Агата Кристи
Тъжният кипарис (6)

II

Елинор, млада и строга в черната си рокля, седеше в библиотеката зад масивното бюро на госпожа Уелман. Пред нея бяха разпилени много книжа. Току-що беше свършила разговора си с прислугата и госпожа Бишоп. В стаята влезе Мери Джеръд, като се поколеба за миг на вратата.

— Искали сте да ме видите, госпожице Елинор?

— О, да, Мери. — Елинор вдигна поглед. — Влез и седни, моля те.

Мери влезе и седна на стола, който тя й посочи. Столът беше леко обърнат към прозореца и светлината, която идваше през него, блестеше в светлорусата й коса и открояваше ослепителната чистота на кожата й. Елинор вдигна ръка, като че ли за да се предпази, но между пръстите си наблюдаваше лицето на момичето. Помисли си: „Възможно ли е да мразиш толкова много някого и да не го показваш?“, а на глас любезно изрече:

— Мисля, знаеш, Мери, че леля ми винаги много се интересуваше от теб и беше загрижена за бъдещето ти.

— Госпожа Уелман винаги е била много добра с мен — промълви Мери с нежния си глас.

— Сигурна съм, че ако беше успяла да направи завещание, леля ми щеше да се разпореди за всичко. Тъй като почина, без да остави завещание, върху мен пада отговорността да изпълня волята й. Посъветвах се с господин Седън и заедно с него направихме списък на сумите за прислугата според продължителността на работата им тук и така нататък. — Замълча за миг и продължи: — Ти, разбира се, не си в тази категория.

Тайно се надяваше, че думите й ще подразнят малко Мери, но изразът на лицето на момичето не се промени — прие спокойно казаното и изчака да чуе какво ще последва.

— Въпреки че през последната нощ от живота си на леля ми й бе трудно да говори свързано, тя успя да ми даде да разбера, че определено иска да осигури бъдещето ти — каза Елинор.

— Много любезно от нейна страна — кротко отговори Мери.

— В момента, в който се легализира наследството ми, ще прехвърля на твое име две хиляди лири. С тези пари можеш да се разпореждаш както желаеш — обясни Елинор грубо.

— Две хиляди лири? — изчерви се Мери. — О, госпожице Елинор, колко сте мила! Не зная какво да кажа!

— Не съм толкова мила и, моля, не казвай нищо повече.

— Не знаете какво огромно значение има това за мен — промълви момичето.

— Радвам се.

Елинор се поколеба. Отвърна очи от Мери, погледна към другия край на стаята и с известно усилие попита:

— Чудя се, имаш ли някакви планове?

— О, да — отговори тя бързо. — Ще изуча нещо. Масаж, може би. Така ме посъветва сестра Хопкинс.

— Идеята ми изглежда добра. Ще се опитам да уредя с господин Седън да ти бъде преведена част от парите бързо, дори веднага, ако е възможно.

— Толкова сте добра, госпожице Елинор — изрече Мери с благодарност.

— Такова беше желанието на леля Лора — отговори Елинор немного любезно. Поколеба се и продължи:

— Е, мисля, че това е всичко.

Този път категоричните думи, с които я отпрати, пронизаха Мери. Тя се изправи и преди да напусне стаята, каза:

— Благодаря ви, госпожице Елинор.

Елинор остана неподвижна, загледана след нея. Лицето й беше безизразно. Нищо по него не показваше какво става в главата й. Дълго време седя неподвижно…

III

Най-сетне Елинор тръгна да търси Роди. Намери го в дневната. Беше се загледал през прозореца и рязко се обърна, когато тя влезе.

— Приключих с всичко! — каза тя. — Петстотин на госпожа Бишоп — служила е тук толкова години. Сто на готвачката и по петдесет на Мили и Олив. По пет лири на останалите. Двайсет и пет на Стивънс, главния градинар и, разбира се, остана старият Джеръд от малката къща. Все още не съм направила нищо за него. Малко е неудобно. Предполагам, че трябва да му отпусна пенсия, нали? — Замълча и продължи припряно: — На Мери Джеръд дадох две хиляди. Мислиш ли, че такова би било желанието на леля Лора? Струва ми се, че сумата е добра.

