Агата Кристи
Тъжният кипарис (17)

Глава десета

Сестра О’Брайън отметна червената си коса и през масичката за чай се усмихна широко на дребния мъж срещу себе си.

Помисли си: „Какъв смешен дребен човек, очите му са като на котка, а пък доктор Лорд каза, че е голям умник!“

— Удоволствие е да срещнеш някого, който изглежда така здрав и жизнен. Сигурен съм, че всичките ви пациенти бързо се възстановяват — започна Поаро с комплименти.

— Е, да, не съм мрачен човек и с удовлетворение мога да кажа, че много малко мои пациенти са умрели — похвали се сестрата.

— Да, разбирам. Случаят с госпожа Уелман беше едно милосърдно разрешение.

— Ах, да! Така беше! Бедната тя! — Погледна хитро Поаро и попита: — Затова ли искате да говорите с мен? Чух, че са я изровили.

— По онова време вие имахте ли някакви съмнения?

— Никакви, въпреки че наистина бих могла да имам, като си спомня какво беше лицето на доктор Лорд онази сутрин. Изпращаше ме къде ли не за неща, от които нямаше нужда! Но в крайна сметка подписа смъртния акт.

— Имал е причини… — започна детективът, но тя го прекъсна:

— Наистина. И беше прав. За доктора не е добре да си мисли разни неща и да се противопоставя на семейството, защото ако сбърка, с него е свършено и никой вече няма да иска да го вика. Лекарят трябва да е сигурен!

— Съществува предположението, че госпожа Уелман се е самоубила.

— Тя! Докато лежеше безпомощна? Та тя можеше само да вдига едната си ръка!

— Ами ако някой й е помогнал?

— Аха! Сега разбирам какво искате да кажете. Госпожица Карлайл или господин Уелман, или може би Мери Джеръд?

— Би било възможно, нали?

— Не биха посмели — нито един от тях! — Сестра О’Брайън поклати глава.

— Вероятно не — изрече Поаро бавно. — Кога загуби сестра Хопкинс морфина?

— Същата сутрин. Каза ми: „Сигурна съм, че беше тук.“ Отначало беше абсолютно убедена, но знаете как става, след време човек се обърква и накрая реши, че го е оставила вкъщи.

— Дори и тогава ли не се усъмнихте?

— Ни най-малко! Нито за момент не съм си помислила, че нещата не са така, като трябва да бъдат. А дори и сега има само съмнения, нищо повече.

— И мисълта за липсващата опаковка не притесни нито вас, нито сестра Хопкинс?

— Ами, не бих казала… Спомням си, че се сетих, а и сестра Хопкинс също — бяхме, струва ми се, в кафенето „Синия синигер“. Сякаш мислехме едновременно. „Не може да е било другояче, освен да съм я оставила на полицата над камината, а тя да се е изтърколила в кошчето за боклук, нали?“ — така ми каза тя. А аз отговорих: „Да, наистина, било е така.“ Но никоя от нас не си призна какво точно е в главата й и от какво се страхува.

— А сега какво мислите?

— Ако открият морфин в тялото, почти е сигурно кой е взел опаковката и за какво е била използвана. Но аз няма да повярвам, че тя е изпратила старата дама на оня свят, докато не се докаже, че е отровена с морфин.

— Изобщо ли не се съмнявате, че Елинор Карлайл е убила Мери Джеръд?

— Според мен е безспорно! Кой друг е имал основание или желание да го направи?

— Това е въпросът — каза Поаро.

— Не бях ли там в онази нощ, когато старата дама се опитваше да говори — продължи сестра О’Брайън възбудено — и госпожица Елинор й обеща, че всичко ще бъде направено както трябва, според желанията й? А не видях ли дивата омраза, изписана на лицето й, когато един ден гледаше след Мери, докато тя слизаше по стълбите? В този момент тя си мислеше за убийство!

— Ако Елинор Карлайл е убила госпожа Уелман, защо го е направила?

— Защо? За пари, разбира се. Ни повече, ни по-малко от двеста хиляди лири — отсече сестрата. — Ето какво е спечелила и заради това го е направила, ако го е направила. Тя е самоуверена, способна млада дама, умна и смела.

— Ако леля й беше успяла да направи завещание, как според вас щеше да се разпореди с парите си?

— О, не зная! — заяви сестра О’Брайън, но видът й говореше точно обратното. — Според мен старата дама щеше да остави и последното си пени на Мери Джеръд.

— Защо?

Простите му и кратки въпроси изглежда притесняваха сестра О’Брайън.

— Защо? Питате ме защо? Ами… според мен така щеше да стане.

— Някои хора биха казали, че Мери Джеръд много умно е изиграла картите си и така е успяла да омотае възрастната жена, че тя да пренебрегне кръвната връзка и чувствата си.

— Могат и да го кажат — съгласи се жената.

— Мери Джеръд беше ли хитро и двулико момиче?

— Не бих казала… Всичко, което правеше, беше естествено, без следа от интригантство. Такава си беше. Но често за тези неща има причини, които никога не излизат наяве…

— Струва ми се, че сте много дискретна жена, сестра О’Брайън — отбеляза Еркюл Поаро тихо.

— Не говоря за неща, които не ме засягат.

Той я наблюдаваше внимателно.

— Вие и сестра Хопкинс сте се разбрали, нали, че има неща, за които е по-добре да не се споменават?

— Какво искате да кажете?

— Няма нищо общо с престъплението или престъпленията — обясни Поаро бързо. — Имам предвид другото нещо.

— Каква полза има да се ровим в калта и старите истории? — клатейки глава отговори сестра О’Брайън. — Тя беше порядъчна възрастна дама и името й не беше замесено в никакъв скандал. Умря уважавана и почитана от всички.

Поаро кимна с разбиране и внимателно каза:

— Както току-що споменахте, госпожа Уелман е била много уважавана в Мейдънсфорд.

Разговорът взе неочакван обрат, но по лицето му нямаше нито изненада, нито объркване.

— Било е много отдавна — продължи сестра О’Брайън. — Всички са мъртви и забравени. Имам слабост към романтичните истории. И ще ви кажа, винаги съм смятала, че е мъчително за един мъж, чиято съпруга е в приют за душевноболни, да бъде обвързан с нея за цял живот и само смъртта да може да го освободи.

— Да, мъчително е… — измърмори Поаро, все още объркан.

— Каза ли ви сестра Хопкинс как се разминаха писмата ни? — попита сестра О’Брайън.

— Не ми каза — отговори той замислено.

— Беше странно съвпадение. Но обикновено така се случва! Веднъж като чуеш едно име, след някой ден попадаш отново на него и така нататък. Аз виждам същата снимка на пианото, а в тази минута сестра Хопкинс чува историята от икономката на доктора.

— Много интересно — промълви Поаро. — Мери Джеръд знаеше ли?

— Кой да й каже? Аз — не, нито пък Хопкинс. В крайна сметка, какво добро би й донесло?

Тя отметна червената си коса и впи очи в него.

— Какво наистина? — въздъхна Поаро.