит, но в края на краищата и Наполеон е правил същото.
— Но какво се случи? Не можах да видя. Знам само, че съвсем внезапно хората май спряха да ме слушат и всички се насъбраха около теб и Джаксън. А после видях Джаксън да се бие с някакъв младеж.
— Другарят Джаксън, предполагам, след като се е наслушал, че всички хора са равни, е горял от нетърпение да провери тази теория на практика и да разбере дали другарят Бил е добър колкото самия него. Експериментът беше прекратен преждевременно, но лично аз съм склонен да заявя, че другарят Джаксън беше една идея по-добър.
Господин Уолър с интерес се загледа в Майк, който запристъпя от крак на крак и се почувства крайно неловко. Надяваше се Смит да не каже нищо за истинската причина за привличането на Бил в патакламата. Изпитваше тежкото чувство, че благодарностите на господин Уолър ще бъдат цветисти и смазващи, а не му се искаше да влиза в ролята на храбрия млад герой. Има моменти, когато човек просто няма сили за тази роля.
За щастие, преди господин Уолър да има време да зададе други въпроси, прозвуча звънецът за вечеря и всички отидоха в трапезарията.
Неделната вечеря, освен ако не е в голям и неофициален мащаб, вероятно е най-потискащото ядене под слънцето. От студеното говеждо лъха ледено тягостно чувство, а от мармаладената торта — смразяваща суровост. Десертното желе отчаяно се тресе.
Алкохолните напитки спомагат при надвиването на тези неща, също и интересният разговор. За нещастие на масата на господин Уолър и двете липсваха. Възгледите на касиера за въздържанието не бяха предназначени само за платформата, а се простираха и до дома му. А компанията не беше от интересните. Освен Смит, Майк и техният домакин, присъстваха още четири души — ораторът другарят Пребъл, млад мъж на име Ричардс, племенницата на господин Уолър, откликваща на името Ейда, сгодена за господин Ричардс, и Едуард.
Едуард беше син на господин Уолър. Беше на десет години, носеше крайно тесен итънски костюм и притежаваше рядко отблъскващото изражение, което чипият нос неизменно придава на подрастващите.
И на най-невнимателния наблюдател щеше да стане ясно, че господин Уолър обичаше сина си и се гордееше безмерно с него. Касиерът беше вдовец и след петминутно запознанство с Едуард, Майк беше убеден, че госпожа Уолър е изтеглила щастливия жребий. Едуард седеше до Майк и проявяваше тенденция да съсредоточава разговора си върху него, Майк. Смит на отсрещния край на масата бащински сияеше към двойката през монокъла си.
Майк сравнително добре се разбираше с подрастващите. Предпочиташе ги на разстояние, но ако го приклещеха, можеше да се справи в рамките на приличното. Но малките момчета го изпълваха с някакъв вледеняващ ужас. Негово беше мнението, че едно момче не бива да се явява сред хора, докато не достигне възраст, която му позволява да се кандидатира за някой от цветовете в обществените училища.
Едуард беше от добре информираните малки момчета. Обърна се към Майк още с първата хапка.
— Знаеш ли кои са основните стоки, изнасяни през Марсилия? — запита той.
— Какво? — хладно запита Майк.
— Знаеш ли основните стоки, изнасяни през Марсилия? Аз ги знам.
— О? — рече Майк.
— Да. Знаеш ли коя е столицата на Мадагаскар?
Майк, почервенял като говеждото, което атакуваше, отвърна, че не я знае.
— Аз пък я знам.
— О? — повтори Майк.
— Кой е първият крал, който…
— Теди, не бива да досаждаш на господин Джаксън — намеси се господин Уолър с известна гордост в гласа, сякаш казваше: „Помнете ми думата, малко са момчетата на тази възраст, които са способни да ви безпокоят с подобни въпроси.“
— Не, не, той обича — съвсем ненужно се обади Смит. — Той обича. Винаги съм твърдял, че човек може да научи много от непринудените разговори около масата на вечеря. Аз самият дължа голяма част от собствените си…
— Бас държа, че не знаеш коя е столицата на Мадагаскар — прекъсна го грубо Майк.
— А аз я знам — намеси се Едуард. — Мога да ти изброя царете на Израел — подхвана пак той, като се обърна отново към Майк. Сякаш не се интересуваше от размера на знанията на Смит. Майк направо го беше запленил.
Майк хапна от цвеклото, потънал в мрачно мълчание.