— Да, съвсем е добра — отвърна Роди, без да я погледне. — Преценката ти винаги е правилна, Елинор.

Той се обърна и отново се загледа през прозореца. Елинор си пое дъх и заговори нервно и забързано. Думите й бяха малко несвързани.

— Има още нещо. Искам… и е съвсем правилно… искам да кажа, ти трябва да получиш своя дял, Роди.

Той я погледна ядосано и тя бързо продължи:

— Не, слушай, Роди. Съвсем е справедливо! Парите, които са били на чичо ти — които той е оставил на съпругата си — напълно естествено е да се предположи, че ще са за теб. Леля Лора също си го мислеше. Зная, че е така от многото неща, които ми е разказвала. Ако аз получавам нейните пари, ти трябва да получиш сумата, която е била негова — така е правилно. Не мога да понеса чувството, че те ограбвам — само защото леля Лора не направи завещание. Ти трябва… трябва да ме разбереш!

Издълженото, деликатно лице на Родерик беше станало мъртвешки бледо. Той каза:

— За Бога, Елинор, искаш да ме накараш да се почувствам мерзавец? Допускаш ли, дори за момент, че мога… че мога да взема тези пари от теб?

— Но не ти ги давам аз. Така е справедливо.

— Не искам парите ти! — извика той.

— Те не са мои!

— Според закона са твои и само това е от значение! За Бога, нека бъдем просто делови! Няма да взема и пени от теб. Не ми се прави на благодетелка!

— Роди! — извика тя.

— О, скъпа, съжалявам — извини се Роди. — Не зная какво говоря. Чувствам се толкова объркан — напълно си загубих ума…

— Бедният Роди… — каза нежно Елинор.

Той пак се беше обърнал към прозореца и си играеше с пискюла на транспаранта. С променен и отчужден глас попита:

— Знаеш ли какво възнамерява да прави Мери Джеръд?

— Каза, че ще учи за масажистка.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Елинор се изпъна и отметна глава назад. Когато заговори, гласът й прозвуча властно:

— Роди, изслушай ме внимателно!

— Разбира се, Елинор! — погледна я той изненадан.

— Бих искала да изпълниш съвета ми.

— И какъв е той?

— Ти не си много ангажиран — продължи тя вече по-меко. — Винаги можеш да си вземеш отпуск, нали?

— О, да.

— Тогава направи следното: замини за чужбина за известно време, например за три месеца. Замини сам. Създай нови приятелства и виж нови места. Нека да сме честни. Сега мислиш, че си влюбен в Мери Джеръд. Може би е така. Но моментът не е подходящ да се сближиш с нея — много добре го знаеш. Вече не сме сгодени. Замини в чужбина, чувствай се свободен и след три месеца вземи решение като свободен човек. Тогава ще разбереш дали наистина обичаш Мери, или е било само временно увлечение. И ако си съвсем сигурен, че я обичаш, върни се, иди при нея и й го кажи. Може би тогава тя ще те изслуша.

Роди се приближи до нея и взе ръката й.

— Елинор, ти си чудесна! Толкова си съобразителна и обективна! Без следа от дребнавост и подлост. Възхищавам ти се повече от всякога. Ще постъпя точно както ми предлагаш. Ще замина освободен от всичко и ще разбера дали действително съм хлътнал, или просто се правя на глупак. О, Елинор, скъпа, не знаеш колко съм привързан към теб. Осъзнавам, че си хиляди пъти по-добра от мен. Бъди благословена, мила, за добрината си.

Целуна я поривисто по бузата и бързо излезе от стаята.

Може би беше по-добре, че не се обърна и не видя лицето й.

IV

След няколко дни Мери сподели със сестра Хопкинс за открилата се възможност.

Жената топло я поздрави и практично отбеляза:

— Имаш невероятен късмет, Мери. Старата дама сигурно ти е мислела доброто, но от намеренията няма голяма полза, ако не са черно на бяло. Можеше и нищо да не получиш.

— Госпожица Елинор каза, че в нощта, преди да умре, госпожа Уелман й заръчала да направи нещо за мен.

