Агата Кристи
Тъжният кипарис (19)

II

Поаро и лекарят обядваха в приятна квадратна стая с отворен прозорец, гледащ към градината.

— Научихте ли това, което искахте, от старата Слатъри? — попита Лорд.

— Да.

— За какво я питахте!

— За клюки! Побъбрихме си за отминалите дни. Някои престъпления имат корени в миналото. Мисля, че в случая е така.

— Не разбирам за какво говорите — отбеляза Лорд раздразнено.

Поаро се усмихна.

— Рибата е съвсем прясна и много вкусна.

— Да, да — съгласи се лекарят нетърпеливо. — Улових я тази сутрин, преди закуска. Вижте сега, Поаро, ще разбера ли накъде биете? Защо ме държите в неведение?

— Защото все още няма нищо за казване — поклати Поаро глава. — Продължава да ме смущава фактът, че никой не е имал причина да убива Мери Джеръд, освен Елинор Карлайл.

— Не може да сте напълно сигурен. Не забравяйте, че е била известно време в чужбина.

— Да, да, поразпитах.

— Били сте в Германия?

— Аз самият, не — подсмихна се и добави: — Имам си шпиони!

— Доверявате се на други хора?

— Да, разбира се. Не е моя работа да ходя насам-натам и аматьорски да върша неща, които някой друг ще направи професионално срещу малка сума. Уверявам ви, mon cher, имам много солидни връзки и полезни сътрудници. Един от тях е бивш крадец.

— За какво го използвате?

— Последния път го използвах да обискира щателно апартамента на господин Уелман.

— Какво търсеше?

— Човек винаги иска да знае колко точно лъжи са му казали.

— Уелман излъга ли ви?

— Определено.

— Кой друг ви излъга?

— Мисля, че всички. Сестра О’Брайън — от романтични подбуди, сестра Хопкинс — от инат, госпожа Бишоп — от злоба. А вие…

— Боже мой! — прекъсна го Питър Лорд безцеремонно. — Нали не мислите, че и аз съм ви излъгал?

— Още не — призна Поаро.

Младият човек се отпусна на стола си.

— Колко сте недоверчив, Поаро! Ако сте се нахранили, да тръгваме за Хънтърбъри. По-късно трябва да посетя някои пациенти, а ме чакат и в кабинета.

— На ваше разположение съм, приятелю.

Тръгнаха пеша и влязоха в двора на имението през задната врата. Бяха изминали половината път до къщата, когато срещнаха висок, хубав младеж, който буташе ръчна количка. Той поздрави доктор Лорд с уважение, като докосна кепето си с ръка.

— Добро утро, Хорлик. Поаро, това е градинарят Хорлик. Онази сутрин е работел в градината.

— Да, сър, тук бях. Видях госпожица Елинор и си поговорихме — обясни Хорлик.

— Какво ви каза тя? — попита го Поаро.

— Че имението е продадено. А аз, сър, доста се разстроих. Но тя обеща да ме препоръча на майор Съмървел и каза, че той може би ще ме остави, ако не му се сторя твърде млад за главен градинар, особено като види колко добре ме е обучил господин Стивънс.

— Госпожица Елинор изглеждаше ли ти както обикновено, Хорлик? — попита на свой ред Лорд.

— Ами да, сър, само дето ми се стори малко развълнувана и като че ли си мислеше за нещо.

— Познавахте ли Мери Джеръд? — намеси се Еркюл Поаро.

— О, да, сър. Но не много добре.

— Каква беше тя? — продължи с въпросите си детективът.

— Как каква, сър? — зачуди се Хорлик. — Искате да кажете каква беше на външност?

— Не точно това. Имам предвид какво момиче беше.

— О, разбрах, сър. Беше момиче от висока класа. Говореше хубаво и прочие. Трябва да кажа, че имаше самочувствие. Виждате ли, старата госпожа Уелман прекаляваше с грижите си за нея. Баща й много се ядосваше и почти подлудя.

— От всичко, което съм чувал, старикът май не е имал много лек характер.

— Не, наистина. Беше свадлив и постоянно мърмореше. Рядко се изразяваше човешки.

— Бяхте ли тук през онази сутрин? Къде точно работехте? — попита Поаро.

— Най-вече в зеленчуковата градина, сър.

— Оттам не се вижда къщата, нали?

— Не, сър.

— Ако някой се приближи до къщата, до прозореца на килера, ти не би могъл да го видиш? — намеси се Питър Лорд.

— Не, сър.

— Кога отиде да обядваш?

— В един часа, сър.

— И нищо ли не видя — някой да се мотае наоколо, някоя кола отвън или нещо такова?

Веждите на младежа леко се повдигнаха от изненада.

— Пред задната врата ли, сър? Вашата кола беше там, нямаше друга.

— Моята кола? — извика Питър Лорд. — Не е била моята кола! Същата сутрин заминах за Уидънбъри и се върнах след два часа.

