Агата Кристи
Тъжният кипарис (11)

Глава четвърта

В присъствието на госпожа Бишоп, внушаваща страхопочитание с черното си облекло, Еркюл Поаро изглеждаше безличен.

Не беше лесно да накара бившата икономка да се отпусне. Защото тя, дама с консервативни навици и възгледи, никак не одобряваше чужденците. А несъмнено Еркюл Поаро беше чужденец. Отговаряше му с леден тон и му хвърляше погледи, изпълнени с подозрение и пренебрежение.

Доктор Лорд го представи, но това не помогна да се разведри атмосферата.

— Сигурна съм — каза госпожа Бишоп, когато доктор Лорд си тръгна, — че доктор Лорд е много способен и добронамерен лекар. Доктор Рансъм, неговият предшественик, беше дълги години тук! Можехме да разчитаме, че ще се държи както подобава с хората от селото. Докато доктор Лорд, един безотговорен младеж, парвеню, който го смени, имаше само едно положително качество — „способност“ в професията си.

С цялото си поведение тя показа, че само способност не е достатъчна!

Еркюл Поаро беше убедителен. Беше хитър. Но въпреки чара, който така умело приложи, жената остана сдържана и непреклонна.

Каза само, че за нея смъртта на госпожа Уелман е много тъжно събитие. Била е уважавана в околността. Арестуването на госпожица Карлайл определи като „позор“ и резултат от „тези модерни полицейски методи“. Колкото до смъртта на Мери Джеръд, становището й се свеждаше до неопределеното: „Не бих могла да кажа, че зная какво се е случило!“

Еркюл Поаро изигра последния си коз. С наивна гордост той разказа за посещението си в Сандрингам. Говореше с възторг за благосклонността и за очарователната простота и любезност на кралските особи.

Госпожа Бишоп, която ежедневно следеше новините за живота на кралското семейство, най-сетне се предаде. След като те бяха поканили Поаро… Е, естествено, сега вече беше съвсем различно! Чужденец или не, коя беше тя, Ема Бишоп, та да отблъсква този, когото кралските особи са приели?

Изведнъж разговорът й с мосю Поаро стана много приятен. Подхванаха една наистина интересна тема — избора на подходящ съпруг за принцеса Елизабет.

След като обсъдиха всичките възможни кандидати и ги определиха като „недостатъчно подходящи“, разговорът им се прехвърли към една не така интересна област.

— Бракът, уви — отбеляза Поаро поучително, — е изпълнен с опасности и клопки.

— Да, наистина, и тези противни разводи — госпожа Бишоп произнесе репликата така, сякаш ставаше дума за някое заразно заболяване, като например варицела.

— Предполагам, че преди да умре, госпожа Уелман е искала да види племенницата си задомена?

— Да, така беше — кимна тя. — Годежът на госпожица Елинор и господин Уелман бе голяма утеха за нея. Винаги се бе надявала, че ще се оженят.

— Може би са се сгодили единствено за да й доставят удоволствие? — осмели се да попита той.

— О, не! Не бих казала, господин Поаро. Госпожица Елинор винаги е била привързана към господин Уелман, още от малка. Тя е много почтена и предана!

— А той?

— Господин Родерик също беше привързан към госпожица Елинор! — отсече жената.

— Но струва ми се, че годежът бе развален?

Лицето на госпожа Бишоп се зачерви.

— Заради машинациите на една черна неблагодарница, господин Поаро!

— Наистина ли? — Той изглеждаше впечатлен.

— В тази страна, господин Поаро, се спазва известно приличие, когато се споменават мъртвите — обясни тя, а лицето й стана още по-червено. — Но тази жена, господин Поаро, постъпваше непочтено.

За миг той я загледа замислено, после каза, без сянка от лукавство:

— Изненадвате ме. Останах с впечатлението, че тя е била много естествено и непретенциозно момиче.

Брадичката на госпожа Бишоп потрепери.

— Тя беше хитра, господин Поаро! Мамеше хората! Сестра Хопкинс например. Да, а също и моята мила господарка.

Поаро съчувствено поклати глава и изцъка с език.

— Да, наистина — продължи жената, окуражена от реакцията му. — Милата ми господарка се чувстваше все по-отпаднала, а тази млада жена правеше всичко, за да й влезе под кожата. Знаеше си интереса! Все се навърташе наоколо, четеше й, носеше й малки букетчета цветя. Постоянно се чуваше: „Мери това, Мери онова, къде е Мери?“ А колко пари похарчи за нея! Скъпи училища и пътувания в чужбина! А тя беше просто дъщеря на стария Джеръд! Уверявам ви, на него тези неща никак не му се нравеха! Оплакваше се от маниерите й на дама. Беше се възгордяла!

— Боже, Боже! — този път детективът изрази състрадание.

— А и как се домогваше до господин Роди! Той беше твърде наивен, за да го прозре. А госпожица Елинор, каквато си е добра, не можа да разбере какво става! Но всички мъже са еднакви. Лесно се хващат на ласкателствата и се впечатляват от красивото лице!

Поаро въздъхна и попита:

— Предполагам, че е имала ухажори от своята среда?

— Разбира се, че имаше. Синът на Руфъс Бигланд — Тед. Много добро момче. Но не, нашата фина дама беше над нивото му! Не понасям такива превземки!

— Той не се ли ядосваше, че тя го отблъсква?

— Да, разбира се. Дори я обвини за лекомисленото й поведение към господин Роди. Знам го със сигурност. Не осъждам момчето, че се е почувствало наскърбено!