— Може би — изсумтя сестра Хопкинс. — Но за много хора би било по-удобно да забравят. Повечето роднини постъпват така. Уверявам те, виждала съм такива неща! Хора, които умират и вярват, че милият им син или милата им дъщеря ще изпълнят желанията им. В деветдесет процента от случаите милият син или милата дъщеря си намират основателна причина да не го направят. Странна е човешката природа. Никой не обича да се разделя с пари, ако законът не го принуди! Казвам ти, Мери, момичето ми, късметлийка си. Госпожица Карлайл е по-справедлива от много други.

— И все пак имам чувството, че тя не ме обича — изрече бавно Мери.

— Трябва да кажа, че има основание — заяви сестра Хопкинс безцеремонно. — Хайде сега, не се прави на толкова невинна, Мери! От известно време господин Родерик те гледа така влюбено.

Мери поруменя, а жената продължи:

— Според мен много е хлътнал. Изведнъж се влюби в теб. А ти, моето момиче? Имаш ли някакви чувства към него?

— Аз… аз не зная — отговори тя колебливо. — Не мисля. Но, разбира се, той е много приятен.

— Хм. Не е мой тип! Той е от онези мъже — придирчиви и изтъкани от нерви. Капризничат за храната. В повечето случаи мъжете не са цвете за мирисане. Ти не бързай, скъпа. С твоята външност можеш да си позволиш да избираш. Скоро сестра О’Брайън подхвърли, че би могла да опиташ в киното. Чувала съм, че там харесват блондинките.

— Сестра, как мислите, че трябва да постъпя с баща си? — попита Мери и леко сбърчи чело. — Той смята, че съм длъжна да му дам част от парите.

— Да не си посмяла! — възмути се сестра Хопкинс. — Госпожа Уелман не е определила тези пари за него. Според мен, ако не беше ти, той отдавна щеше да си загуби работата. Не познавам по-голям мързеливец от него!

— Струва ми се странно, че при толкова много пари тя не е направила завещание, за да ги разпредели — каза момичето.

Сестра Хопкинс поклати глава.

— Ще се изненадаш, но повечето хора са такива. Все отлагат.

— Струва ми се доста глупаво.

— А ти самата, Мери, направи ли завещание? — намигна й сестрата.

— О, не! — зяпна я тя.

— Ти вече прехвърли двайсет и една години.

— Но аз… аз нямам нищо, което да завещая. Всъщност сега май че имам.

— Разбира се, че имаш — каза жената рязко. — Хубава малка сума.

— Ами, няма защо да бързам…

— Ето, видя ли — сопна й се сестра Хопкинс. — Като всички. Само защото си здраво младо момиче не означава, че не може случайно да те блъсне автобус или кола на улицата.

— Но аз дори не зная как се прави завещание — засмя се Мери.

— Много е лесно. Можеш да вземеш формуляр от пощата. Да отидем и да вземем веднага.

В дома на сестра Хопкинс те разгледаха внимателно формуляра и обсъдиха важните точки. Сестра Хопкинс видимо се забавляваше. Според нея след смъртта завещанието беше най-интересното нещо за одумване.

— Кой ще получи парите ми, ако не направя завещание? — попита Мери.

— Баща ти, предполагам — Хопкинс изрази леко съмнение.

— Той няма да ги получи — заяви момичето категорично. — По-добре да ги завещая на леля си в Нова Зеландия.

— Няма да има голяма полза, ако ги вземе баща ти, защото, бих казала, не му остават много дни на този свят.

Мери не се впечатли от думите й, защото я беше чувала често да говори така.

— Не мога да си спомня адреса на леля ми. От години не ни е писала.

— Не мисля, че има значение — успокои я сестра Хопкинс. — Нали знаеш малкото й име?

— Мери. Мери Райли.

— Така. Напиши, че завещаваш всичко на Мери Райли, сестра на Елайза Джеръд от Хънтърбъри, Мейдънсфорд.

Мери се наведе над формуляра, за да го попълни. Когато стигна до края, изведнъж потрепери. Нечия сянка затули слънцето. Тя вдигна глава и видя Елинор Карлайл, която надничаше през прозореца. Елинор попита:

— В какво толкова сте се задълбочили?

— В какво ли? Мери прави завещанието си — засмя се сестра Хопкинс.