Хорлик съвсем се обърка.

— Бях сигурен, че е вашата кола, сър — каза той неуверено.

— Е, няма значение. Довиждане, Хорлик — сбогува се Питър Лорд набързо.

Двамата с Поаро продължиха. Минута-две Хорлик гледа след тях, после бавно тръгна, като буташе количката.

— Най-после нещо — обади се Питър Лорд развълнувано. — Чия ли е била колата, спряла на алеята през онази сутрин?

— Каква марка е колата ви, приятелю? — попита Поаро.

— Форд, синьо-зелен. Доста често се срещат, разбира се.

— И сигурен ли сте, че не е била вашата кола? Не бъркате ли деня?

— Абсолютно съм сигурен. Бях в Уидънбъри, върнах се късно и хапнах набързо. После ми позвъниха за Мери Джеръд и аз веднага дойдох тук.

— Значи, приятелю, най-сетне попаднахме на нещо.

— Някой е бил тук през онази сутрин… Някой друг, освен Елинор Карлайл, Мери Джеръд и сестра Хопкинс… — изрече Питър Лорд замислено.

— Много интересно — вметна Поаро. — Хайде, нека да продължим проучванията си. Да си представим например, че някой мъж или жена желае да се доближи незабелязано до къщата, как би го направил?

Стигнаха до средата на алеята и свиха по малка пътечка, която се провираше през храстите. На завоя лекарят хвана Поаро за ръката и му посочи един прозорец.

— Това е прозорецът на килера, където Елинор Карлайл е правила сандвичите — обясни.

— А оттук всеки би могъл да види, че ги прави — измърмори Поаро. — Ако си спомням точно, прозорецът е бил отворен, нали?

— Бил е широко отворен. Не забравяйте, че денят беше горещ — отвърна Питър Лорд.

— В такъв случай, ако някой е искал да я наблюдава, без да го забележат, някъде тук трябва да са останали следи — замисли се Еркюл Поаро.

Двамата разгледаха наоколо.

— Има едно място тук, зад храстите — обади се Питър Лорд. — Тревата е утъпкана. Израснала е отново, но следите се виждат ясно.

Детективът се присъедини към него и каза:

— Да, удобно място. Скрито е от пътеката, а от храстите има добра видимост към прозореца. А сега да помислим какво ли е правил нашият приятел, докато е стоял тук? Може би е пушил?

Наведоха се и огледаха земята, като отместваха листата и клонките.

Изведнъж Еркюл Поаро възкликна. Питър Лорд дотича до него.

— Какво е това?

— Кибрит, приятелю. Празна кутийка кибрит, заровена дълбоко в земята, размекната и почти изгнила.

Той я извади грижливо и умело. Постави я на лист хартия, който измъкна от джоба си.

— Чуждестранен. Боже мой! Немски кибрит!

— А Мери Джеръд наскоро се е върнала от Германия! — отбеляза Еркюл Поаро.

— Вече имаме нещо! Не можете да отречете! — възкликна Питър Лорд, силно развълнуван.

Детективът изрече бавно:

— Може би…

— Но, по дяволите, човече! Кой от местните хора би могъл да има чуждестранен кибрит?

— Зная, зная!

Той с недоумение погледна през храстите към прозореца и каза:

— Не е толкова просто, колкото ви се струва. Има едно сериозно усложнение. Не го ли виждате?

— Какво е то? Кажете ми.

— След като сам не го виждате… — въздъхна Поаро.

— Хайде да влезем вътре.

Тръгнаха към къщата. Питър Лорд извади ключ и отвори задната врата.

Минаха през миялното помещение и кухнята и стигнаха до коридора, в който от едната страна беше дрешникът, а от другата — килерът. Двамата влязоха вътре.

Видяха обичайните шкафове с плъзгащи се стъклени врати и сервизи от порцелан и стъкло, газов котлон, два чайника, а на полицата — метални кутии с надписи „Чай“ и „Кафе“. Имаше кухненска мивка, дъска за сушене на съдовете и леген. Масата беше пред прозореца.

— На тази маса Елинор Карлайл е приготвила сандвичите. Късчето от етикета на опаковката от морфина беше намерено тук, в пукнатината на пода под мивката.

— Полицаите претърсват много щателно, почти нищо не изпускат — отбеляза Поаро замислено.

— Няма доказателства, че Елинор се е докосвала до тази опаковка! — възкликна Питър Лорд настървено. — Казвам ви, че някой я е наблюдавал през храстите. Тя е тръгнала за малката къща и той е използвал възможността, за да се промъкне, да отвори опаковката, да стрие на прах няколко таблетки морфин и да посипе най-горния сандвич. Не е забелязал, че парченце от етикета е паднало в пукнатината на пода. Измъкнал се е бързо навън, запалил е колата и е изчезнал.

— Все пак не виждате ли? — въздъхна Поаро. — Интересно е колко несъобразителен може да бъде един интелигентен мъж!