— Нито пък аз! — възкликна Поаро. — Много ме заинтригувахте, госпожо Бишоп. Някои хора имат способността с няколко думи да представят ярко и точно даден характер. Това е дар Божи! Вече ми е ясно каква е била Мери Джеръд.

— Забележете обаче, че не съм казала нищо против момичето! Не бих направила подобно нещо, след като вече е в гроба! Но няма съмнение, че тя причини много неприятности!

— Чудя се как ли щеше да свърши всичко? — промърмори Поаро.

— И аз се питам! От мен да знаете, господин Поаро, ако скъпата ми господарка не беше се споминала, тогава беше ужасен шок за всички, но сега разбирам, че е било Божия милост, не зная какъв щеше да бъде краят на тази история!

— Искате да кажете? — подкани я той.

— И преди съм чувала за подобни неща — продължи тя важно. — Сестра ми беше на служба при стария полковник Рандолф. Когато умря, той не остави нищо на съпругата си, а всичко отиде в ръцете на една уличница от Истборн. Ами госпожа Дейкърс, при женени синове и дъщери завеща състоянието си на органиста в църквата — един от онези дългокоси младежи.

— Да разбирам ли, че госпожа Уелман щеше да остави всичките си пари на Мери Джеръд? — попита Поаро.

— Не бих се изненадала! Не се съмнявам, че тази жена се домогваше до тях! А когато си позволявах да намекна на госпожа Уелман, тя ми се сопваше, въпреки че съм работила за нея почти двайсет години. Неблагодарен свят, господин Поаро! Опитвате се да изпълните дълга си, но старанието ви не се оценява.

— Уви, така е!

— Но порочността невинаги възтържествува — издекламира икономката.

— Наистина. Мери Джеръд е мъртва…

— Сега тя дава сметка на Всевишния и не ние трябва да я съдим! — каза утешително госпожа Бишоп.

— Обстоятелствата около смъртта й изглеждат доста необясними — отбеляза замислено Поаро.

— Тези полицаи и модерните им методи! Възможна ли е една благовъзпитана и образована млада дама като госпожица Елинор да отрови някого? Опитаха се и мен да забъркат, защото аз им казах, че поведението й беше странно!

— А не беше ли странно?

— А защо да не бъде? — разгорещи се госпожа Бишоп. — Госпожица Елинор е чувствителна млада дама. Щеше да преглежда вещите на леля си — едно мъчително задължение.

— Би било много по-лесно за нея, ако вие й бяхте помогнали — кимна Поаро разбиращо.

— Исках, господин Поаро, но тя доста остро ми отказа. Е, госпожица Елинор винаги е била много горда и резервирана млада дама. По-добре да бях отишла с нея.

— Не помислихте ли да я последвате в къщата?

— Не ходя там, където не съм желана, господин Поаро. — Госпожа Бишоп отметна глава с достойнство.

Поаро доби малко сконфузен вид и промърмори:

— А освен това сигурно сте имали важна работа през онази сутрин?

— Спомням си, че беше много топъл ден. Дори зноен. — Тя въздъхна. — Отидох на гробищата, за да положа цветя на гроба на госпожа Уелман, един жест на уважение. Останах дълго там. Бях се поуморила от горещината. Закъснях за обяда и сестра ми много се разстрои, като видя колко зле се чувствам от топлината! Каза ми, че не е трябвало да го правя в такъв ден.

Поаро я погледна с възхищение.

— Завиждам ви, госпожо Бишоп. Истинско утешение е, когато след нечия смърт човек няма за какво да се самообвинява. Господин Родерик Уелман, предполагам, сигурно се обвинява, че не е влязъл да види леля си през онази нощ, въпреки че, разбира се, не е могъл да знае, че тя ще почине толкова скоро.

— О, грешите, господин Поаро. Твърдя го със сигурност. Господин Роди влезе при леля си. Току-що бях излязла от стаята си и чух сестрата да слиза по стълбите. Помислих си, че е по-добре да погледна дали господарката ми не се нуждае от нещо, защото знаете какви са сестрите — повечето време гледат да клюкарстват с прислужниците или пък да ги тормозят, като искат разни неща. Не че сестра Хопкинс е толкова лоша, колкото червенокосата ирландка, която постоянно бъбреше и създаваше неприятности! Та, както ви казах, тъкмо се канех да проверя дали всичко е наред, хоп видях господин Роди да се вмъква в стаята на леля си. Не зная дали го е познала, но така или иначе той няма за какво да се самообвинява!

— Радвам се — отбеляза Поаро. — Той май е доста изнервен.

— Само е малко раздразнителен. Винаги е бил такъв.

— Госпожо Бишоп, очевидно вие сте много разумен човек. Оформих си особено високо мнение за вашите преценки. Каква според вас е истината за смъртта на Мери Джеръд?

— Съвсем ясно е — изсумтя госпожа Бишоп. — Един от онези развалени пастети на Абът. С месеци ги държи по рафтовете! Вторият ми братовчед се разболя и едва не умря от консервирани раци!

— А какво ще кажете за морфина, намерен в тялото й?

— Аз нищо не зная за морфин! — отвърна тя важно. — Добре познавам лекарите — казваш им да търсят нещо и те го намират! Разваленият рибен пастет не им е достатъчен!

— Не смятате ли, че е възможно тя да се е самоубила.

— Тъкмо тя? — отново изсумтя госпожа Бишоп. — Не, разбира се. Та нали си беше наумила да се омъжи за господин Роди! Ха, тъкмо тя да се самоубие!