— Прави завещанието си? — изведнъж Елинор се разсмя. Смехът й беше особен, почти истеричен. — Значи пишеш завещанието си, Мери? Странно! Колко странно…

Тя се обърна и като продължи да се смее, тръгна надолу по улицата.

Сестрата се загледа след нея.

— Чу ли я? Какво ли й стана?

V

Елинор беше направила само пет-шест крачки и все още се смееше, когато една ръка я докосна по рамото. Тя рязко спря и се обърна. Беше доктор Лорд. Гледаше я с набръчкано чело.

— На какво се смеете? — попита той с властен тон.

— Всъщност не зная — отговори Елинор.

— Доста глупав отговор!

Тя се изчерви.

— Мисля, че съм малко изнервена или нещо подобно. Надникнах в къщата на участъковата сестра, а вътре Мери Джеръд пишеше завещанието си. Това ме разсмя. Не зная защо! — опита се да му обясни.

— Не знаете ли? — попита доктор Лорд рязко.

— Беше глупаво от моя страна. Казах ви, изнервена съм.

— Ще ви предпиша нещо ободряващо.

— Много е подходящо! — отбеляза тя язвително.

— Съвсем е безполезно, съгласен съм. — Той й се ухили подкупващо. — Но е единственото нещо, което човек може да направи, когато някой не иска да му каже какво му е.

— Нищо ми няма! — заяви Елинор.

— Не, има ви нещо, и то е сериозно — настоя лекарят кротко.

— Напоследък, мисля, бях подложена на голямо нервно напрежение…

— Така е. Но не това имам предвид. — Той замълча. — Още дълго ли ще останете тук?

— Утре си тръгвам.

— Значи няма да живеете в имението?

— Не, никога! — поклати глава Елинор. — Мисля, че ще го продам, ако получа добро предложение.

— Разбирам… — каза той унило.

— А сега трябва да вървя. — Тя решително му подаде ръка. Питър Лорд я пое и я задържа.

— Госпожице Карлайл, моля ви, кажете ми за какво си мислехте преди малко, когато се смеехте? — попита той настойчиво.

Тя бързо си издърпа ръката.

— За какво толкова бих могла да си мисля?

— Ето това бих искал да разбера.

Лицето му стана мрачно и придоби нещастно изражение.

— Стори ми се смешно, нищо повече — каза Елинор малко нетърпеливо.

— Че Мери Джеръд си прави завещание? Защо? Да направиш завещание е нещо съвсем разумно. Спестява много неприятности. Понякога, разбира се, създава неприятности!

— Естествено, всеки трябва да направи завещание. Нямах това предвид.

— Госпожа Уелман трябваше да направи завещание — заяви доктор Лорд.

— Да, наистина — съгласи се Елинор прочувствено. Лицето й поруменя.

— А вие? — попита той неочаквано.

— Аз?

— Да, току-що казахте, че всеки трябва да направи завещание! Вие направихте ли го?

За миг Елинор се втренчи в него, после се засмя:

— Колко необичайно! Не, не съм го направила. Не съм и помислила! Точно като леля Лора. Знаете ли, доктор Лорд, когато се прибера, ще пиша на господин Седън веднага да се погрижи за завещанието ми.

— Много разумно.

VI

В библиотеката Елинор току-що беше завършила писмото си:

Скъпи господин Седън,

Ще ми изготвите ли завещание, което да подпиша? Да бъде съвсем кратко. Искам да оставя абсолютно всичко на Родерик Уелман.

Искрено ваша, Елинор Карлайл

Тя погледна стенния часовник. След няколко минути щяха да приберат пощата. Отвори чекмеджето на бюрото, но се сети, че сутринта беше използвала последната марка. Беше почти сигурна, че има още няколко в спалнята си. Качи се горе. Когато се върна в библиотеката с марката в ръка, завари Роди до прозореца.

— Тръгваме си утре, нали? Доброто старо имение Хънтърбъри. Тук прекарахме чудесни мигове — каза той.

— Имаш ли нещо против да го продам? — попита тя.

— О, не, не! Разбирам, че така ще е най-добре.

Настъпи тишина. Елинор взе писмото си и погледна дали всичко е наред. После залепи плика и сложи марката.