Устата му беше пълна, когато другарят Пребъл му зададе въпрос. Другарят Пребъл, както вече бе изтъкнато в по-ранна част на повествованието, беше добър човек, но нямаше небце в устата.
— Моля? — запита Майк.
Другарят Пребъл повтори забележката си. Майк безпомощно погледна към Смит, но той беше приковал поглед в чинията си.
Майк разбра, че трябва да даде някакъв отговор.
— Не — отсече решително той.
Другарят Пребъл леко се стъписа. Настъпи неловка пауза. После господин Уолър, за когото изговорът на съидейника му социалист не криеше тайни, преведе.
— Горчицата ли, Пребъл? Да, да. Господин Джаксън, имаш ли нещо против да подадеш горчицата на Пребъл?
— О, извинете — смънка Майк и като посегна, ловко прекатури каната с вода върху мармаладената торта.
През черната мъгла, спуснала се пред очите му, когато скочи на крака и запелтечи извинения, се дочу безстрастният глас на младия господин Едуард Уолър, който му напомняше, че горчицата за първи път е внесена в Перу от Кортес.
Домакинът му беше самото внимание и сърдечност. Замаза великодушно положението. Но животът не може да бъде същият след като човек преобърне кана с вода върху мармаладена торта на масата на сравнително непознат човек. Нервите на Майк не издържаха. Продължи да се храни, но беше съсипан.
Постепенно стана очевидно, че и в другия край на масата нещата не вървят както би трябвало. В атмосферата се прокрадваше някаква мрачност. Младият господин Ричардс приличаше на препарирана риба, а лицето на племенницата на господин Уолър бе студено и напрегнато.
— Хайде, хайде, Ейда — закачливо възкликна господин Уолър, — какво се е случило? Нищо не ядеш. Какво пак ти е казал Джордж? — шеговито добави той.
— Благодаря ти, чичо Робърт — отвърна остро Ейда, — нищо не се е случило. Нищо, казано от господин Ричардс, не може да ме разстрои.
— Господин Ричардс ли! — изумено отекна господин Уолър. Как би могъл да знае, че на връщане от църквата светът се беше променил, Джордж беше станал господин Ричардс и всичко беше свършено?
— Ейда, уверявам те — започна клетият младеж, но Ейда му обърна студено рамо.
— Хайде, хайде — разтревожи се господин Уолър. — Какво става? Какво става?
Племенницата му избухна в сълзи и избяга от стаята.
Ако има нещо по-неловко за един гостенин от семеен скандал, все още не сме го чули. Майк, изчервен до върха на ушите си, се съсредоточи върху чинията си. Другарят Пребъл изсипа цял водопад от забележки, които вероятно биха били информативни, ако можеха да бъдат разбрани. Господин Уолър сащисан гледаше господин Ричардс. Господин Ричардс, порозовял, но инат, разхлаби яката си, но не каза нищо. Смит се наклони напред и запита младия господин Едуард за мнението му върху Закона за лицензирането.
— На връщане от църквата — най-сетне проговори господин Ричардс, разменихме няколко думи по въпроса за избирателните права на жените.
— Тази фатална тема! — промърмори Смит.
— В Австралия… — започна младият господин Едуард Уолър.
— Бях доста… ами… доста откровен по въпроса — продължи господин Ричардс.
Смит съчувствено цъкна с език.
— В Австралия… — опита пак Едуард.
— Не спирах да говоря, да се смея и да се шегувам, когато тя внезапно се нахвърли върху мен. Откъде да знам, че членува с цялото си сърце и душа в движението? Никога не сте ми казвали — обвинително се обърна той към домакина си.
— В Австралия… — не се даваше Едуард.
— Ще ида и ще се опитам да я успокоя. Откъде можех да зная?
Господин Ричардс отмести стола си от масата и излезе от стаята.
— Ау яуинйо ир олер — важно отбеляза другарят Пребъл, но беше прекъснат.
— Колко неприятно! — заяви господин Уолър. — Толкова съжалявам, че това трябваше да се случи. Ейда е толкова докачливо, чувствително момиче. Тя…
— В Австралия — монотонно заяви Едуард — жените вече имат право да гласуват. Знаеше ли това? — запита той Майк.
Майк не отговори. Очите му бяха приковани в чинията. По челото му започваха да се търкалят капчици пот. Ако в момента чувствата му можеха да се обобщят с две думи, те щяха да са: „Земьо, отвори се!“