— Да не искате да кажете, че не вярвате някой да е стоял сред храстите и да е наблюдавал прозореца? — попита лекарят ядосано.

— Да, вярвам…

— Тогава трябва да открием кой е!

— Предполагам, че няма да се наложи да го търсим много надалеч — измърмори Поаро.

— Да не би да знаете кой е?

— Имам нещичко наум.

— Значи вашите шпиони в Германия са ви съобщили някоя друга подробност… — произнесе Питър Лорд бавно.

— Приятелю, всичко е тук, в главата ми… — Еркюл Поаро почука с пръст по челото си. — Елате да разгледаме къщата.

III

Най-сетне стояха в стаята, където беше умряла Мери Джеръд.

В къщата витаеше странна атмосфера. Изглеждаше изпълнена със спомени и предчувствия. Питър Лорд отвори един прозорец.

— Това място прилича на гробница… — потрепери той леко.

— Ако стените можеха да говорят… Всичко е започнало в къщата, оттук води началото си цялата история. — Поаро замълча, после продължи: — Тук, в тази стая, е умряла Мери Джеръд.

— Намерили са я седнала на стола до прозореца… — припомни Питър Лорд.

— Едно младо момиче, красиво, романтично… — отбеляза замислено детективът. — Била ли е интригантка и сплетница? Била ли е надменна личност, която си е придавала важност? Била ли е сладка и мила, без лоши помисли… само едно младо създание в началото на живота си… момиче като цвете?…

— Каквато и да е била, някой е желаел смъртта й — каза Питър Лорд.

— Чудя се… — промърмори Еркюл Поаро.

— Какво искате да кажете? — погледна го втренчено младият мъж.

— Все още нищо — поклати глава Поаро. После се обърна и продължи: — Разгледахме цялата къща. Видяхме всичко, което трябваше. Сега да отидем до малката къща.

И тук всичко беше подредено. Стаите бяха прашни, но изглеждаха спретнати. Нямаше лични вещи. Двамата останаха вътре само няколко минути. Когато излязоха на слънце, Поаро докосна листенцата на розата, увила се върху дървената решетка. Бяха розови и ухаеха приятно.

— Знаете ли името на тази роза? — попита Поаро. — Казва се Zephyrine Drouhin, приятелю.

— И какво от това? — на свой ред попита Питър Лорд малко раздразнено.

— Когато се срещнах с Елинор Карлайл, тя ми спомена за розите. Едва тогава започна да ми просветва, не беше ярката дневна светлина, а мъждукащата, която човек съзира, когато влакът наближава изхода на тунела. Не дневната светлина, а надеждата да я видиш!

— Какво ви разказа тя? — заинтересува се събеседникът му малко рязко.

— Разказа ми за детството си, за игрите в тази градина, как двамата с Родерик Уелман са били на различни позиции. Били са врагове, защото той предпочитал бялата роза на Йорк, студена и строга, а тя, както ме увери, обичала червени рози, червената роза на Ланкастър. Червените рози, които имат мирис, цвят, страст и топлина. Тази, приятелю, е разликата между Елинор Карлайл и Родерик Уелман.

— Това обяснява ли нещо?

— Обяснява какво представлява Елинор Карлайл. Тя е горда и страстна. Обичала е отчаяно един мъж, който е бил неспособен да отговори на чувствата й…

— Не ви разбирам…

— Но аз разбирам… Разбирам и двамата. А сега, приятелю, ще се върнем отново при храстите.

Мълчаха, докато вървяха към мястото. Луничавото лице на Питър Лорд изглеждаше разтревожено и ядосано. Когато пристигнаха, Поаро стоя известно време неподвижно, а Питър Лорд го наблюдаваше. Изведнъж дребният детектив въздъхна раздразнено.

— Толкова е просто, наистина. Не виждате ли, приятелю, фаталната заблуда в разсъжденията си? Според теорията ви някой, вероятно мъж, който е познавал Мери Джеръд от Германия, е дошъл тук с намерението да я убие. Но гледайте, приятелю, гледайте! Използвайте очите на тялото, след като очите на разума, изглежда, не ви служат. Какво виждате оттук? Прозорец, нали? Представете си на този прозорец едно момиче. Момиче, което прави сандвичи, тоест Елинор Карлайл. А сега, помислете за минутка върху следното: Какво би могло да подскаже на човека, който я е наблюдавал, че тези сандвичи са щели да бъдат предложени на Мери Джеръд? Никой не го е знаел, освен Елинор Карлайл, само тя и никой друг! Нито Мери Джеръд и сестра Хопкинс. И какво следва от това? Ако някой е стоял тук и е наблюдавал, а после е отишъл до прозореца, покатерил се е и е сложил отрова в сандвичите, какво е мислел? Трябва да си е мислел, че Елинор Карлайл сама ще изяде сандвичите…